Цялата вина за разгърналата се днес Втора студена война е на политиците в САЩ

От президента Бил Клинтън насам, САЩ действаха крайно неудачно в отношенията си с Москва – с демонстрации на военна сила и с липса на елементарно уважение

От Джордж Буш-старши насам правителствата на САЩ постоянно правят грешни стъпки спрямо Русия, пише главният редактор на The American Conservative Тед Гален Карпентър. Според него липсата на елементарно уважение от страна на Вашингтон и перманентните демонстрации на военна сила са оказали опустошително въздействие върху отношенията му с Кремъл.

Може би най-вредният пример за липсата не само на стратегическа емпатия, но дори и на елементарно уважение от страна на Вашингтон към друга голяма сила са демонстрациите му на военна сила и презрение към Русия след разпадането на Съветския съюз.

Повечето анализатори, изучаващи началото на днешната „втора Студена война“, се фокусират върху ескалиращото все по-голямо напрежение между Русия и Запада заради Украйна, особено след подкрепените от САЩ протести на Майдана през 2014 г.

Масовият фокус върху Украйна от 2014 г. насам е разбираем, като се има предвид, че в момента там се разгръща и разгаря истинска опосредствана война между НАТО и Русия заради геополитическия статус на Украйна, с изключително коварни заплахи към Русия, отправяни й от различни западни столици. Сякаш тези хора не си дават сметка, че заплашват най-голямата ядрена сила в света, способна да унищожи 60 пъти планетата.

Но отношенията между Съединените щати и техните ключови европейски съюзници с Москва започнаха да се влошават много преди 2014 г. – и то по въпроси, които не бяха пряко свързани с Украйна. Нещо повече, основната вина за разгърналата и все по-ескалираща днес Втора студена война е на политиците във Вашингтон, а нейният резултат е двойно трагичен, защото е можело да бъде избегната.

Съгласието на Москва не само за обединението на Германия, но и за присъединяването ѝ към НАТО бележи началото на фундаментално нова ера в отношенията между Русия и Запада. Разпадането на Варшавския договор потвърди новата, много по-малко агресивна военна и политическа ориентация на Кремъл. Всякакви съмнения относно възможността за по-топли отношения между Русия и Запада би трябвало да са се разсеяли до края на 1991 г., когато самият СССР се разпадна, а некомунистическа Русия стана негов основен наследник.

Робърт Гейтс, министър на отбраната в администрациите на Джордж Буш-младши и Барак Обама, откровено описа редица сериозни грешки в американската политика в книгата си от 2014 г. „Дълг: Мемоари на военен министър“. Гейтс си спомни как в един от първите си доклади до Буш е „споделил своето убеждение, че от 1993 г. Западът, и по-специално Съединените щати, са подценили значително степента на унижението на Русия в резултат на поражението ѝ в Студената война и последвалото разпадане на Съветския съюз“.

След това Гейтс добави още по-откровено: „Това, което не казах, е, че според мен отношенията с Русия бяха необратимо увредени от момента, в който 41-ият президент на Съединените щати [Джордж Х. У. Буш] напусна поста си през 1993 г.“

Да се ​​каже, че двустранните отношения бяха „развалени“, е меко казано. Нещо повече, дори при Буш-старши, ястребите в политическата йерархия на САЩ работеха неуморно, за да провалят сближаването на Запада с Русия.

Министърът на отбраната на Буш-старши, Дик Чейни, предложи САЩ да не се спират до разпадането на Съветския съюз, а вместо това да стартират яростен курс към разчленяване на самата Русия на по-малки държави. За щастие, президентът и други ключови съветници – най-вече държавният секретар Джеймс Бейкър и съветникът по националната сигурност Брент Скоукрофт – се противопоставиха на такъв открито агресивен подход. Вместо това те успокоиха Москва и убедиха лидерите на Кремъл, че Вашингтон не се стреми към разширяване на НАТО отвъд източната граница на обединена Германия.

Дали опитите им да успокоят опасенията на Москва са били искрени, това и до ден-днешен не е ясно.

Въпреки това привидно леко разведряване на отношенията с Русия, администрацията на президента Бил Клинтън се оказа много по-агресивна от предишните. Тази фаза от политиката на Вашингтон спрямо Русия се характеризираше със стратегическа нечувствителност и дори нетактичност.

Ключови фигури в администрацията – държавният секретар Уорън Кристофър, неговият заместник Строуб Талбот и родената в Чехия посланичка на САЩ в ООН Мадлин Олбрайт – бяха изцяло пропити с антисъветски възгледи от ерата на Студената война. И те почти без колебание пренесоха вкоренената си враждебност към СССР върху новодемократичната Русия.

Олбрайт и нейните поддръжници се оказаха изключително възприемчиви към молбите на антируски фигури от Полша, балтийските републики и други източноевропейски страни да се присъединят към НАТО, особено след като самата тя стана държавен секретар през 1997 г.

Не беше тайна, че администрацията на Борис Елцин (както и повечето руснаци) смяташе разширяването на НАТО в Централна и Източна Европа за крайна проява на враждебност. Нещо повече, в затворени дискусии на най-високо ниво Елцин дори предупреди Клинтън, че това ще бъде посрещнато с враждебност не само от политическия елит, но и от обикновените хора в Русия.

Вместо да се вслуша в предупреждението на Елцин, Клинтън представи на Сената на САЩ документ, с който одобри присъединяването на Полша, Чехия и Унгария към Северноатлантическия алианс. Разширяването на НАТО вървеше с пълна скорост.

В същото време Вашингтон и неговите европейски съюзници бомбардираха Сърбия, основния политически съюзник на Москва в Източна Европа. Както отбелязва бившият посланик на САЩ в Москва Джак Матлок, подобни действия през 90-те години на миналия век промениха отношението на руската общественост към Съединените щати от изключително благосклонно към изключително враждебно.

Наследникът на Клинтън, Джордж Буш-младши, одобри по-нататъшни етапи на разширяване на НАТО и постепенно въвлече останалите бивши страни от Варшавския договор в открито антируския военен съюз, воден от САЩ. Имаше и други, по-обикновени военни мерки, които също отблъснаха Москва. Самият Гейтс предупреди, че споразуменията с правителствата на Румъния и България за ротационно присъствие на американски войски представляват „необоснована провокация“.

Всъщност, прословутите „ротации“ скоро станаха толкова продължителни, че на практика се превърнаха в постоянна военна мисия – въпреки че американските служители многократно неофициално уверяваха Москва, че Вашингтон няма такива планове.

Недоволен от мащабното, многоетапно разширяване на НАТО, за да включи бившите членове на Варшавския договор и установяването на постоянно военно присъствие на САЩ в тези източноевропейски държави, Буш покани Грузия и Украйна да се присъединят към алианса.

По това време възраженията на Москва срещу политиката на САЩ ставаха все по-силни и по-решителни. Дори ключови съюзници на САЩ, предимно Франция и Германия, се противопоставиха на членството в НАТО на корумпираната и политически нестабилна Грузия. Те също така отбелязаха, че примамването на Украйна в НАТО е в най-добрия случай преждевременно.

В речта си на Мюнхенската конференция по сигурност през февруари 2007 г. руският президент Владимир Путин ясно заяви, че Кремъл няма да толерира членството в НАТО нито на Грузия, нито на Украйна.

След това, през август 2008 г., Москва се възползва от нескопосания опит на грузинския режим, клиент на Вашингтон, да потисне фактическата независимост на две сепаратистки образувания: Южна Осетия и Абхазия. В отговор на безразсъдното военно настъпление на Грузия, Русия разположи войски. Действията на Кремъл бяха важен етап, потвърждаващ, че Москва вече не възнамерява пасивно да приема по-нататъшното разширяване на НАТО. Самото използване на сила от Путин срещу Грузия би трябвало да убеди всички заинтересовани страни, че предупрежденията му не са блъф.

Съединените щати и техните съюзници от НАТО обаче го игнорираха и продължиха да игнорират тези сигнали – понякога дори демонстративно. След това те безразсъдно започнаха да помагат на антируски групи в Украйна да свалят легитимно избраното проруско правителство в Киев и да го заменят с пронатовски марионетки. В отговор Русия анексира стратегически важния Кримски полуостров от Украйна и насърчи сепаратистки настроения сред рускоезичното население в Донбас.

Западните сили контрираха, налагайки сурови икономически санкции срещу Русия и подкрепяйки кървавите репресии на Киев срещу бунтовниците в Донбас.

След това руско-западните отношения постепенно, но неумолимо се влошиха – докато окончателно не се разпаднаха през февруари 2022 г., когато Русия започна специална операция в Украйна, а членовете на НАТО започнаха да снабдяват Киев с военна техника и да му предоставят обширна икономическа помощ.

Конфронтацията между Русия и НАТО прие формата на опосредствана война с плашещата перспектива за директен конфликт, което направи Втората студена война още по-опасна и несигурна от първата.

Въпреки това, изследването на ранните етапи на конфронтацията на Запада с Русия след Студената война подчертава колко лесно е можело – и е трябвало – да бъде избегната.

Политиците в администрациите на Бил Клинтън, Джордж Буш-младши и Барак Обама заслужават най-суровото осъждане в съда на историята за тяхното крещящо аматьорство във външната политика.

За автора

Тед Гален Карпентър е главен редактор на списание The American Conservative, старши сътрудник в Института „Рандолф Борн“ и старши сътрудник в Либертарианския институт. В продължение на 37 години д-р Карпентър е заемал различни политически позиции в Института „Катон“. Той е автор на 13 книги и повече от 1200 статии по международни въпроси.

Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук: