Автор: Тед Снайдър, When Did Ukraine Become a Flashpoint? – The American Conservative
Кога бе взето решението бурето с барут Украйна да бъде взривено?
Украйна винаги е била национално разделена. Северозападна и част от Централна Украйна – територии, които някога са били част от Полско-Литовската държава, а после и от Австро-Унгарската империя, винаги са били под културното влияние на Европа. Югоизтокът пък, изконна част от Русия и почти през цялото време част от Руската империя, винаги е бил обърнат на Изток, към Русия. След разпадането на СССР и обявяването на независима Украйна, нейната Западна част винаги е гласувала за кандидат-президенти с европейски ориентирана политика, а Източна Украйна е гласувала за президенти с проруски ориентирана политика. (Украйна е полупрезидентска република). Страната е в плен на тази игра между двете половини, всяка от които дърпа чергата към себе си с риск чергата да се съдере на две половини.
Разкъсването в крайна сметка се случва. То става драматично с преврата през 2014 г., който е организиран и спонсориран от Съединените щати. Този преврат е замислен, за да смени приятелски настроения към Русия президент Янукович с президент, избран от Съединените щати и Украйна да бъде придърпана в европейската и натовска сфера на влияние.
За дата на преврата беше избран моментът, в който Украйна трябваше да направи избор към кой от двата икономически съюза да се присъедини – към Европейския съюз под егидата на САЩ или към ЕврАзийския с Русия. И както географията и историята на тази страна предсказват, в своите предпочитания украинците бяха разделени почти поравно. Когато САЩ и ЕС отхвърлиха предложението на Путин Украйна да влезе в ЕС, но да остане военно неутрална страна (буферна зона, която не е член на НАТО каквито са Австрия и Финландия), съдбоносното дърпане на чергата започна.
Офертата на ЕС беше de facto членство в НАТО, примамка за което беше обещанието на по-късен етап страната да стане част и от икономическия блок ЕС. Принстънският почетен професор по Русия с множество научни изследвания Стивън Коен казва, че сключеното в онзи момент споразумение за сътрудничество между ЕС и Украйна „включваше и разпоредби на „политиката за сигурност…, които биха подчинили Украйна на НАТО без страната изобщо да е част от военния съюз“. Разпоредбите задължаваха Украйна да „се придържа към „военната политика и политиката за сигурност“ на Европа“. Член 4 от Споразумението за асоцииране на Украйна гласи, че споразумението ще насърчи постепенното сближаване по въпросите на външните работи и сигурността, с цел все по-активно включване на Украйна в европейското пространство за сигурност.“ Член 7 от Споразумението говори за сближаване на сигурността и отбраната, а член 10 допълва, че „страните ще изследват потенциала за военно и технологично сътрудничество“.
В последвалия преврат Съединените щати избраха и поставиха президент, който гледаше на Запад към Европа и Америка.
След като Украйна беше издърпана в американската сфера на влияние, Путин изтегли Русия от договорите между страните, подписани след Студената война и се противопостави на водения от САЩ западен блок от държави, подмолно работещи за установяването на глобален еднополярен свят с център Вашингтон. Русия анексира Крим и войната между Донбас на Изток и Киев и Западна Украйна започна. Тук е редно да кажем и че е много спорен въпросът дали хората от Южна и Източна Украйна, които са православни и рускоезични, изобщо са един народ с хората в Западна и част от Централна Украйна, които са украино-говорящи униати.
Но процесът по превръщането на Украйна в точка на възпламеняване, започна много преди 2014 г.
На Запад винаги се е знаело, че Украйна е потенциална точка на възпламеняване. Ето защо вътрешен проектодокумент на Съединените щати от 1991 г. препоръчва отлагането на „възможността Украйна да се присъедини към съюзническата програма на НАТО“ (т.е. присъединяването към НАТО) за „по-късен етап“. През 1993 г. Великобритания предупреждава съветника на Клинтън по въпросите на националната сигурност Антъни Лейк, че „разширяването на НАТО с включване на Украйна ще пресече най-червената от всички червени линии на Русия“. Дори Ричард Холбрук, който агресивно настоява за експанзия на НАТО към границите на Русия, отговаря, че НАТО е „алианс, в който Украйна вероятно никога няма да влезе“.
В един забравен по-ранен епизод тогавашният посланик на САЩ в Москва Уилям Бърнс, който в момента е директор на ЦРУ, докладва на Кондолиза Райс, че „Влизането на Украйна в НАТО е най-голямата от всички червени линии за руския политически и бизнес елит (не само за Путин). „Още не съм намерил нито един човек в Кремъл и извън него, който да гледа на влизането на Украйна в НАТО като на нещо различно от директно предизвикателство към руската сигурност и интереси. Ако влезем в Украйна, днешна Русия ще отговори.“, завършва в грамата си посланик Бърнс.
Така от теоретични догадки Западът премина в действие. Случи се през 2008 г., на срещата на върха на НАТО в Букурещ. В опит да ускори членството на Грузия и Украйна в НАТО президентът Буш приканва събранието да „подпише предприсъединителен документ за членството на Грузия и Украйна в Североатлантическия алианс“. Този опит на Буш да форсира събитията е блокиран от германския канцлер Ангела Меркел и от френския президент Никола Саркози. Като компромис, на Грузия и Украйна е гарантирано евентуално членство: „НАТО приветства евроатлантическите аспирации на Грузия и Украйна за членство. Днес се съгласяваме, че тези държави ще станат вбъдеще членки на НАТО“.
Руското ръководство даде ясно да се разбере, че гледа на това обещание като на екзистенциална заплаха. Путин предупреди, че членство на Грузия и Украйна в НАТО е „директна заплаха“ за руската сигурност. Джон Миършаймър цитира руски журналист, който описва момента, в който Путин научил новината. Той е „побеснял от гняв“ и е казал, че „ако Украйна влезе в НАТО, това ще стане без Крим и Югоизточните региони. Тя просто ще се разпадне“.
Много преди това украинската вътрешна политика беше започнала да сигнализира приближаващата криза. Виктор Янукович, кандидатът на руско-ориентирания Юго-Изток изгуби президентските избори през 2004 г. от Виктор Юшченко, подкрепата за когото идваше от Западните региони, клонящи към ЕС и НАТО.
Държавният секретар на САЩ Мадлин Олбрайт се ръкува с тогавашния украински премиер Виктор Юшченко през май 2000 г. в Държавния департамент във Вашингтон (Manny Ceneta/AFP via Getty Images)
Путин ясно изрази подкрепата си за Янукович. Той отиде в Киев, за да подкрепи кампанията му, публично му пожела успех и похвали икономическите дейности на кабинета на Янукович. В книгата си „Путин“ Филип Шорт пише, че политическият стратег на Кремъл Глеб Павловски се мести в Киев, за да съветва лично предизборния щаб на Янукович.
Първият тур завършва с 39,87% на 39,32% в полза на Юшченко. Изборите влизат във втори тур, в който Янукович буквално разгромява западния кандидат Юшченко. Следват протести – цветната Оранжева революция от 2004 г., организирана и спонсорирана от САЩ. След които очевидната победа на Янукович е отхвърлена от Върховния съд на Украйна. Насрочват се нови избори.
Украинските и западните медии се занимаваха единствено с подкрепата на Кремъл за Янукович, като спазват пълна тишина относно подкрепата на Съединените щати за Юшченко. Филип Шорт пише, че през тази изборна година Джордж У. Буш, Хенри Кисинджър и Джон Маккейн са посетили Украйна по два пъти, за да посочат и наложат предпочитания от тях резултат. Буш „изпрати председателя на сенатската Комисия по външните работи Ричард Лугар в Киев като негов личен емисар“, който 6 месеца живя и работи в Киев. Шорт пише още, че Збигнев Бжежински, който беше съветник по националната сигурност при Картър, отива още по-далеч, като публично обявява „колко е важно �