„Китай има намерение заедно с Русия да изгради нов световен ред, като конкуриращ световния ред, изграден от САЩ, заедно с останалите западни страни“. Това изявление направи професорът от Института за международни отношения към Фуданския университет в Шанхай и експерт в клуба „Валдай“ Чжао Хуашен.

По думите на експерта, взаимният интерес на двете страни се базира на установилите се добросъседски и партньорски отношения между тях. Хуашен е убеден, че „Русия е интересна за Китай, преди всичко като неин най-влиятелен и близък партньор с политиките си за запазване на стратегическата стабилност и сигурност в света, за изграждането на нов световен политически и икономически ред и поддържането на справедливостта и равноправието в международните отношения“.

Такъв световен ред, подкрепян от Китай и Русия, Хуашен нарича “консервативен“ и той е призван да се противопостави на „либералния“ световен ред, прокарван от западните страни начело със САЩ. Независимо от това китайският експерт смята, че на този етап все още не е възможна смяната на световния ред, установен от САЩ и Запада, защото светът е прекалено фрагментиран политически.

„Със задълбочаването на политическата раздробеност в световната общност, общоприетият световен ред бързо отслабва. Да се чуваме един друг е трудно, да не кажа невъзможно. Никой не може да убеди в правотата си другия“, казва Хуашен. Освен това експертът е убеден, че за Пекин Русия е много важен икономически партньор в двустранните отношения. „Русия е най-големият износител на нефт в Китай. Тя може да стане и най-големият износител на газ за Китай, след като бъдат реализирани газовите договори“, пояснява експертът, като добавя, че Китай смята Русия за равноправен политически партньор, въпреки че темповете на растеж на руската икономика изостават от темповете на другите големи държави.

Що се отнася до възможностите за военен съюз между двете страни, Хуашен припомня, че Пекин се придържа към принципа за неприсъединяване и каквито и да било промени в тази негова политика не се очакват. Според политолога Игор Рябов, „Китай постъпателно реализира концепцията си за икономическо могъщество при силно централизирано управление“. Тази концепция е враждебна спрямо подхода на САЩ, където цари властта на частните корпорации, а държавата като независим, автономен център отсъства. Държавният департамент и разузнаването по-скоро обслужват стратегиите на глобалния американски капитал, отколкото интересите на държавата.

За Китай, Русия в качеството си на партньор, компенсира вътрешноприсъщите минуси на неговото ръководство в управлението на страната. Много важно е и това, че Русия не е интегрирана в системата на глобалния капитализъм, а поради наложените санкции ще бъде отписана от тази система и за в бъдеще. Така че такъв съюз е напълно естествен. Допълнително предимство е, че двете цивилизации не се конкурират помежду си, а от взаимоотношенията си само печелят и се обогатяват. При това резервите за печалби са значително по-големи от направеното досега. Двете държави има към какво да се стремят, изграждайки новия паневразийски континентален съюз.

Но какъв трябва да бъде световният ред, за да бъде интересен за Китай, и каква може да бъде ролята на Русия в него? Както Русия, така и Китай имат интерес да изградят съвместно кръгова отбрана около зоната на своите интереси, простиращи се от Източна Европа до Каспийско море и Далечния Изток. Още повече, че и двете страни са крупни континентални цивилизации със сходни методи на развитие. Все пак в миналото това не им попречи да повоюват малко. Кратката война за остров Дамански беше предизвикана от деформациите на двата социалистически режима, като особено в Китай режимът беше прегрял от нездрави амбиции. В Китай трудно сдържаха емоциите си след разгарянето на великата културна революция. Но Даманският конфликт е капка в морето на хилядолетната история на съседски отношения между руската и китайска цивилизации и не би трябвало да му се отдава прекалено голямо значение.

В политиката на Китай безусловно има и някакъв експанзионистичен елемент, но за сдържането му от страна на Русия не се налага тя да полага някакви особени усилия. Разговорите за „китайската заплаха“ са смешни на фона на действията на британските специални служби, НАТО или на ислямските заплахи. Китайският експерт Хуашен противопостави „консервативния“ световен ред на „либералния“, който подкрепят западните страни, но дали е възможно тази парадигма да обясни противопоставянето между Запада и Китай, от една страна, и Русия, от друга? Въпреки че нещата са значително по-сложни, тази възможност е твърде вероятна.

Както отбелязахме по-горе, Русия и Китай имат сходен подход към ролята на държавата. Русия не иска да жертва суверенитета си заради интеграцията в западните структури на производство. Нещо повече, с подкрепата на Китай  Русия може да укрепи и политическата култура в собствената си страна. За руския модел например е характерен централизмът на властта, а китайският модел на управление се базира на консерватизма и приоритета на традициите. Цивилизационните мисии на Русия и Китай се заключават в защитата на суверенитета, а не в намесата им в чужди култури. Такова намеса е изпълнена с опасни последствия.

Естествено, да се вземат елементи от западната демокрация понякога е полезно, но това трябва да става много внимателно. А мисълта, че да се замени световния ред, който САЩ и Запада са изградили, е нереално, в известен смисъл е „тролинг“. Китай е убеден, че неговата цивилизация ще устои в глобалната конкуренция, ако следва традициите си. А дали ще устои западният модел, основан на неудържимия и хаотичен прогрес, не е известно. Това, че западният глобален модел не може да бъде заменен, не означава, че за него не съществуватт сериозни заплахи.

Вярно е, че да се замени сегашният модел не може, но да се замести може. Китай вярва в подхода на „укрепената обсадена крепост“. Той вярва, че Великата китайска стена ще устои на нападенията, а варварите рано или късно ще загинат. В интелектуалните среди е прието да се говори за хилядолетната история на китайската цивилизация, като предпоставка за спокойния, уравновесен подход на тази държава към въпросите, които трябва да решава. Тази постановка е и в основата на политиката за неприсъединяване, която днес следва съвременен Китай.

Китайският изолационизъм обаче, отдавна се е трансформирал в своята противоположност, която намира израз във външно-икономическата експанзия. През XXI век Китай се превърна от регионална в световна държава и за него стана изключително важно да играе според правилата на „световната шахматна дъска“, които да способстват за неговия икономически ръст. А най-добре е тези правила да бъдат установени от него, а не да бъдат предложени от някоя друга страна. Тази стратегия до голяма степен определя и общността на интересите между Москва и Пекин. Затова на този исторически етап Русия и Китай взаимно се допълват един друг.

Огромната, постоянно растяща китайска икономика, плюс необятните запаси от полезни изкопаеми и други природни ресурси на Русия, заедно с гигантската й територия, производствен потенциал, образовано население и мощна армия взети заедно, спокойно могат да конкурират САЩ. По множество показатели този съюз превъзхожда Америка, която от няколко десетилетия мисли за себе си като за единствения в света, незаменим център на сила. За разлика от САЩ, Русия и Китай само заедно могат ефективно да прокарват общите си икономически и политически интереси. Разделени, практически е невъзможно те да направят това. Даже гордеещите се със своето превъзходство САЩ не са в състояние да постигнат значими резултати на международната арена, ако не се ползват от подкрепата на европейските си съюзници.

Въпросът за евентуалното създаване на военен съюз между Китай и Русия Чжао Хуашен коментира по следния начин: „Китай се придържа към политиката на неприсъединяване и това е политически принцип. Каквато и да е възможност за неговата промяна засега не виждам“. Въпреки това китайската политика не може да се определи като пацифистка. След Втората световна война Китай имаше няколко погранични военни конфликта със СССР и Индия, опосредствани от участието му в Корейската война и в стълкновенията в Бирма. Към тях трябва да се добави и мащабната Китайско-виетнамска война. Но особено любопитен е фактът на превземането от Китай на Парселския архипелаг през 1974 година. По това време Парселските острови се контролират от Южен Виетнам. Операцията преминава при липса на каквато и да била реакция от страна на намиращия се в съседство американски боен флот, а по това време Америка е съюзник на Южен Виетнам.

В тези години Вашингтон вече е имал за цел да използва Китай за противодействие на СССР и дори е постигнал определени резултати в това отношение. Известно е, че превземането на Парсел в Пекин наричат „възстановяване на историческите граници на Китай“. Известно е също, че и сега в щаба на Народно-освободителната армия на Китай стоят в готовност военни планове за връщането и на другите територии, принадлежали по-рано на Поднебесната империя. Това е препратка и към днешните провокации в Южнокитайско море. Но без участието на трета страна, проблемът там няма да се реши. А ако на Китай му е необходима непосредствена подкрепа, дори и мълчалива, както постъпиха САЩ при завземането на Парселските острови, то той може да прибегне до военен съюз с Русия.

Друг е въпросът, ще се намеси ли Русия в регионален конфликт в Югоизточна Азия. На този етап Китай има териториални претенции към всички свои съседи, с изключение на Русия. В тази ситуация Москва е готова да играе ролята на посредник в региона, но без да участва в конфликтите на страната на Китай. А един военен съюз като правило изисква точно това. Този факт обаче не е пречка за взаимодействието на армиите и съвместното им участие във военни учения и определени военни операции. Но тъй като Китай възприема Русия като равноправен политически партньор, обединяването на икономическите, политическите и военни потенциали на двете страни базирайки се на възможностите, с които разполагат, действително ще се окаже от взаимна изгода.

Сега всички действия на Китай на международната сцена говорят за това, че той твърдо следва политиката на равноправно сътрудничество. Що се отнася до двустранните икономически връзки, тяхната едностранчивост с акцент на въглеводородите и дървесината вече не устройват нито Русия, нито Китай. Например Китай има нужда от руска селскостопанска продукция, която е екологично по-чиста от тази, която китайците сами произвеждат. Тук дори не говорим за оръжейния пазар. Има и редица други руски отрасли, които произвеждат продукция с висока добавена стойност, която може да намери място на китайския пазар.

Хуашен казва, че със задълбочаването на политическата раздробеност на световната общност, общоприетият международен ред също отслабва. Но възниква въпросът, колко време ще бъде необходимо, за да отслабне той до толкова, че да може да бъде демонтиран и по какъв начин ще стане това? Сега вече се говори за изграждане на друг, алтернативен модел на световния ред, а не се говори сега съществуващия да бъде разрушен. Всяко разрушаване, световна революция или контрареволюция, ще бъде световна катастрофа. А светът очаква от Русия и Китай създаването на други, по-справедливи правила на играта отначало на двустранна, а след това и на все по-широка основа, постепенно приобщаваща към тази система и редица други държави.

Почти през цялата втора половина на ХХ век социалистическата система съществуваше паралелно с капиталистическата. И двете системи се състезаваха помежду си. Конкуренцията на мнения, идеологии, модели за устройство на света е също толкова важна, колкото и конкуренцията в бизнеса. Тя не позволява да спре развитието на световните процеси. Skandalno.net

Пею Благов, Skandalno.net

Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук: