Оттеглянето на нашата армия (авторът е руснак) от Херсон на левия бряг на Днепър предизвика очаквана реакция в част от нашето общество – о, какъв ужас, всичко приключва. Освен това същите сегиз-тогиз повтарят е една от най-известните фрази в руската история: „Какво е това – глупост или предателство?“

Тези думи са произнесени преди 106 години, на 14 ноември 1916 г.: на заседание на Държавната дума от лидера на Партията на кадетите Павел Милюков. В речта си, изобличаваща властта, Милюков накрая директно пита: „Какво е това – глупост или предателство?“ Сред обвиненията, хвърлени към царския двор и правителството, основното е, че те търсят „позорен мир“ с Германия. Лидерът на опозицията сочи (с цитати от германската преса) имената на заговорниците и предателите: сред които се открояват министър-председателят Щюрмер (с руско-германски произход) и Григорий Распутин. Речта на Милюков е забранена от цензурата. Няколко дни по-късно Щюрмер е уволнен (не заради речта на Милюков), а 20 дни по-късно любимецът на императорското семейство Распутин е убит – а два месеца по-късно избухва Февруарската революция от 1917 г. …

Нищо от казаното от Милюков не е било вярно — нито царският двор, нито правителството са водили тайни преговори с Германия. Но тогава значителна част от образованото общество е повярвало на Милюков, който след абдикацията на Николай II става министър на външните работи на Русия и се опитва да доведе войната до победен край (Първата световна война). Но армията без цар начело (който в крайна сметка е и върховен главнокомандващ) започва да се разлага заедно с цялата страна – и вместо победа получаваме революция, последвана от позорния Брест-Литовски договор (с който Русия губи западните си земи, включително Украйна) и гражданската война. Защо ви напомням този момент от историята на Русия?

Заради надигналата се тези дни вълна от възмущение в руското общество от поредното изказване на външното ни министерство, че Русия е готова да преговаря с Украйна. Анализите на това много напомнят за същите тези терзания на Милюков – какво става, защо се бихме, не трябва да допускаме удар в гърба на нашата армия, трябва да спрем предателите в сред нашия елит, които са готови да предадат руските национални интереси чрез преговори (тайни или явни)! Точно по същия начин се коментират и последните лоши новини от фронтовете – те напускат Херсон, защото искат да се договорят със Запада, канят се да започват преговори и отказват да победят Украйна! Ето ги предателите – само за кожите и капиталите си мислят! Трябва всички да бъдат разобличени, отстранени и съдени… и който не го разбира и не е на същото мнение, явно и той е предател!

Всичко това го слушаме и четем от първите месеци на СВО, но сега наблюдаваме ново, по сериозно изостряне на псевдопатриотичната истерия. Вярно е, че това истеризиране обхваща малка част от обществото, но и това не е добре. Освен това има опасност в случай на поражение на фронта, в комбинация с някое следващо изказване за преговори, неврозата да се разпространи и сред широките маси, тоест да започне да застрашава основното условие за нашата победа: народното единство и доверието му във върховното командване и върховната власт. За да предотвратим това да се случи, трябва да знаем добре уроците на историята – включително да си спомним събитията, които отключи изказването на Милюков през ноември 1916 г. – и да сме наясно какво се случва сега, да правим разлика между реални и въображаеми заплахи.

Русия не е заплашена от предателство – Путин никога няма да се съгласи на „срамен мир“ нито с Украйна, нито със Запада. На 24 февруари тази година беше направен исторически избор, беше преминат Рубикон, след който Русия може да върви само напред. Залитания, грешки, пропуски, индексиране на удари, съсредоточаване, дори временно тактическо отстъпление имаше и ще има… но стратегически движението ще е само напред. Скоростта на това движение може да е различна – зависи и от нашите усилия, и от съпротивата на Запада, с който реално воюваме в Украйна, и от още по-глобалната ситуация. Думите, които нашето външно министерство и дори Путин говорят пред обществото, също може да са различни – и дори крайно миролюбиви, но тези думи служат на много конкретни тактически цели. Те не подменят и със сигурност не отменят стратегическата цел, която е кристално ясна. Русия се връща към себе си – и в териториален, и в духовен, и в идеологически смисъл. Бивша Украйна вече не съществува – и на страниците на бъдещата руска история вече има друга Русия.

Не само с Донецк и Херсон, но и с Новоросия и Малорусия. И с останалата част от Украйна, изтръгната от ръцете на Запада, която никога вече няма да бъде нито антируска, нито „алтернативна Русия“. Само едно нещо може да попречи на осъществяването на това наше право, велико дело – разцепление и вълнения в самата Русия, тоест съмнението в нашата победа и в това, че Путин иска и може да ни доведе до нея. Ако отново, както през 1917 г., се поддадем на паника, гарнирана с истерични викове „предателство“, само тогава ще загубим. И не просто Украйна, а цяла Русия. Ще загубим свободата си и с нея всичко.

А предателство в елитите няма, защото тези у нас, които не споделят стремежите ни за победа, първо, нямат влияние върху върховната власт, и, второ, доколкото ги имаше, те вече не са „елит“. Да, имаме огромен кадрови проблем поради факта, че професионалистите често са непатриоти, а патриотите са непрофесионалисти, но в екстремна ситуация като днешната всички процеси се ускоряват и се формира нов, държавнически елит (от властта до бизнеса и културата). Но това естествено обновление не трябва да се заменя с търсене на предатели във властта (изключвайки, разбира се, истинските предатели), ние не се нуждаем от чистки в името на чистките – трябва да се отървем от слабите и некомпетентни лидери, като същевременно разчитаме на консолидирането на всички сили, които разбират сериозността на предизвикателствата пред нас.

Страната ни ще се променя все повече – формулирайки и придобивайки смисъл, осъзнавайки своята същност и изграждайки национална формула за своето съществуване не само за периодите на бури и безпрецедентен натиск като днешния, но и за последващото мирно време. Това е процес, не по-малко важен от събитията на фронта. В този процес на очистване трябва да има както максимално доверие между нас, руския народ и съответно към властта, така и желание да се претвори руската мечта в конструкциите на бъдещия справедлив обществен ред.

Победата на фронта няма алтернатива за нас – независимо колко усилия и време ще ни коства за да я постигнем. Победата може да ни избяга не от предателство на върха, а заради онези, които от добри намерения, от глупост и слабост или умишлено нагнетяват панически настроения, викайки „всичко е загубено, Кремъл ни предаде“. Именно за тях днес се отнася въпросът на Милюков: „Глупост или предателство?“. Уви, сред днешните паникьори има и такива, които умишлено работят за създаване на обществена истерия и деморализиране на нашия народ, тоест работят за врага.

Но руската история ни дава многобройни примери за това как да различим истинско от измисленото предателство – как да различим 1612 от 1916. Научихме тези уроци.

Глупост е да търсиш предателство, когато такова няма и не може да има, и е предателство да разпалваш недоверие към тези, които целят единствено победата.

Пьотр Акопов

Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук: