Отказа на Атлантическия военен алианс да приеме Украйна в редиците си беше само най-повърхностната и публична проява на провала на НАТО, за който само загатна срещата на върха във Вилнюс.

Украинският президент Володимир Зеленски се очертава като трагична фигура в разгръщащата се драма на руско-украинския конфликт.

От него се искаше да пожертва живота на сънародниците си, за да бъде припознат от САЩ и НАТО като достоен за членство в техния клуб. Но, когато жертвата не доведе до желания резултат (т.е. до стратегическото поражение на Русия), вратата на НАТО, която беше оставена отворена, за да примамва Украйна да изпълни самоубийствената си задача, беше затръшната.

Въпреки неискрените машинации на НАТО за поддържане на илюзията на потенциалното украинско членство (Съветът Украйна-НАТО, създаден по време на срещата на върха във Вилнюс по-рано този месец, е ярък пример), всеки знае, че въпросното украинско членство в трансатлантическия съюз е фантазия.

Сега на Украйна ѝ остава да избере отровата по свой избор – да приеме мир, който прави руските териториални претенции постоянни, като в същото време завинаги се отказва от възможността, макар и далечна, за членство в НАТО; или да продължи да се бори, като вероятният резултат ще бъде допълнителна загуба на територия и унищожаване на украинската нация и народ.

Автобиографията на Робърт Грейвс, „Сбогом на всичко това“ е образец и за Украйна, тъй като очертава отминаването на стария ред в Европа – доминиранията на САЩ и НАТО, Европейския съюз, международния ред, основан на правила, и всички структури след Втората световна война, които държаха западния свят заедно в продължение на почти осем десетилетия.

Сега всички те се разпадат около нас.

Борбата на Грейвс да се адаптира към следвоенна Англия след ужасите на Първата световна война и наблюденията му върху една нация, която колективно се бори да се самоопредели, са предупредителна история за това, което предстои на Украйна.

Докато Украйна се сбогува с предишната си същност, тя трябва да се раздели и с мечтите си да стане едно цяло с европейската общност, чието дълголетие е под голямо съмнение. Това до голяма степен се дължи на катастрофалното ѝ участие в руско-украинския конфликт.

След края на тази война Украйна никога няма да бъде същата. Нито пък Алиансът на НАТО. След като определи войната, която води в Украйна срещу Русия, като екзистенциална, НАТО ще се бори да намери своята значимост и цел в един свят след конфликта.

Срещата на върха във Вилнюс на 11-12 юли в много отношения представляваше повратна точка на стария ред в Европа. Срещата на върха беше реквием за един кошмар, създаден от самата Европа – смъртта на една нация, обезсилването на един континент и краят на един ред, който отдавна беше загубил своята легитимност.

Странна изолация

Президентът на Украйна Володимир Зеленски на срещата на НАТО

Гледайки репортажите от срещата на върха във Вилнюс, бях поразен от странната изолация на Зеленски, който се опитваше да се смеси с лидерите на натовските държави, които го наричаха приятел и съюзник, но се отнасяха към него и към нацията, която той ръководи, като към нещо друго. Зеленски беше направил всичко възможно, за да издигне Украйна в позиция за членство в НАТО, само за да бъде отсвирен на вратата.

След като беше информиран предварително за предложеното комюнике на НАТО, в което се заявяваше, че Украйна ще бъде поканена да се присъедини към алианса, „когато съюзниците се съгласят и условията бъдат изпълнени“, украинският президент беше оставен да излее разочарованието си пред услужливата преса, която твърде охотно се възползва от възможността да разпали огъня на скандала. „Това е безпрецедентно и абсурдно – оплака се Зеленски, – когато не е определена времева рамка нито за поканата, нито за членството на Украйна“. Докато в същото време се добавят неясни формулировки за „условия“ дори за поканата към Украйна“.

Успокоен, след като е наказан от своите натовски господари, Зеленски по-късно променя тона си, като говори за желанието си да се присъедини към НАТО, но по нов, неконфликтен начин. „Резултатите от срещата на върха са добри“, каза Зеленски на генералния секретар на НАТО Йенс Столтенберг по време на съвместна пресконференция, „но ако бяхме получили покана [за НАТО], те щяха да бъдат перфектни.“

По-късно, по време на пресконференция с президента на САЩ Джо Байдън, Зеленски остана безмълвен, докато Байдън продължаваше да излива студена вода върху перспективите за членство на Украйна в НАТО. „Току-що приключихме първата среща на Съвета НАТО-Украйна и – където всички наши съюзници се съгласиха, че бъдещето на Украйна е в НАТО“, каза Байдън. „Всички съюзници се съгласиха да отменят изискванията на Плана за действие за членство на Украйна и да създадат път към членство в НАТО, докато Украйна продължава да постига напредък в необходимите реформи.“

Йенс Столтенберг и Володимир Зеленски

Можеше да се усети гневът и разочарованието в очите на Зеленски, докато слушаше как Байдън добавя обида към обидата, като го нарича „Владимир“.

Дисфункцията на НАТО по отношение на украинското членство обаче беше само най-публичната проява на провала, който претърпя срещата на върха във Вилнюс.

Фантазията за единство

Докато Зеленски играеше ролята на човек, който отчаяно си търси партньорка за бала – в нощта на бала – турският президент Реджеп Ердоган играеше ролята на труднодостъпен. След като се съгласи да позволи на Финландия и Швеция да се присъединят към НАТО по време на срещата на върха в Мадрид миналата година, Ердоган постави строги условия, които не позволиха на Финландия да бъде ратифицирана като най-новия член на НАТО до април 2023 г. В навечерието на срещата на високо равнище във Вилнюс той остави Швеция на изпитание.

Непосредствено преди да отпътува за Вилнюс, Ердоган изненада мнозина, като обвърза турската ратификация на кандидатурата на Швеция за присъединяване към трансатлантическия алианс с желанието на Турция да се присъедини към ЕС. „Първо, елате и отворете пътя на Турция към Европейския съюз, а след това ние ще отворим пътя на Швеция, както направихме за Финландия“, заяви Ердоган. Малко след като пристигна в Литва, Ердоган се срещна с генералния секретар на НАТО Йенс Столтенберг и шведския министър-председател Улф Кристерсон, след което Ердоган промени курса си, заявявайки, че Турция подкрепя присъединяването на Швеция към НАТО.

Въпреки че Ердоган не получи поканата си за присъединяване към ЕС, Швеция поне обеща да подкрепи активно модернизирането на митническия съюз между ЕС и Турция и визовата либерализация по отношение на молбите на турски граждани за безвизово пътуване до Европа.

Реджеп Ердоган, президент на Турция

Срещата Столтенберг-Ердоган-Кристерсон (Улф Кристерсон, премиер на Швеция) обаче беше само „витрина“ за по-съществената задкулисна търговия между Ердоган и Байдън, в резултат на която Турция получи зелена светлина за закупуване на нови изтребители F-16 и за модернизиране на съществуващия си флот от изтребители F-16.

Получаването на изтребители F-16 беше основна цел на Турция, откакто през 2019 г. САЩ отстраниха Турция от ръководената от тях международна програма за разработване и производство на изтребители F-35, след като Турция закупи от Русия системата за противовъздушна отбрана S-400. Продажбата на F-16 обаче беше спряна след налагането на санкции на Турция през декември 2020 г. като част от Закона за противодействие на противниците на Америка чрез санкции (CAATSA) – за първи път такива санкции бяха насочени срещу член на НАТО.

Желанието на САЩ да видят Швеция да влезе в НАТО възможно най-скоро се оказа достатъчно основание за администрацията на Байдън да отмени санкциите по CAATSA и да изпрати сделката за F-16 на Конгреса на САЩ с неговата благословия. Присъединяването на Швеция обаче не е гарантирано.

Докато САЩ и НАТО настояват Ердоган да свика специална сесия на парламента за ратифициране на шведското членство, Ердоган я отложи до октомври, когато се събира турският парламент. Ердоган търси гаранции, че сделката за F-16 ще бъде одобрена от Конгреса на САЩ. Това обаче не е сигурно, като се има предвид загрижеността на законодателите за обтегнатите отношения на Турция със съюзника в НАТО Гърция и мнението, че деконфронтацията там е толкова важна, колкото и членството на Швеция в НАТО.

Джо Байдън и Йенс Столтенберг

В заключение: Байдън и Столтенберг изтъкнаха решението на Ердоган да премести молбата за членство на Швеция в НАТО в турския парламент за ратификация като символ на „твърдото“ единство на НАТО.

Остава недоизказаното, че Ердоган на практика предизвика НАТО, за да притисне САЩ да му предложат подкуп, в който се отказват от предварителните си санкции срещу тях, като в същото време принуди САЩ да разгледат последиците за сигурността от сделката предвид откритата враждебност, която съществува между Турция и колегата ѝ от НАТО Гърция.

Уебстър дефинира „единство“ като „състояние на хармония“ и „качество или състояние на това да бъдеш единен“. Що се отнася до правилната употреба на този термин, не мисля, че спорните отношения между Турция и НАТО отговарят на изискванията.

Ако към това се прибави и отхвърлянето от Франция на предложението за откриване на бюро за връзка на НАТО в Япония, както и продължаващото открито несъгласие на Унгария с НАТО и ЕС за това как да се реагира на конфликта на Русия с Украйна, ще се окаже, че сградата на НАТО е пълна с пукнатини на недоволство и несъгласие, които могат само да се задълбочават, докато НАТО гледа с лице към нарастващата вероятност за руска военна победа.

Сбогом на всичко това

Ако седмиците преди срещата на върха във Вилнюс се характеризираха с желанието на НАТО да види как дългоочакваната и многократно рекламирана украинска контраофанзива ще достигне своя максимален потенциал, то дните, които предшестваха срещата на НАТО, изправиха както Украйна, така и западните ѝ съюзници пред реалността, че войната не върви добре и за двете страни.

Украинската контраофанзива беше формирана около ядро от около 60 000 украински войници, които получиха специално обучение от НАТО и европейски военни за оръжия и тактики, предназначени да разбият руската отбрана. От началото на контраофанзивата на 8 юни Украйна е загубила почти половината от тези военнослужещи и една трета от предоставеното оборудване – включително десетки основни бойни танкове „Леопард“ и бойни машини на пехотата „Брадли“, които мнозина считаха за технология, променяща правилата на играта.

Още през 1993 г. Джордж Сорос постулира архитектура за Нов световен ред, в която Съединените щати са единствената останала свръхдържава, която наблюдава мрежа от съюзи, най-важният от които е НАТО, който ще предпази северното полукълбо от руска заплаха.

„Съединените щати – пише Сорос – няма да бъдат призовани да действат като световен полицай. Когато действат, те ще го правят съвместно с други. Между другото, комбинацията от жива сила от Източна Европа с техническите възможности на НАТО значително би повишила военния потенциал“ на всяка структура на алианса, водена от САЩ, „защото би намалила риска от чували с трупове за страните от НАТО, което е основният ограничител на готовността им да действат“.

Четиридесет години по-късно точно този сценарий се разиграва на кървавите бойни полета на Русия и Украйна. Милиардите долари военна помощ, предоставяни от САЩ, НАТО и други европейски държави, са живото проявление на „техническите възможности“, за които говори Сорос и които се съчетават с „жива сила от Източна Европа“ (т.е. Украйна), за да се засили военният потенциал на НАТО по начин, който намалява „риска от торби с трупове за страните от НАТО“.

Остават непоменени стотиците хиляди чували за трупове, които вече са спуснати в тъмната земя на Украйна, което подчертава бездушното пренебрежение към тази човешка трагедия от страна на участниците във Вилнюс.

Скот Ритър е бивш офицер от разузнавателните служби на морската пехота на САЩ, служил в бившия Съветски съюз за прилагане на договорите за контрол на въоръженията, в Персийския залив по време на операция „Пустинна буря“ и в Ирак. Последната му книга е „Разоръжаването по време на перестройката“, публикувана от издателство Clarity Press.

Източник: consortiumnews.com

Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук: