Сега в равнините на Украйна се решава не само и дори не толкова какви ще бъдат Русия и бъдещия световен ред. А дали познатият ни свят ще оцелее или на планетата ще останат радиоактивни руини, отравяйки останките от човечеството

Сергей Караганов е един от най-влиятелните политолози в Русия. Роден е през 1952 г. в Москва. Доктор по история, почетен председател на Президиума на Съвета по външна и отбранителна политика.

Беше близък сътрудник на Евгений Примаков и съветник на президента Борис Елцин, сега на Владимир Путин. Смята се ,че е близък и с Путин, и с външния министър Сергей Лавров.

В средата на юни в руското списание „Профил“ излезе анализа му със заглавие „Трудно, но необходимо решение“.

В статията Караганов твърди, че Русия трябва да нанесе ядрен удар в държава от Европейския съюз, тъй като през последните десетилетия страхът от ядреното оръжие е изчезнал и това обяснява засилващата се агресия на Запада. САЩ, според Караганов, няма да отвърне, тъй като  няма да жертва условно казано Бостън за условно казано Познан.

„Като пречупим волята на Запада за агресия, не само ще спасим себе си, като най-накрая се освободим от западното иго, което продължава вече пет века, но и ще спасим цялото човечество. Като принудим Запада да претърпи катарзис и да се откаже от хегемонията си, ще го принудим да се оттегли, преди да е настъпила глобална катастрофа. А човечеството ще получи нов шанс за развитие“, твърди политологът, смятан за един от най-влиятелните и в световен мащаб.

Много от тезите му в статията са полемични. От публикацията на анализа му досега в Русия тече оживена дискусия по въпроса, който Караганов слага на масата, а именно – как да се съживи страхът на Запада от ядрената сила Русия.

В дебата вече участват както политолози, така и представители на политическия елит на Русия.

Публикуваме статията, която провокира сериозни полемики както сред руския, така и сред световния политически елит.

Сергей Караганов

сп. „Профил“

Ще споделя няколко мисли, които ме занимават отдавна и се оформиха след неотдавнашното събрание на Съвета по външна и отбранителна политика, едно от най-ярките в неговата 31-годишна история.

Нарастващата заплаха

Струва ми се, че страната ни и нейното ръководство са изправени пред труден избор. Все по-ясно става, че сблъсъкът със Запада няма да приключи, ако спечелим частична или дори съкрушителна победа в Украйна.
Ако напълно освободим Донецка, Луганска, Запорожка и Херсонска област, това ще е минимална победа. Малко по-голям успех ще бъде освобождаването до година-две на целия изток и юга на днешна Украйна. Но все пак парче от него ще остане с още по-озлобено ултранационалистическо население, напомпано с оръжия – кървяща рана, която заплашва с неизбежни усложнения и отново с война. Дори може да възникне по-лоша ситуация, ако с цената на чудовищни жертви освободим цяла Украйна и останем в руини с населението в Централна и Западна Украйна, което предимно ни мрази. „Превъзпитанието“ му, връщането към руските му корени, ще отнеме повече от десетилетие.

Всеки от тези варианти, особено последният, ще отвлича вниманието на Русия от необходимото спешно преместване на нейния духовен, икономически и военно-политически център към Изтока в Евразия. Ще затънем в неперспективната западна посока. А териториите на днешна Украйна, преди всичко централната и западната, ще изтощават ресурсите ни – управленски, човешки, финансови. Тези по-бедни и неплодотворни региони бяха силно субсидирани и в съветско време. Враждата ни със Запада ще продължи, той ще поддържа вяло протичаща партизанска гражданска война.

По-привлекателен вариант е освобождаването и обединението на Изтока и Юга и налагане на капитулация на остатъците от Украйна с пълна демилитаризация и създаване на буферна, приятелска държава. Но такъв изход е възможен, само ако и когато успеем да сломим волята на Запада да подбужда и подкрепя киевската хунта и да я принуди да отстъпи стратегически.

И тук стигам до най-важния, но почти необсъждан въпрос. Дълбоката, дори основна причина за украинската криза, подобно на много други конфликти в света, за общото нарастване на военната заплаха е ускоряващият се провал на създадените по време на глобализационния рунд през последните десетилетия съвременни управляващи западни елити, които в Европа са предимно компрадорски (португалските колонизатори са наричали компрадори местните търговци, които ги обслужвали – С.К.). Този провал е придружен от безпрецедентно бързата промяна на баланса на силите в света в полза на глобалното мнозинство от Глобалния юг, чийто икономически локомотив са Китай и отчасти Индия, а историята издига Русия като военно-стратегически стълб на тези сили. Това отслабване вбесява не само имперско-космополитните елити на Запада (Байдън и Ко.), но и плаши имперско-националните (Тръмп).

Западът губи способността, която е имал в продължение на пет века, да изсмуква богатства от целия свят, налагайки преди всичко с груба сила политически и икономически порядки и установявайки своето културно господство. Така че не може да се очаква бърз край на отбранителната, но агресивна конфронтация, разгърната от Запада. Този колапс на западните морални, политически и икономически политики назряваше от средата на 60-те години на миналия век, беше прекъснат и временно спасен от разпадането на СССР, но се възобнови с нова сила през 2000-те (крайъгълни камъни бяха пораженията на американците и техните съюзници в Ирак и Афганистан, а през 2008 г. започна началото на кризата на западния икономически модел).

За да спре това лавинообразно свличане надолу, Западът временно се консолидира. Съединените щати превърнаха Украйна в ударен юмрук и я използват, за да вържат ръцете на Русия, която се явява военно-политическото ядро на незападния свят, освободен от оковите на неоколониализма.

В идеалния случай американците биха искали, разбира се, просто да взривят страната ни, като по този начин драстично отслабят надигащата се алтернативна на тяхната икономическа суперсила Китай. Ние или не осъзнавахме неизбежността на сблъсъка, или, пестейки сили, се поколебахме и забавихме с превантивния удар. И освен това, следвайки съвременната, предимно западна военнополитическа мисъл, непредпазливо вдигнахме прага за използване на ядрено оръжие, неточно оценихме ситуацията в Украйна и започнахме съвсем не успешно специалната ни операция там.

Проваляйки се във вътрешнополитически план, западните елити започнаха активно да подхранват плевелите, поникнали върху почвата на седемдесет години просперитет, ситост и мир – всички тези античовешки идеологии: отричане на семейството, родината, историята, любовта между мъжа и жената, вярата, служенето на висши идеали – всичко онова, което съставлява същността на човека. Успордно с това на Запад течеше процес на отстраняване на тези, които се съпротивляват. Целта е хората да бъдат манкуртизирани, т.е да се намали способността им да се противопоставят на все по-очевидно несправедливия и вреден за човека и човечеството съвременен „глобалистки” капитализъм.

Крайно отслабените от системния си провал САЩ довършват Европа и други зависими от тях страни, опитвайки се да ги хвърлят в пещта на конфронтацията, по подобна схема като тази с Украйна. Елитите в повечето от тези държави са загубили ориентация и паникьосани от провала на собствените им прозападни позиции вътре и навън послушно водят страните си към клане. Заради големия си системен провал, чувството за безсилие, пропагандираната с векове русофобия, деградацията на интелектуалното ниво и загубата на стратегическа култура… днес европейските елити мразят Русия дори по-яростно от тази в САЩ.

Векторът на развитие на повечето западни страни недвусмислено сочи движение към нов фашизъм и (засега) „либерален” тоталитаризъм.
По-нататък, и това е най-важното – ще става все по-зле. Възможни са примирия, но не и помирение. Гневът и отчаянието ще продължат да растат на вълни и с маневриране. Този вектор на движение на Запада служи като недвусмислен знак за дрейф към избухването на Третата световна война. Тя вече започва и може да се разгори като всеобхватен и всепоглъщащ пожар дори по случайност или заради нарастващата некомпетентност и безотговорност на управляващите кръгове на Запад.

Въвеждането на изкуствен интелект, роботизацията на войната увеличава заплахата от непреднамерена ескалация. Машините могат да излязат извън контрола на обърканите елити.

Ситуацията се утежнява от „стратегическия паразитизъм“ – за 75 години относителен мир хората са забравили ужасите на войната, престанали са да се страхуват дори от ядрените оръжия. Навсякъде, но особено на Запад, инстинктът за самосъхранение е отслабнал.

От много години изучавам историята на ядрената стратегия и стигнах до едно недвусмислено, макар и не съвсем научно заключение:

Появата на ядрени оръжия е резултат от намесата на Всемогъщия, който се ужаси, когато видя, че хората, европейците и японците, които се присъединиха към тях, отприщиха две световни войни в течение на едно поколение, които взеха десетки милиони животи и Той предаде на човечеството оръжието на Армагедон, като показа на онези, които са изгубили страха си от ада, че такъв има. И именно върху този страх се крепеше относителният мир през последните 75 години. Сега този страх го няма. Случва се немислимото от гледна точка на досегашните представи за ядрено възпиране – управляващите кръгове на група държави, в пристъп на отчаян гняв, отприщиха пълномащабна война в подбедрицата на ядрена суперсила.

Страхът от ядрена ескалация трябва да бъде възстановен. В противен случай човечеството е обречено.

Сега в равнините на Украйна се решава, не само и дори не толкова какви ще бъдат Русия и бъдещия световен ред. А дали познатият ни свят ще оцелее или на планетата ще останат радиоактивни руини, отравяйки останките от човечеството.

Пречупвайки волята на Запада за агресия, ние не само ще спасим себе си, ще освободим окончателно света от западното иго, продължило пет века, но и ще спасим цялото човечество. Като тласкаме Запада към катарзис и отказ на неговите елити от хегемонията върху планетата, която той смята, че му се полага по наследство, ние ще го принудим да отстъпи, преди да се е случила световна катастрофа. А човечеството ще получи нов шанс за развитие.

Предлагано решение:

Естествено, предстои тежка битка и у нас. Необходимо е да решим някои наши вътршноруски проблеми – най-накрая да се отървем от западноцентризма в умовете ни и от западниците в управленската прослойка, от компрадорите и тяхното характерно мислене. (За това, между впрочем, Западът, без да иска, ни помага с всички сили). Тристагодишното пътуване през Европа ни даде много полезни неща, помогна за оформянето на нашата велика култура, с която пък ние впоследствие захранихме и обогатихме културно Европа. Ще пазим внимателно, разбира се, европейското наследство в нея. Но е време да се приберем у дома, оставяйки днешна Европа да деградира на воля. Да започнем, използвайки натрупания багаж, да живеем с ума си. Нашите приятели от външното министерство наскоро направиха истински пробив, като нарекоха Русия „държава-цивилизация“ в Концепцията за външна политика. Бих добавил – цивилизация на цивилизациите, отворена и към Севера, и към Юга, към Запада и към Изтока. Сега основна посока на развитието ни са Югът, Северът и на първо място Изтокът.

Конфронтацията със Запада в Украйна, независимо как ще завърши, не трябва да ни отклонява от стратегическото вътрешно движение – духовно, културно, икономическо, политическо, военно-политическо – към Урал, Сибир, към Великия океан. Имаме нужда от нова уралско-сибирска стратегия, която да включва няколко мощни духовни проекта, включително, разбира се, създаването на трета столица, разположена в Сибир. Това движение най-после трябва да стане част от остро необходимата формулировка на „руската мечта“ – образите на онази Русия и на онзи свят, към които човек иска да насочи устрема си.

Писал съм много пъти и не съм единственият, че велики държави без голяма идея престават да бъдат такива или просто потъват в забвение. Историята е осеяна със сенки и гробове на силите, които са я загубили. Тази идея трябва да бъде създадена отгоре, а не да се разчита, както правят глупаците или мързеливите, че тя ще дойде отдолу. Тя трябва да отговаря на дълбоките ценности и стремежи на хората и, най-важното, да води всички ни напред. Но формулирането й е задължение на елита и ръководството на страната. Лансирането на такава идея-мечта беше недопустимо забавено.

Но за да се осъществи бъдещето, е необходимо да се преодолее съпротивата на силите от миналото – на Запада. Ако това не бъде направено, почти сигурно ще започне пълномащабна и вероятно последна световна война за човечеството.

И тук стигам до най-трудната част от тази статия. Можем да се бием още година, две или три, жертвайки хиляди и хиляди от нашите най-добри мъже и смилайки десетки и стотици хиляди хора, попаднали в трагичен исторически капан на територията, която сега се нарича Украйна. Но тази военна операция не може да завърши с решителна победа, ако не наложи стратегическо отстъпление или дори капитулация на Запада.

Трябва да принудим Запада да се откаже от сегашните си отчаяни опити да върне историята назад, да се откаже от опитите си за глобално господство и да бъде принуден да се погрижи сам за себе си, оправяйки сегашната си многостепенна криза. Грубо казано, необходимо е Западът просто да се „разкара“ и да не пречи на Русия и света да вървят напред.

А за това е необходимо да възстановим у Запада изгубеното му чувство за самосъхранение, като го убедим, че опитите му да изтощи Русия чрез насъскване на украинците срещу нея са контрапродуктивни за самия него. Ще трябва да възстановим доверието в ядреното възпиране, като намалим неприемливо високия в момента праг за използването на ядрено оръжие, като предпазливо, но бързо се придвижваме нагоре по стълбата на възпирането и ескалацията. Първите стъпки вече са направени със съответните изявления на президента и на други лидери, с разполагането на ядрени оръжия и техните носители в Беларус и с увеличаването на боеспособността на стратегическите ни сили за възпиране. Но по тази стълба има много стъпала. Преброих двадесетина. Нещата могат да стигнат дори дотам, да предупреждаваме сънародниците ни и всички добронамерени към Русия хора да напуснат местата си на пребиваване в близост до обекти, които могат да станат мишени на ядрени удари в държави, които оказват пряка подкрепа на режима в Киев. Врагът трябва да знае, че сме готови да нанесем превантивен ответен удар заради всичките негови настоящи и минали агресии, за да предотвратим плъзгането към глобална термоядрена война.

Много пъти съм казвал и писал, че ако правилно изградим стратегия за сплашване и дори за въздържане, рискът от „ответен“ ядрен удар, а и всеки друг удар по нашата територия, може да бъде сведен до минимум. Само ако в Белия дом седи луд, който на всичкото отгоре и мрази страната си, само тогава Америка ще реши да ни удари в „защита“ на европейците и да си навлече задължителния ни ядрен отговор, жертвайки условно казано Бостън в името на условно казано Познан. И САЩ, и Европа са наясно с това, те просто предпочитат да не мислят за него. Да, и ние допринесохме за тази необмисленост с нашите миролюбиви изказвания. Изучавайки историята на американската ядрена стратегия, знам, че след като СССР придоби убедителна способност да отвърне на техен ядрен удар, Вашингтон не е обмислял сериозно, въпреки че публично блъфираше, възможността да изстреля ядрени ракети по съветска територия. А в случаите, когато е разглеждал възможността да използва ядрено оръжие, е било само срещу хипотетично „напредващи“ съветски войски в Западна Европа. Знам, че канцлерите Кол и Шмит бягаха към бункерите веднага щом по време на учения възникваше въпросът за подобно използване.

Трябва да се върви достатъчно бързо по стълбата на сдържане-ескалация. Като се има предвид векторът на развитие на Запада – деградацията на повечето от неговите елити – всеки следващ техен призив е по-некомпетентен и по-идеологически замазан от предишните. И засега не може да се очаква, че тези елити ще бъдат заменени от по-отговорни и по-разумни. Това ще стане само след катарзис – чрез отхвърляне на амбицията.

Невъзможно е да се повтори „украинският сценарий“. Четвърт век не слушахме онези, които предупреждаваха, че разширяването на НАТО ще доведе до война, опитвахме се да отлагаме, да се „договаряме“. И в резултат получихме тежък въоръжен конфликт. Сега цената на нерешителността ни тогава е на степен по-висока.
Но какво ще стане, ако не отстъпят? Ако напълно е загубено чувството им за самосъхранение? Тогава ще трябва да удареним група цели в редица страни, за да отрезвим тези, които са загубили ума си.

Това е морално ужасен избор – използваме Божиите оръжия, обричайки се на тежки духовни загуби. Но ако това не бъде направено, може да загине не само Русия, но и най-вероятно и цялата човешка цивилизация.

Ще трябва да направим този избор ние самите. Даже приятели и симпатизанти няма да ни подкрепят в началото. Ако бях китаец, не бих искал твърде бърз и решителен край на конфликта, тъй като той ангажира американските сили и дава възможност на Китай да продължи да изгражда и укрепва своите сили за решителната битка със САЩ – пряка или в съответствие с най-добрите предписания на Сун Дзъ, принуждавайки врага да отстъпи без бой. Ако бях китаец, бих се противопоставил на използването на ядрени оръжия и по причина, че издигането на конфронтацията до ядрено ниво означава преминаване към област, в която моята страна (Китай) е все още слаба. Освен това решителните действия не са в съответствие с китайската външнополитическа философия, която набляга на икономическите фактори (докато натрупва военна мощ) и избягва пряката конфронтация. Бих подкрепил съюзник, осигурявайки и пазейки неговия тил, но по-скоро ще се прикрия зад гърба му, без да се намесвам в битката. (Между впрочем, възможно е да не разбирам достатъчно тази философия и да приписвам на китайските приятели необичайни за тях мотиви). Ако Русия използва ядрено оръжие, китаецът би го осъдил. Но би се зарадвал в душата си, че е нанесен мощен удар върху позициите на Съединените щати и репутацията им на хегемон.

А каква би била нашата руска реакция ако (не дай Боже!) Пакистан нападне Индия или обратното? Ще се ужасим. Ще съжаляваме, че ядреното табу е нарушено. А след това ще окажем помощ на пострадалите, като успоредно с това изменим нашата ядрена доктрина.

За Индия, за други страни от Световното болшинство, включително ядрени (Пакистан, Израел), използването на ядрено оръжие е трудно приемливо както по морални, така и по геостратегически причини. Ако то обаче се използва и при това „успешно“, ще бъде обезценено ядреното табу – идеята, че подобни оръжия никога не трябва да се използват и че използването им е пряк път към ядрения Армагедон. Поради това едва ли можем да разчитаме на бърза подкрепа, въпреки че повечето от държавите от Глобалния Юг изпитват удовлетворение от победи над бившите си западни поробители, които ги ограбваха, извършваха геноциди, налагаха им силово чужда култура.

Но в крайна сметка – победителите не ги съдят. А на спасителите им благодарят. Европейската политическа култура не помни доброто. Но в останалата част на света си спомнят с благодарност как помогнахме на китайците да се освободят от бруталната японска окупация, и на колониите от Третия свят – да отхвърлят колониалното иго.

Ако не бъдем разбрани отначало, то ще имаме още повече стимули да се ангажираме със самоусъвършенстване. Но все пак има голяма вероятност да спечелим, да вразумим врага без крайни мерки, да го принудим да отстъпи.

И след няколко години да заемем позиция зад гърба на Китай, подкрепяйки го в битка със САЩ, както сега той стои зад нас. Тогава тази битка може да мине и без голяма война. И заедно ще спечелим в полза на всички, включително на жителите на западните страни.

И тогава Русия и човечеството, през всички тръни и травми, ще вървят към едно бъдеще, което виждам като светло – многополюсно, многокултурно, многоцветно… и позволяващо на страните и народите да изграждат своя собствена и обща съдба.

Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук: