В последния си брой консервативното списание “Американски мислител” публикува статия на Александър Марковски, старши сътрудник в Лондонския център за политически изследвания. Статията носи красноречивото заглавие: „На какво основание Украйна претендира за статута на голяма държава?“ И наистина, на какво основание?

Статията представлява исторически разказ и анализ на това как Украйна от малка територия, населявана от запорожки казаци, се превръща във втората по големина страна в Европа след Русия, без тя самата да води битки и да завладее дори парченце от земята, която сега твърди, че ѝ принадлежи.

Какъв е произходът на земите в днешна Украйна…

Марковски е пределно точен: През късното средновековие, когато запорожките казаци се осъзнават като нещо отделно от завладените от Речпосполита и жестоко потискани западни земи на историческа Рус, „Украйна“ е малка територия на запорожките казаци. Същите въстават срещу полския религиозен и политически гнет, за да не бъдат окончателно унищожени и търсят закрилата на единокръвното им и единоверско Руско царство.

Русия се намесва и в кървав бой с поляците успява да спаси и присъедини запорожките казаци от геноцид. Присъединяването им към Русия е формализирано с Переяславския договор от 1654 г., в който, между другото, не се споменава нито дума за украинци или Украйна. Тези наименования се появяват чак в средата на 19-ти век. Без значение какво казва сегашният президент на Полша – теежкият илитерат Анджей Дуда за това. Спасяването на малоруските братя от клането, обещано им от отмъстителната шляхта заради въстанието, коства на Русия голяма и кървава война с Полша. Е, да, ние често полагаме глави „за нашите братя и приятели“.

Земите на запорожките казаци са не повече от 50 хил. кв. км. А цялата останала територия на днешна Украйна е, според удачното определение на Марковски, „продукт на руското геополитическо инженерство“. Русия започва стъпка по стъпка да се придвижва на запад, връщайки си далечния западен древен руски град Чернигов, основавайки Харков, Чугуев и други градове. Киев, който през 1654 г. вдига въстание срещу полско-литовския Жечпосполит и предизвиква война между руснаци и поляци. В продължение на 13 години градът преминава в ръцете ту на едната, ту на другата страна. Докато най-накрая, според условията на Андрусовското примирие от 1667 г., влиза окончателно в състава на Русия (за което тя плаща на поляците огромна сума за времето си – 146 хиляди рубли).

Следва епохата на Екатерина Велика, която завладява не само Крим, но и огромните територии на „Дивото поле“ (Близо две трети от днешната територия на Украйна-б.р.) – ненаселени диво-степни територии, по които са се скитали редки номади. Екатерина Велика усвоява „Дивото поле“ и построява Одеса, Николаев, Херсон и почти всички днешни градове в Източна Украйна (наречена „Новорусия“). След разпадането на Речпосполита, всички територии на днешна Украйна отвъд Днепър, с изключение на Западна Украйна, стават част от Русия и са присъединени под името Малоруска губерния.

Следващите „донори на земя“ за Украйна са болшевиките, които, създавайки СССР през 1922 г., прехвърлят (подаряват) на Украйна не само цяла Новорусия (с изключение на Крим), но и Донбас, който за целта е откъснат от територията на Донските казаци. След Втората световна война Сталин добавя към „подаръците“ Западна Украйна и бившето унгарско Закарпатие. И накрая, в стремежа си да привлече подкрепата на „малката си родина“ в борбата за власт, украинецът Никита Хрушчов „дарява“ обилно напоеният с руска кръв Крим на Украинска ССР . Тук трябва да се каже, както в „Иван Василиевич“ на Гайдай: „Ти кучи сине, самозванецо, прахосваш държавни земи!“ Но няма кой в онзи СССР да каже на лудия генерален секретар нещо подобно…

Цитирайки тези факти в статията си, Александър Марковски прави единственото възможно заключение, а именно: “Съвременна Украйна е мозайка от земи, за които в историята Русия е платила с кръвта и хазната си, а руските царе и съветските лидери прехвърляха тези земи една след друга и ги сглобяваха, за да се роди днешният Франкенщайн. Освен с малката територия на Запорожките казаци от източната страна на Днепър, Украйна няма исторически връзки с териториите, които заема в момента. Украйна е продукт на руското геополитическо инженерство.”

Именно този „продукт на геополитическото инженерство“, населен с руснаци, които само до преди век се зовяха руснаци или малоруси, сегашните бандеровски гаулайтери на Запада, взели с преврат властта в Киев, се опитват да представят днес като „це Европа“, която няма нищо общо с руснаците и Русия. И за да си гарантират бъдещето, масово събарят издайническите за украинското минало руски паметници, които надничат от всеки ъгъл.

Как болшевиките направиха от малорусите – украинци

Трябва да се признае, че не само територията на Украйна, но и самите украинци бяха превърнати в украинци от руснаците. И по-точно от болшевиките по време на създаването на СССР. Дотогава територията на бъдещата Украинска ССР e част от Руската империя, разделена в няколко губернии, чиито обитатели – малорусите с право се смятат за част от държавнообразуващия руски народ и с изключение на отделни националистически психози, инициирани от Запада по време на Гражданската война от 1917 до 1922 г. (Централна Рада, Скоропадски, Петлюра), никой малорус не взима насериозно „украинизма”.

По време на формирането на структурата на СССР обаче болшевиките се сблъскват с проблем: руският народ (великорусите, малорусите и белорусите) съставляват абсолютното мнозинство от населението в бившата вече империя. А това рано или късно ще доведе до избухване на руски национализъм и пълна доминация на руския елемент над останалите. Нещо, което отново ще превърне СССР в Руска империя. Сталин, който забележете, е грузинец предлага новата социалистическа държава да се формира около Русия, а другите народи да се прикачат към нея под формата на нейни автономни национални републики. Но другарите Ленин и Троцки са против и затова руският народ, смятан за „гръбнака“ на омразната Империя, е разделен на три – с цел да се отслаби руският етнически и националистически фактор в социалистическа СССР. Тази схема отрежда на малорусите (украинците) и белорусите статута първо на отделни държави в рамките на СССР, а сетне и на отделни народи. И нне просто на отделни народи, а „народи, потискани от руския империализъм в рамките на омразната на болшевиките Руска империя“. На малоруските и белоруски губернии им се дава статутът на национални републики, а великорусите са превърнати в „един от народите, населяващи РСФСР“.

Но има още един проблем: жителите на Украинска ССР не се чувстват особено „украинци“. Те говорят руски (в градовете) и руско-малоруски „суржик“ (по селата), което с присъединяването на 100 % рускоговорящите Новорусия и Донбас към Украинска ССР, става още по-осезаемо. И тогава болшевиките в Москва си спомнят за „опита“ на австрийците, които преди Първата световна война извършват насилствената украинизация на подчинената им Галиция (днешната Западна Украйна). И решават да приложат същия социален инженеринг за останалата част на Украйна. Всичко е направено с истински съветски размах и безразборни методи. Би било добре съвременните бандеровци, които обичат да говорят за „насилствената русификация на Украйна” да се запознаят със съдържанието на сериозните съветски вестници, излизащи по онова време в Украинска ССР, от които много скоро след началото на проекта „украинизация“ остават само три, списвани на руски – в Донецк, Одеса и Мариупол.

Ето само няколко примера. Статия „За преводите на фамилни имена на украински“:

“В Одеска област е получено обяснение от Народния комисариат на правосъдието за превода на фамилни имена и прякори от руски на украински. например: Николаев – Миколаев, Железняк – Зализняк, Афанасенко – Опанасенко и др.”

Статия: „Одеса се украинизира трудно“:

“Нашата комисия се сблъска с много трудности при работата си по украинизацията на гр. Одеса. Това се обяснява преди всичко с дълбоката русификация (!) на местното население, неговия пъстър национален състав и местоположението на Одеса – голямо търговско пристанище. Въпреки това е разработен определен конкретен план за украинизацията на града.”

Като част от този „план“ в абсолютно рускоезична Одеса всички (!) руски училища скоро са затворени и трансформирани в украински. А задължително условие за влизане в университет в Украйна е притежаването на „мова“ (удостоверение, че говориш и пишеш безупречно на украински език-б.р.). Въпреки факта, че в Украинска ССР, както вече беше споменато, никой, освен западните украинци, не говореше и не разбираше този изкуствено създаден от полските лингвисти език. За обучаването на бъдещите украинци на “украинство” от буржоазна Полша (с която доскоро Русия е воювала) СССР (Москва) кани 10 хиляди активисти начело с австрийския агент – ученият-шарлатанин Грушевски, съчинил десетилетия преди това мита за отделна от Русия “Украйна” и един от изобретателите на “украинския език” на основата на селския диалект в Галиция (Западна Украйна).

Предприемат се много строги мерки срещу тези, които отказват да се „украинизират“. Вестниците в УССР по онова време преливат от заглавия като „Тези, които избягват украинизацията, ще бъдат уволнени!“ А в статия под заглавие „Окончателните условия на украинизацията“ от 1926 г. се казва, че гражданите, работещи в държавни и общински институции, трябва да бъдат разделени на категории служители с различни права в зависимост от степента, в която владеят говоримо и писмено „мовата“:

“Служителите ще бъдат разделени на три категории според умението си да пишат и говорят на украински език. В последната група попадат тези, които са показали негативно или враждебно отношение към украинизацията. Те ще бъдат уволнени.”

Разбира се, въпросът не се изчерпва само с уволненията – особено преданите на „Великата и могъща Русия” местни градоначалници и администратори, интелектуалци и работници от Одеса, Харков, Днепропетровск и пр. губят партийните си книжки и ги пращат под конвой в отдалечени „строителни обекти на комунизма” в Сибир. Така, колкото и да ни е срам да си го признаем, „украинството“ в етнически и културно руската Украйна е наложено навремето именно от „проклетите москали“ в Москва. Или поне от болшевиките сред нас. За което ние, днешните руснаци, дълбоко съжаляваме.

Какво от това?

В заключение на своята изненадващо компетентна статия, пасажи от която ви представихме по-горе, Александър Марковски прогнозира крайно тъжно бъдеще за Украйна:

“Сега, когато тази напълно изкуствена, нефункционираща държава, откъсната от снагата на Русия във времената на Съветския съюз, потънала в некомпетентност и корупция, днес тъне в кръв и разрушения, ние имаме ужасното предчувствие, че Украйна ще се превърне в пустиня за поколения напред. Ако украинците заслужават държава, то най- вероятно заслужават именно тази държава, каквато е в момента.”

Ние обаче смятаме, че „превръщането в пустиня“ не е единственият възможен вариант за бъдещето на Украйна. Както обикновено, руснаците ще дойдат, ще изгонят чужденците, ще обесят предателите и като върнат онова, което някога са основали и изградили сами, ще помогнат да се създаде отново Украйна – суверенна, но напълно денацифицирана, демилитаризирана и неутрална. А не бясното куче, чиято единствена житейска задача е да хапе Русия, в каквото я превърна Западът през последните три десетилетия.

Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук: