Денационализацията на финансите, правото и информацията са трите компонента, на които се основава американският световен ред. И сега основите му са разклатени.

 

Оставката на Борис Джонсън издигна световния дневен ред на ново ниво.

Изводът, който родната експертна общност вече направи (и то с право), е, че влиянието на украинския казус върху позицията на Запада спрямо Русия ще се промени (намалее). От конфликтна зона Украйна започва да се превръща в площадка за пазарлък (търсене на компромис). Западът се нуждае от почивка, необходимо е да се фиксират позициите (дори линията по Днепър ще е подходяща) и да се прегрупират силите.

Основният извод (остава извън скобите): социално-политическият модел на Запада не може да се справи с дисбалансите в икономиката, породени от санкционната война с Русия (предимно в енергетиката). Идеята за глобална експанзия (демократизация) вече не държи американския елит в общия строй. Амбицията не съвпада с възможностите.

Това означава ли, че Русия е спечелила, можете да се отпуснете и отново да се насладите на „прелестите“ на световния пазар (вили в Сардиния, мезонети в Ню Йорк)? Не. За да разберете това, трябва да разберете пред каква машина е изправена Русия. Какви сили застанаха на пътя й. Какъв обем ресурси и взаимни задължения се оказаха спрени. Какви са последствията от стратегическата загуба на Запада.

Отечествените политици (в широк смисъл и в по-голямата си част) виждат глобалната системна криза не като кумулативен проблем, а като фрагментарни провали на единствения възможен (безалтернативен) икономически модел за организация на обществото. Доктрината на капитализма е всемогъща, защото е вярна.

Клиповото (сегментирано) съзнание, въведено в образователната система и системата за подбор на персонал в Русия (MBA и KPI), разделя реалността на несвързани картини: количествено облекчаване, зелена енергия, цифрова икономика, нисковъглероден растеж, блокчейн …

Картините са части от общ пъзел, но само операторът на проекта трябва да вижда целия пъзел (интерпретация на реалността, прогнозиране и управление). Ръководителите на национални подсистеми (съчленени части от общото) не трябва да имат тази компетентност, което се улеснява от краткосрочния политически хоризонт (парламентарна република и ротация на властта).

Днес проектът се разпада на съставните си части не в умовете, а в реалността. Става въпрос за проекта (инженерен подход за изграждане на бъдещето). Размерът на БВП, цената на петрола, валутните курсове, инфлацията не са насоки за вземане на стратегически решения, а тестови индикатори, които ограничават логиката на проекта (корекция).

Докато инструментариумът ни служи като целеви индикатор, ние ще бъдем второстепенни – суровинен придатък или страна дауншифтер, както се изразява Герман Греф.

Денационализация на финансите

До 2008 г. подозренията срещу Съединените щати, че финансовата глобализация се осъществява в проектен режим (политически), бяха отхвърляни като теория на конспирацията. Идеята зад създаването на общ финансов пазар беше неолибералната мантра: свободният бизнес надхвърля националните граници и създава нова демокрация, изградена върху корпоративно гражданство. Основният постулат на Адам Смит за свободата на икономическите контрагенти в рамките на моралните закони на обществото беше заменен със свободата да се нарушава обществения морал в името на увеличаването на печалбите на контрагентите.

Идеологемата се основава на идеята, че социалната структура се формира отдолу нагоре (сама по себе си) под влияние на частната инициатива. Традиционната държава само паразитира върху интересите на обществото, създава допълнителни разходи, генерира корупция и намалява ефективността на пазара.

Доктрината на финансовата глобализация декларира равни права на достъп на националните икономики до международни кредити, които са гарантирани от МВФ и СТО. Изглеждаше, че за 30 години „националните“ производствени цикли ще бъдат интернационализирани. 2008 г. показа, че това не няма да стане.

Последиците от кризата показаха, че тя е причинена не от липсата на източници на глобален икономически растеж, а от делегитимирането на глобалния модел на спестяване. Загуба на доверие на националните правни системи в общото регулиране.

Оказа се, че същността на финансовата глобализация не е създаването на общ капиталов пазар, а раздържавяването на инвестиционния механизъм и изтеглянето му в недостъпно за международното право пространство.

Веднага след кризата Федералният резерв на САЩ стартира (ФРС) програма за количествено облекчаване. Промени се характерът на инвестиционния пазар, който не може да се нарече пазар в тесния смисъл на думата. ФРС показа на практика как реалните спестявания могат да бъдат заменени с дългове на бъдещето. Пазарният механизъм за регулиране на инвестиционните потоци беше заменен с административно-команден.

Емисията на долара ерозира валутните резерви на спестяващите страни, които те считат за гаранция срещу външнотърговски рискове. За САЩ тези резерви, в пълно съответствие с парадокса на Трифин (двойствената природа на долара, национална и световна валута), бяха източник на външен кредит за финансиране на липсата на собствени спестявания.

През 2009 г. САЩ се възползваха от заема. Световните спестявания са унищожени в зародиш. Един пример, през 2007 г. ФРС държеше 12 милиарда долара в резервни сметки, докато резервите на Китай възлизаха на 3,8 трилиона долара (разлика от 31 566,66%). След края на трите програми за количествено облекчаване (2014 г.) обемът на китайските резерви не се е променил, а резервите на ФРС надхвърлят 2 трилиона долара. с общ баланс от 3,7 трлн.

Оказа се, че в условията на обща финансова система националните режими не са в състояние да гарантират безопасността на спестяванията си. Стана очевидно още тогава – през 2009 г. Неотдавнашният директен арест на валутните резерви на Русия е само последният етап, за невъзприемчивите. Световните спестявания бяха включени в общата система от рискове (емисия на долари) и ликвидирани заедно с текущия доход (отказ от услуга, санкции).

Нулирането на броячите елиминира миналото. Производството и търговията като източник на спестявания и инвестиции най-накрая бяха заменени от борсови спекулации и възможности за емитиране на централните банки (главно ФРС). Това се случи не по заповед на „невидимата ръка на пазара“, а по политическа воля, чрез вземане на конкретни решения от конкретни хора.

Днес Федералният резерв на САЩ всъщност определя обема на глобалните инвестиции (емисия), а администрацията на САЩ определя инвестиционни зони (точки на растеж) чрез военно-политически предпочитания, основани на доктрината за демократизация. Чрез издаването на допълнителен капитал и задържането му със сила в зоната на контрол, Съединените щати потискат активността на други страни и блокират националните програми за растеж.

Опитът показва, че е невъзможно да се изгради обща икономика за конкуриращи се политически стратегии. Моделът, създаден от САЩ, се основава не на общия начин на изпълнение на договорите, а на спекулации с дългови задължения (доходи на бъдещето). Спестовно-инвестиционният механизъм беше унифициран, а производството запази стария (национален) регулаторен режим.

Фондовият модел на икономиката създава принципно различен механизъм на капитализация. Тя се основава не на потоци на настояща стойност, спестявания и дивиденти, а на управление на очакванията (очаквания/обещания за печалба). Моделът за управление на риска също се променя, рязко нараства ролята на информационните и силови ресурси. Както демонстрираха Югославия, Ирак, Либия и Сирия.

Свидетели сме на смъртта на международното право като инструмент за изграждане на световен пазар. Военната операция в Украйна актуализира въпроса. Оказа се, че глобалният пазар изисква преди всичко не перфектна парична система, а ефективни помирителни институции и процедури.

Без правоустановяващ субект икономиката не може да работи. Системообразуващ фактор не е търговският режим, а съгласието на всички участници в процеса, което създава модел на развитие (начин на живот). В рамките на модела, създаден от САЩ, никой не може да замени САЩ. Кризата от 2008 г. показа, че зад проекта за финансова глобализация стои геополитически проект за американско господство.

Раздържавяване на правото

На 4 февруари 2016 г. в Нова Зеландия 12 страни от Азиатско-тихоокеанския регион подписаха споразумение за Транстихоокеанското търговско партньорство (Trans-Pacific Partnership / TTP). Почти едновременно с това за март бяха обявени финалните преговори по Трансатлантическото партньорство за търговия и инвестиции (TTIP).

Стратегическата пауза, която САЩ задържаха след кризата от 2008 г., запълвайки ги с „хеликоптерни пари“, беше прекъсната. Вашингтон очерта своята визия за бъдещето. Реално новите споразумения коренно промениха рамката на международното право и капиталовия пазар.

Нобеловият лауреат Джоузеф Стиглиц характеризира новите формати като начин САЩ да установят контрол върху търговските отношения на участващите страни. Но и това определение не съответсваше на действителността.

TTIР и TTР регулираха целия спектър от обществени отношения: парична политика, въпроси на търговските тайни и интелектуалната собственост, инвестиции и съдебна практика, информационни услуги (интернет и медии), образование, медицина и сигурност.

Държавата беше лишена от статут на юридическо лице. Не става дума за свободата на конкуренцията на производителите на стоки, а за подчиняването на политическите институции на интересите на глобалния бизнес. За евтаназията на държавите/политическата власт.

Не митата трябваше да бъдат премахнати, а националните суверенитети. Предложеното от Съединените щати регулиране на икономиката извън рамките на „националните юрисдикции“ не беше набор от нови правила за световната търговия, а голям нов свят във всичките му проявления. Той се основава на идеята за корпоративен суверенитет според принципа: „Капиталисти от всички страни обединете се!“.

„Националните юрисдикции“ (политически системи и граждани) бяха отстранени от балансирането не само на икономиката, но и на социалната структура. Промени се източникът на власт (легитимност) на националните администрации. Вместо демокрация (волята на обществото) инвестиционен договор.

Държавата не просто беше уравнена с корпорациите, но беше определена като основен отговорник (виновник) за поддържането на благоприятни условия за водене на транснационален бизнес (прословутия инвестиционен климат). В случай на промяна в закона, корпорациите имаха право да съдят държавата в трибунала и да получат обезщетение.

Третият основен документ на новото издание на света (Вашингтонски консенсус-2.0) беше Споразумението за търговия с услуги (TISA). Това споразумение на системно ниво свързва TTIР и TTР. То определи точката, където свършва проектът за обединен Запад и започва проектът на САЩ.

TISA се базира на три основни принципа: намаляване на дела на държавата в структурообразуващите дружества до 40% (нова приватизация); отказ от преференции и субсидии на национални компании, включително равен достъп до държавни поръчки в областта на жилищните и комуналните услуги, образованието, науката и технологиите с двойна употреба (отбрана); пълна прозрачност на информацията, включително цели, задачи, дългове, планове и инвестиции.

Комерсиализацията подчини социални механизми, чрез които обществото  осъзнава себе и проектира (възпроизвежда). Промениха се принципите и участниците в обществената дейност – солидаристките институции на корпоративните. Произтече отказ от пазара и демокрацията в техния класически смисъл.

Същността на „Вашингтонския консенсус-2.0“ беше превръщането на американския дълг (емисия) в „претенции“ върху активите на други държави. На страните – дауншифтери, беше обещан процент от приходите от предиле се национални икономики. В същото време самите САЩ преследваха обратната цел – да увеличат политическото си влияние. Неутрален (несилов) механизъм за защита на инвестициите не съществува. Вместо капиталистически интернационал, подписалите TTIР, TTР и TISA получиха юрисдикцията на държавата, инвестирала в общото бъдеще. Те аутсорснаха своя суверенитет (субектност), а като награда получиха достъпен заем от Федералния резерв.

Новите споразумения имаха за цел да застраховат САЩ срещу повторение на сценария Вашингтонски консенсус 1.0. Да обезпечат общия правен режим в рамките на общия силов контур и да избегнат национален реванш.

Финансовата експанзия на САЩ (голямата приватизация) в рамките на „първия консенсус“ се основава на теорията за правната природа на капитала на Ернандо де Сото. В приватизираните страни заедно с правната система бе експортиран доларът като начин за фиксиране на възникващи задължения.

Теорията на Де Сото се оказва частично вярна. Паричната система реално фиксира имуществените отношения (правен режим). Но в основата на правото не е властвият ресурс, а обществено съгласие по много широк кръг въпроси, формулиращо културно- историческа идентичност (социален модел), възприемана от хората като специална (не калкулируема) ценност.

Още Адам Смит отбеляза, че икономическата свобода е социално безразличен фактор за хората, които еднакво разбират интересите на своята страна. Икономиката не е механизъм за извличане на добавена стойност, а начин за формиране на центрове на власт за защита на социалните системи.

„Вашингтонският консенсус-1.0” не доведе до повишаване на благосъстоянието на приватизираните страни, а до промяна в тяхната социокултурна структура (историческа съдба). Опитът за културно обединение на основата на финансите естествено доведе до национална контрареформация, която е причината и двигателът на днешната криза.

Наборът от споразумения TTIP, TTP и TISA беше опит да се елиминира рискът от отмъщение в бъдеще. Тя беше определена като „икономическо НАТО“ за разлика от алтернативен интеграционен формат (Г-20), основан на противоположни принципи. Принципите на Вестфалския мир, светът на суверенитетите – „икономическата ООН“.

Раздържавяване на информацията

Кризата от 2008 г. разкри политическия характер на финансовата глобализация. Федералният резерв на САЩ денационализира световните спестявания, като пусна печатната преса. Спестяванията и амортизационните отчисления на развиващите се икономики се „преместиха“ в наднационалната (американска) юрисдикция.

След това централните банки на Англия, Япония и ЕС пуснаха печатните преси, потвърждавайки своя ангажимент за валутни тайни споразумения („Споразумение Плаза“). Днес развитите икономики са пълни до горе с „нови“ пари, но те не могат да бъдат трансформирани в програма за развитие.

По време на първите три програми за количествени облекчения (QE) (2009-2014 г.), според официалните данни, са отпечатани 3,5 трилиона долара. Задбалансовата емисия, според Сметната палата на САЩ, възлиза на 14,5 трилиона долара. В годините на пандемията (2019-2020) обемът на РЕПО кредитирането от ФРС на най-големите банки на Уолстрийт достигна 9 трилиона долара. И през последните две години САЩ емитираха допълнително 5,9 трилиона долара.

Много ли е или малко? За разбиране, на 29 декември 2008 г. (преди стартирането на количественото облекчение) паричното предлагане на САЩ беше 875,30 милиарда долара.

„Новите“ пари оказват натиск върху Запада отвътре, надуват финансови балони, повишават вътрешната му капитализация до трансцедентални висоти и блокират независим индустриален проект. В същото време Западът блокира (санкции) инвестициите в развиващите се икономики, които могат да действат като двигател на растежа, отказвайки да финансира алтернативни политически стратегии на Китай, Русия и Индия.

Нагнетяването на световната икономика с ликвидност създаде паричен разрив между миналото и бъдещето (кредит и обезпечението по него). Бяха стартирани регулаторни реформи на глобалния пазар, работещи изпреварващо, „обслужвайки“ бъдещето на световната икономика днес (виртуална печалба).

Пример за това е стартъп пазарът. Интелектуалните проекти се разтоварват в американската юрисдикция (фиксиране на статуси без индустриално приложение). Новите знания се формализират не като сертификати, а като бизнес активи, чиято рискова капитализация далеч надхвърля днешните представи за икономиката. Създава се пазар на потенциали, които могат да бъдат реализирани само в рамките на Вашингтонския консенсус-2.0.

Днес вече е очевидно, че кризата от 2008 г. не е причина, а следствие от структурни диспропорции в световната икономика. Световният пазар беше замразен и беше обявена стратегическа пауза за развитието на нов индустриален проект, без който новият инвестиционен механизъм и новият търговски режим нямат смисъл.

Проектът беше широко представен на форума в Давос през януари 2016 г. Темата на форума беше Индустрия 4.0, позиционирана като нов технологичен ред (мрежова индустрия). „Комуникация“ на хора и машини в извънтериториален информационен и правен облак. Продуктите се създават от разпределени (безлични) индустриални агенти, които поддържат онлайн комуникация с доставчици и потребители на базата на обща „технологична платформа“.

Решенията, вградени в Industry 4.0, ви позволяват да контролирате параметрите на всяко предприятие и потребителското поведение на всеки човек навсякъде по света от един център. „Мрежовият свят” е тотална диагностика, липса на икономическа конкуренция, липса на свобода на политически избор.

Създаването на дигитална представа за реалния свят, чието описание се генерира автоматично, дава редовни предимства по отношение на скоростта на вземане на решения и тяхната сложност. Има огромни икономически ефекти. Въпросът е кой ще се възползва от тези ефекти? Къде ще се формира дигиталната импресия и кой ще я контролира?

Индустриалният интернет консорциум (IIC) е основан през 2014 г. Основатели са General Electric, AT&T, Cisco, IBM и Intel. Задачата на IIC беше да разработи „общ речник на понятията“ и единни стандарти. Приоритет не беше технологията („интелигентна фабрика“, „умен дом“, „умен град“), а рентабилността на активите и тяхната финансова възвръщаемост – нова финансова архитектура.

Виртуалните активи не създават пълноценни взаимоотношения (не хранят гладните, не топлят измръзналите). Дигитализацията атомизира обществото, разрушава социалната тъкан и унифицира ценностните системи, които формират глобалното политическо пространство. Прави невъзможно всеки обществено значим акт/действие без посредничеството на доставчика. Индустрия 4.0 е проектът на американската мечта.

По време на рекламните репресии на идеите за Индустрия 4.0 германският министър на икономиката Зигмар Габриел изрази предпазлива загриженост, че всички данни, необходими за изпълнението на проекта, се събират от четири интернет компании от Силиконовата долина. Там се качва и информация за отделни джаджи: смартфони, смарт часовници и отделни сензори.

Но времето на предпазливите страхове свърши! Ако изобщо е настъпвало.

Ако американската мечта се сбъдне, светът ще попадне във вечно робство. Ще получим единен образователен стандарт (единственият възможен набор от критерии за оценка) и единна система за вземане на решения. Ще бъде създадена принципно нова глобална монополия – управленческа (единна цифрова платформа).

Синхронизирането на финансовата и дигиталната инфраструктура в едно правно поле (TTP, TTIP и TISA) под прикритието на НАТО ще предостави на оператора на платформата асиметрични (невъзможни) предимства пред всички останали държави и участници на пазара.

Устойчиво превъзходство

Общоприето е, че проектът „Американска мечта“ стартира през 2008 г., веднага след провала на кръга от преговори в СТО от Доха, когато САЩ не успяха да притиснат Бразилия, Индия и Китай, принуждавайки ги да отворят финансовите си пазари. Всъщност проектът е много по-стар.

През 2000 г. Общото събрание на ООН формулира Целите на хилядолетието за развитие. Основните идентифицирани проблеми са: бедност, образование, равенство между половете, детска смъртност, майчино здраве и СПИН. Между другото, Вашингтонският консенсус 1.0 също декларира равенство, общ пазар, лична свобода и просперитет. Финансовата глобализация, демократизацията и еднополюсният свят се случиха някак неочаквано, извън обявения дневен ред.

Сред целите е особено необходимо да се откроят 7 и 8. Седмата, за първи път на официално ниво, поставя задачата за включване на принципите на „устойчивото развитие“ в държавните програми на всички страни. Осмият обявява необходимостта от световно (глобално) партньорство с цел „устойчиво развитие“ (създаване на наднационални институции за контрол).

За автор на теорията за „устойчивото развитие“ (всеобхватен поглед върху демографията, икономиката и екологията) се смята английският свещеник и учен от 18 век Томас Робърт Малтус. Малтус смята, че причината за бедността не са принципите на разпределение на общия обществен продукт, а липсата на хранителни ресурси. Той нарича решението на проблема контрол на раждаемостта в бедните семейства (селекция).

В съвременния дневен ред темата за „устойчивото развитие“ (безопасност на околната среда и регулиране на ресурсите) беше възобновена от Римския клуб през 1972 г. Този път не беше за храна, а за енергия. Темата за неизбежността на контрола върху природните ресурси (глобален недостиг) ще стане постоянна в дневния ред на Г-7, създадена веднага след петролната криза от 1973 г.

Реинкарнацията на идеите на Малтус в контекста на глобализацията измества фокуса на проблема от социалното ниво към междудържавното. Днес най-бедните 5% от населението на Съединените щати консумират повече от 60% от световното население. И в същото време на света се предлага да се ограничи раждаемостта веднъж, а в бедните страни – два пъти.

През 2005 г., на следващата среща на върха на ООН, концепцията за устойчиво развитие ще бъде кодифицирана в „Глобално партньорство за развитие“. Списъкът със задачи за „развитие“ е впечатляващ. Някои от тях са: ефективно и прозрачно използване на публичните финанси за макроикономическа стабилност; балансиране на националната индустриална политика в рамките на задълженията на световния пазар; нарастващо влияние на НПО в глобалното партньорство; опазване на природните ресурси.

Тук няма нужда от обяснение. До 2008 г. САЩ се опитваха да установят „Вашингтонския косенсус 2.0“ в рамките на Вестфалския формат, което беше логично в един монополюсен свят. Но заплахата от отнемане на основни компетенции от националните юрисдикции създаде огромно напрежение в големите социални системи, което доведе до реванш.

Основният постулат на „Вашингтонския консенсус-2.0“ (но и първия) беше и си остава всеобщият достъп до природни ресурси (недостиг на енергия) и постепенното отхвърляне на държавата (националната държава) като форма на социален контрол, осъществяван чрез изразяване на политическа воля от страна на гражданите (ликвидация на местната демокрация).

От първата петролна криза и легализирането на малтусианството нищо не се е променило в концепцията за „устойчиво развитие“. Съединените щати два пъти (80-те и 00-те) редактираха правилата и условията на „Вашингтонския консенсус 1.0“, но глобалният недостиг на енергийни ресурси и неравномерното им разпределение по планетата не са изчезнали.

Всички текущи проблеми (зелена енергия, цифрова икономика, нисковъглероден растеж) са пряко свързани с въглеводородите. По „зелената“ тема, от много години се опитват да надуят нов финансов балон, чрез фондовата икономика и същевременно облагане на въглеводородите на страните – техни доставчици. Колосалното количество „нови” пари, напечатани от Запада за „нов” индустриален проект, виси в сметките и чака час Х – влизането в сила на правилата и нормите на „Вашингтонския консенсус-2.0”.

Това е обемът задължения, дългове, надежди, потенциал и бъдещи печалби, на чийто път застана Русия в Украйна. Първо директно, а после – издържайки на санкциите. И по този начин даде обратен ход на финансовите потоци, надуващи „зеления балон“.

Възникна нова ситуация, която доскоро би изглеждала невъзможна. Кой би си помислил преди шест месеца за инвестиране във въглища в Европа? За засиленото търсене на различни източници на въглеводороди? За публични призания, че възобновяемите енергийни източници няма да спасят никого в ситуация на не пресилен, а реален енергиен дефицит?

За Запада сега е принципно важно да замрази ситуацията, да премахне цялата острота на енергийния въпрос, но в същото време да не позволи на Русия да стигне до край.

Основното, което трябва да се разбере днес, е, че конкуренцията между страните никога не е спирала. И желанието да се скрият националните стратегии зад търговските интереси на частни компании е грешка. Глобалната икономика не е за общото благо, а за глобалните начини за контрол на човек над човек.

Започвайки от Крим, изминахме дълъг път от „производствени клъстери“ до „национална конкурентоспособност“. Стигнахме до „национална субектност“, но продължаваме да говорим за растеж на стоковото производство. Междувременно Америка говори за трансформиращи инвестиции във времето, щастието, реда (импактно инвестиране). Така наречените инвестиции със социална възвръщаемост, които променят принципите на вземане на решения, когато инвеститорът вече не се съобразява просто с печалбите, а открива нови възможности за тяхното максимизиране чрез разширяване на контрола.

Когато подписваме международни споразумения, понякога не разбираме контекста, в който нашите контрагенти работят с тях. Когато подписахме Парижките споразумения за намаляване на емисиите на парникови газове, ние решавахме проблема с глобалното затопляне и Съединените щати променяха механизма за управление на критично важен за тях ресурс.

Антивъглеродните плащания не са нищо повече от начин за преразпределяне на глобалната рента от природни ресурси в полза на страните с енергиен дефицит и създаване на скъпа „зелена енергия“ там.

Без разбиране на дълбочината на протичащите трансформации, без задълбочено изследване на теоретичните основи на формирането на обществото, всичките ни оценки за случващото се приличат на поведението на бригадир, внезапно появил се на планетата Plyuk N215 …

И от това позициониране и съответната стратегия следва: „Така-така… Слънцето е на запад, значи Ашхабад е там!“.

Леонид Крутаков – доцент във Финансовия университет при Правителството на Русия, експерт в аналитичния център «ИнфоТЭК»

Източник – Експерт

Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук: