Една година след своето начало, войната в Украйна не дава отговор на въпроса кога и как ще настъпи нейния край. Но със самото си избухване и с мащаба на бойните действия тя се превърна във фундаментално събитие за европейската, а и за световната история. Но дали тя вече откри прехода към нов етап от  глобалното развитие ни развитие, е все още спорен въпрос.

Като фактор, влияещ върху ежедневието ни, войната донякъде наподобява кризата с Covid-епидемията, която също ни бе внушавано, че ще промени из основи живота ни. Дори бе измислено определението „нова нормалност“. Това се оказа една гигантска манипулация, която днес е почти напълно изтрита от съзнанието ни. Ние дори не усетихме как плавно ни върнаха в руслото ни отпреди 2020 г. Защото за глобалните сили вече имаше ново предизвикателство, което трябва да решат – последната битка на Запада срещу Изтока + Глобалния Юг за стария световния ред – войната в Украйна.

И тук е голямата разлика между двете кризи. На войната все още не се признава ролята на фактор, променящ фундаментално историческото развитие на света, въпреки че връщането към старото статукво с пълната хегемония на Вашингтон над останалия свят, е вече невъзможно.

Прекалено много украинци и руснаци загубиха живота, здравето и спокойствието си, прекалено огромни ресурси бяха изразходвани от Запада за подготовката, разпалването и сегашното пълно обезпечение на наетата от него Украйна – прекалено висок залог доби крайният изход от конфликта, за да може да се очаква постигането на някакъв взаимно приемлив компромис. Когато на карта е заложен характерът на сегашния западен световен ред, самото съществуване на двете воюващи руски държави, няма как да се разчита, че внезапно едната ще се предаде или пък двете бързо ще се помирят. Напротив, логиката е те да положат пределни усилия в името на победата, която ще бъде и най-сигурната гаранция за тяхното бъдещо оцеляване.

А и когато говорим за връщане към някакво старо статукво, трябва да имаме предвид, че то може да означава много неща. Едно е статуквото от 2013 г, друго е от началото на 2022 г, трето е статуквото в момента. И всяко едно от тях дефинира не просто различна граница между Русия и Украйна, но и изпълнява ролята на индикатор за променения баланс на силите между изтока и запада.

Но отвъд териториалните проблеми, много по-значителни и определящи ще бъдат промените в психологическите нагласи на народите и елитите. Дори когато войната свърши, дори когато бъде установен траен мир между Украйна и Русия, натрупаната омраза и подозрения между участниците в конфликта няма да изчезнат, а може би дори ще нараснат. Вероятно те ще се превърнат в доминиращата черта на новия свят, от която ще произтича необходимостта за много по-висока милитаризация на европейските (и не само) общества, като отговор на новата международна среда, изпълнена с напрежение, конфронтация и фрагментация.

Показателно е как в момента Киев и Москва разглеждат бъдещата си национална сигурност. Най-общо казано- през трупа на другия. Разбира се, те не декларират така брутално истинските си намерения, но нека се замислим в какво състояние трябва да се намира Русия, за да изпълни публично обявените военни цели на режима в Киев – възстановяване на границата от 2013 г, получаване на репарации и предаването на сегашното руско военно- политическо ръководство на международен съд. Аналогично, руските искания към Украйна могат да бъдат обобщени като съгласие за три отказа – от територия, от армия и от държавна история (каквато, ако трябва да сме честни Украйна никога не е имала. Защото Украйна, това е Русия).

По втората ос – директното противопоставяне – Русия-Западът нещата стоят по сходен начин. Примирие или мир, което не се основава на излъчен категоричен победител от двубоя,  ще се възприеме като поражeние и от двете страни. Днес Западът и особено Америка си въобразяват, че са получили комфорта да омаломощят Русия посредством инженерния анти-руски проект Украйна. И е само въпрос на време комбинацията от оръжейните доставки и обучение на украински подразделения да се превърне в мощна преса, която ще пречупи руските геополитически амбиции.

И докато политиката на санкции спрямо Русия дава макар и минимален икономически ефект, то политическият е катастрофален за самия Запад. Външните въздействия не само не разколебаха руското общество и не го провокираха да заеме анти-властови позиции, но то се консолидира монолитно около фигурата на Путин, в страната се изгради здрав вътрешен фронт, което сведе до минимум ефекта от външните въздействия. Нещо повече, наблюдава се все по-нарастваща радикализация на населението, до степен вече Путин да започне да изглежда като носител на умерена политика.

И вече въпросът е как той ще отговаря на тези надигащи се милитаристки страсти. Решението му да се оттегли от споразумението за взаимен контрол на ядрените оръжия със САЩ „Нов СТАРТ“ е определено стъпка в тази посока, но тя е крайно недостатъчна. Тя не може да компенсира значението, което има западната помощ за Украйна. Путин тепърва ще се изправи пред предизвикателството да търси все по-решителни и по-рисковани ходове в политиката си към геополитическите си противници, за да изглежда адекватен в очите на собствените си сънародници.

Максималистичните цели, които са си поставили Русия и Западът (чрез проксито му Украйна), са се превърнали в тежко бреме най-вече за самите тях, но те не могат да ги ревизират точно поради високата цена, която заплатиха до момента. Получава се един омагьосан кръг, от който не се вижда изход и който предполага, че двете страни в конфликта и занапред са обречени да следват досегашния си курс и да демонстрират все по-голяма твърдост и непримиримост към другата страна.

Западът не е в състояние да приеме разрушаването на досегашния ред (от който той беше основният печеливш) без да е положил всички усилия за неговото запазване. Или поне да накаже най-сурово „виновника“ за разрушаването на досегашния еднополюсен световен ред под диктовката на Вашингтон и западните му съюзници. От това ще зависи и бъдещото разпределение на силите в зараждащата се нова международна система, която мнозина определят като „многополярен свят“. Ако тази нова система доведе до рязко редуциране на ролята на Европа и особено на САЩ в световните дела, то сегашното ангажиране на Запада с конфликта (което от днешна гледна точка изглежда почти като пълноценно участие на Запада във войната в Украйна) ще бъде разглеждано като израз на страх и малодушие. А Америка ще се окаже втората свръхсила след Съветския съюз, която е позволила да ѝ се отнеме ролята на световен хегемон, без да е победена на бойното поле.

При така съществуващите психологически нагласи, когато проявите на здрав разум на Запад се възприемат за слабост и предателство, обективно липсват предпоставки за започване на мирни разговори, камо ли пък те да бъдат успешно приключени. Не и докато съществува сегашното относително равновесие на бойното поле.

Защото все пак главният елемент в една война е ходът на бойните действия. Останалото, съпътстващите я стратегии, може да бъдат много добре построени и обезпечени, но те са пряка функция на случващото се на фронта. Защото все пак най-прекият път за спиране на една война минава през нейното спечелване от едната страна и респективно капитулацията на другата. Това не бива да се забравя, колкото и в момента войната да ни изглежда застинала на място.

Автор: Георги Георгиев

Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук: