Павел Щелин и Руслан Сафаров, Геополитбюро
Светът е в стратегически пат: войните продължават, старият ред се разпада, но никой не поема отговорността да оглави новия. Политическият философ Павел Щелин в разговор с Руслан Сафаров в YouTube канала „Геополитбюро“ събитията на изтичащата 2025 година.
Според Щелин 2025-а не е година на победи, а година на пропуснати възможности и колективно изчакване. По думите му Русия печели войната във военен смисъл, но губи смисловия и дипломатическия фронт; Европа окончателно изпада в геополитическа безполезност; Китай се намира в пика на силата си, но не предлага визия за бъдещето; а САЩ говорят за „America First“, без да направят реалния стратегически завой.
Най-важното събитие на годината, твърди Щелин, не е на бойното поле, а в духовната сфера – съвместното богослужение на Римския папа и Константинополския патриарх, което той определя като ключова стъпка в дългосрочен икуменически и геополитически проект с дълбоки последици.
Руслан Сафаров: „Геополитбюро“ продължава работата си, с вас е политологът Руслан Сафаров. Здравейте, драги приятели. Ето че започваме последната седмица. Обратното броене на последните дни на отиващата си 2025 година вече тече. Струва ми се, че можем да направим някои предварителни изводи. Неслучайно използвам думата „предварително“ – времената сега са такива, че понякога всичко се променя в течение на няколко часа. Но все пак днес ще се опитаме да прегледаме как изглеждаше тази година стратегически, кой спечели и кой загуби. Кое през изминаващата година си струва да бъде припомнено, ако говорим за международните отношения, разбира се. Мисля, че всеки от нас, драги зрители, има своите семейни спомени, които да си припомня и прочее.
Днес ще поговорим за международната политика. И тъй като тази днешна тема е обширна и доста философска, решихме да поканим – вече няма да се побоя да го кажа – добрия приятел на нашата редакция, човекът, който все по-често идва при нас, за голямо мое удоволствие. С нас днес отново е политическият философ Павел Щелин. Дълбокоуважаеми Павел Александрович, добре дошъл! Здравейте!
Павел Щелин: Здравейте, уважаеми Руслан.
– Павел Александрович, 2025 година – аз имам чувството, че тя започна съвсем неотдавна. Но от друга страна, ако почнеш да гледаш обзорните материали, например в Телеграм, какво количество събития са ни се случили, беше една наситена година. Ето какво искам да Ви попитам: според Вас, коя е личността на годината? Съществува усещане, че от медийна гледна точка това е Тръмп, но от гледна точка, да речем, на резултатите – при него те са малко.
– Хубав въпрос. Както винаги, нашите ефири не са планирани, но ми се струва, че това е основният проблем на тази година и като цяло на нашата сегашна ситуация – нямаме персонажи. Нека погледнем философски, ако разбираме персонажа като действащо лице в спектакъл, като просопон (в античния гръцки театър това е маската, която актьорът носи, за да изобрази ролята, която играе – б.пр.) – тогава, да, господин Тръмп прекрасно подхожда за тази роля, защото там всякакви маски се сменят през половин час, не зная, в зависимост от настроението, от достъпа до Туитър. А спектакълът продължава както си вървеше досега и няма никакъв резултат. Затова от гледна точка на персонажа като маска, може да се каже, че е Тръмп, дори до степен да виждаме тръмпификация на международната политика, а може да се каже и украинизация на международната политика. Защото в строг смисъл стандартът за това политическо поведение е установен от известната Криворожска школа по дипломация през последните години. И сега наблюдаваме как това се установява като норма. Тоест, за съжаление, или за щастие, класическата дипломатическа култура в голямата си част умря. Не е точно умряла, но най-малкото се намира, бих казал, в дълбоко ариергардно положение. И на този фон тази медийна политика, гръмките изявления в Туитър, за които никой не носи никаква отговорност, действително станаха, дори още от миналата година, обичайни, но през тази година може би излязоха от някакви действителни очертания.
Ако говорим за резултати – това е много по-сложно, защото резултати могат да се оценяват само спрямо поставени цели. Проблемът е в това, че ние дори не знаем изцяло целите на всички участници. Според мен, единственият човек, който постига доста големи резултати до момента – въпреки че аз меко казано по принадлежност заемам позицията на негов опонент – това е Римският папа. Ето, неговата реч, ето срещата му с Константинополския патриарх Вартоломей в Измир – тя наистина е важна стъпка за реализацията на този голям, стратегически антиправославен проект за уния. Това е наречено с красивата дума синхронизация – така да се каже, преодоляване на разногласията между двата клона на християнството. И това може да има стратегически, дори есхатологически последствия.
Във всичко останало виждаме традиционните политици, които играят в чисто тактически истории, или пък политици, играещи в стратегически истории от минала епоха, или пък политици, играещи в стратегически истории от сегашната епоха, за които обаче говорят с езика на миналото и поради това са обречени да бъдат комични. И тези цели е невъзможно да бъдат реализирани, докато не започнеш да говориш за тях на езика, на който действаш. В третата категория е основно Владимир Путин. Във втората категория са основно разните Макрони, Шолцове… Дори не Макрони, Шолцове и Мерци, а по-скоро американската администрация и някакви британски стратези. А в първата категория са конкретни политици – персонажи, които просто раздвижват въздуха.
– Не назовавате никой от азиатската политика. Към коя категория спадат те?
– Добър е аргументът за азиатските политици, но забележете – азиатската политика до този момент няма никакво реално лидерство. Говорим за Глобалния юг – къде са реалното лидерство, реалните проекти? Няма ги. Проектът на Япония е същият опит за наливане на ново вино в стари мехове. Реална конфронтация с Китай и реално възраждане на японската мощ – това е меко казано сложно. Особено след 80 години на демилитаризация, видяхме цената на подобни изявления от първа ръка. Тоест, там бяха поднесени извинения и реториката бе прекратена. Господин Си отново зае голяма позиция, силна реторика… възможно е това да е дълбоко вкоренен стил в устройството на това общество, но нищо не видяхме. Усещането ми е, че господин Си действа също в парадигмата на стария свят. Ще го кажа директно. Той продължава да действа в парадигми: говори за глобално сътрудничество, глобално управление… Всичко това са стари думи, стари стратегии, от отминали епохи. Затова не ми е докрай ясно. Може би най-актуалният политик измежду азиатските за момента се явява, щем-не щем, господин Ердоган. Меко казано, от православна гледна точка е много неетичен начинът, по който той води външната си политика, но е човек, който не се ограничава в старите конструкции. Друг е въпросът, че той също не може да се определи – османец ли е, тюрк ли е, защитник на всички мюсюлмани ли е… това са три абсолютно различни проекти, които не се съчетават един с друг. Опитът да се играят и трите игри едновременно е много творческа задача, меко казано.
– Навремето писах дипломна работа по тази тема. Последният път, опитът да се реши тази задача в Турция, довежда до разпадането на Османската империя. Младотурците – това съединяване на панислямизма и пантурцизма – резултатът е бил ужасен. Благодаря Ви за този отговор. Имам още един въпрос, свързан с човек, когото не бива да не упоменем, когато говорим за изтичащата година. Това е Бенямин Нетаняху. Тук също има диаметрално противоположни възгледи. Някои казват „Край, той погреба проектът „Израел““. Други казват „Извинете, но тук има ето такива резултати…“ Как бихте оценили Вие годината за Нетаняху? В коя графа да го отнесем?
– Мисля, че господин Нетаняху се отнася точно към хората, които не са ограничени от така наречените правила. Ключов е изразът „така наречени“, защото те на практика не съществуват. Господин Нетаняху действа с всички сили и възможности, с които разполага, както той счита за нужно. С това, впрочем, се отличава всеки политик, който има есхатологическа картина за света. Да почнем първо с положителното. Господин Нетаняху преживя годината. Това е голямо постижение за човек в неговите условия. Второ, Израел, както и да го гледаме, се запазва като държава. Трябва да се разбере, че според моята оптика изначално държавата Израел винаги съществува на границата на оцеляването. Затова не мога да кажа, че неговото положение сега е по-лошо, отколкото беше. Стратегически то остава точно толкова лошо, колкото и беше. Но все пак Израел държи основните ресурси в региона.
Първият ресурс – той притежава демографски потенциал, който не се е променил. Той де факто проведе етническо прочистване, което никой не можа да спре. И отново, от гледна точка на хуманитарното международно право това, разбира се, е катастрофа. От гледна точка на държавата Израел това е решаване на ключова задача за неговото оцеляване. Независимо дали това на нас ни харесва. От това държавата Израел претърпя, или нека кажем понесе, два реални ущърба. Първият – приказките за Железния купол се превърнаха в приказка. Трябва да осъзнаем, че Иран демонстрира възможност да нанесе при желание стратегически удар по държавата Израел. Може колкото си искат да говорят, че в действителност са прихванали всичко, че всичко е било ясно – за мен е очевидно, че това не е така. Очевидно е, че тази заплаха сега е реална. Вторият – държавата Израел безусловно загуби подкрепата на американските консерватори, особено на младото поколение. Отчитайки, че именно те се явяват главния политически чадър над държавата Израел, това има големи стратегически последствия. Но все пак, аз имам опит в общуването с жители на тази държава и може да не съм съгласен с тях, но не мога да не отдам дължимото на тяхната честност, защото мнозина от тях казват: „Ние сме готови да устоим до край, дори ако останем сами, без американска подкрепа“. Има ли Израел ресурси да устои до край и да нанася удари на всеки свой опонент? Да. И поради това мисля, че Израел ще продължи своята игра. И мисля, че наистина има смисъл всички да се поучим от Израел за най-важното. Вижте, малка страна, но страна, която притежава желязна увереност кои са те, накъде отиват и кой е техният враг, може да оказва диспропорционално голямо влияние на цялата световна политика. В същото време големи държави, които говорят в логиката „Ние сме за всичко добро и против всичко лошо“, де факто се оказват ирелевантни. Тоест, говорете си, не пречи. Това е много важно да се отбележи.
– Тук в ефир съм с Павел Щелин, приятели, не забравяйте да се регистрирате, както и в канала „Геопредберо“. Добре, рекламната пауза приключи, аз прослушах интервюто Ви със Стив Дудник, в което споменавате един много забележителен шахматен термин – състояние на пат. Това е, когато условно казано на дъската имаме само два царя и ситуацията е: „Много благодаря за играта, да си стиснем ръцете и да се разотиваме“. И затова ще задам един малко провокационен въпрос: имаме ли през тази година страни-победители? Може ли някой да каже, че има някакви постижения, някаква победа? Разбирам, че този въпрос може да отнеме няколко дни, но все пак? Има ли някой, който изплува с такова усещане?
– Изплува, например, Азербайджан. Те решиха въпроса с Карабах. Така че, каквито и да са нещата от гледна точка на международното признание – традиционният им противник се е насочил към геополитическо самоубийство. Както и да гледаме на него, това е голяма стратегическа победа.
– Имате предвид Вашингтонските споразумения?
– Да, Вашингтонските споразумения, но и американските – арменските, простете, грешка по Фройд. Арменската политическа власт сега унищожава единствения залог за съществуването на арменския народ, водейки война с арменската апостолска църква. От гледна точка на Азербайджан това е просто идеален подарък: вашият враг е готов да продаде всичко, за да се самоунищожи. Това е голямо постижение на Азербайджан. От християнска гледна точка мисля, че това е трагедия, но Вие ми зададохте въпрос, който се налага да бъде констатиран.
Сред постигналите относителен успех трябва да отдадем дължимото на Иран. Този успех е минимален, но въпреки това е успех. Ако махнем пиар съдържанието, независимо от безпрецедентните атаки, Иран удържа атака, която мнозина смятаха, че не би устоял. Бих казал, че Иран и Израел излязоха наравно и това е голям успех и за Иран, и за Израел по един парадоксален начин. Ако трябва да посочим за кого годината премина добре, то това са тези страни.
Имаме странното положение на Русия. Много странното положение на Русия. Защото, от военна гледна точка Русия показа принципно на всички, че сега може да достигне военна победа във всеки конфликт, в който бъде въвлечена, но на дипломатическия фронт остава тази стратегическа неопределеност, но мисля че за това ще поговорим след малко.
– Ако говорихме за всички, които са имали успех, има ли такива, които можем да причислим към клуба на аутсайдерите през тази година, кои претърпяха сериозни поражения, според Вас?
– Тук продължават тенденциите, които съществуваха и преди. Европа става окончателно безполезна, според мен, като е съвсем неясно как тя би могла изобщо да излезе от този капан. Абсолютна трагедия се случва по украинската земя, но аз не смятам Украйна за субект, така че това е съдбата на полигона, тежка. Така че, за това можем само да се молим, ако желаем.
Но според мен най-големият аутсайдер и до момента е – на стратегическо и геостратегическо концептуално ниво – Китай. Защо? Защото въпреки че има всички възможности, Китай до момента не е представил визия за бъдещето, която да подкрепи статута, за който самият Китай претендира. От една страна, Китай спечели търговската война със САЩ, реално спечели. Тази история с редкоземните метали демонстрира това много добре. Но при всички тези ресурси не е ясно – какво смяташ да правиш с тях? Разговорът за сътрудничеството, разцвета и глобалното управление е много хубав, но какво стои реално зад това? Този въпрос фундаментално остава и, според мен, прощавайте, но това е загуба на време. А за страна с такава демографска катастрофа, в каквато се намира Китай, времето е основният ресурс. Не трябва да бъркаме сегашните възможности с възможностите, които Китай ще има след пет-шест години. Според мен Китай сега се намира в пика на силата си. Ако ще започва глобален проект, трябва да го направи сега. Засега не виждаме такова нещо. И в контекста на това пропуснато време за страна с такъв мащаб, смятам това за голямо поражение.
Важно е също, че голям аутсайдер е и господин Тръмп, ако трябва да говорим сериозно. Защото, при положение че имаше възможност в началото на тази година да осъществи всякакъв стратегически необходим за САЩ завой – вече много говорих в различни ефири, че САЩ трябваше през февруари да излязат от НАТО, да изгонят ООН от Ню Йорк, защото този раскол така или иначе се случи, и наистина сега да преминат към стратегията „America First“. Той трябваше да започне да подкрепя говоренето си с дела. По-добре една дума, подкрепена на дело, отколкото 100 думи неподкрепени от никакви дела. Какво ли не беше – Гренландия, Венецуела и прочее. Но ако САЩ бяха провели тези действия още в началото на миналата година, в мащаба, за който говорих – тоест реален изход от конфликта в Украйна, реално излизане от Европа, бързо, радикално и рязко, сега Тръмп щеше да е с развързани ръце да прави наистина това, което желае. В резултат виждаме година, в която господин Тръмп е осъществил разговори за 15 президентски мандата, а реални действия – за един месец управление, ако сравним с едно нормално президентство отпреди 20 години.
Но, нека обобщим – мисля, че основният критерий, по който бих оценил тази година за играчите – за много от играчите това е година на пропуснатите възможности. И може би най-интресният показател, както ми се струва, е защо. „Защо“ е най-интересната тема за обсъждане. Какво имам предвид: на всички вече стана ясно, че старият свят се закрива, еднополярният свят приключи, епохата на супердържавите свърши, че е нужно нещо ново, към което вървим и се движим, за което се готвим… Е, и?! Всички продължават да чакат нещо, забележете. През цялото време виждаме някаква гигантска, титанична инерция на хората. Не на системите – системата се руши с изпреварващи темпове, а мотивацията на хората, които вземат решенията, е крайно инертна! Струва ми се, че това е най-интересният феномен, който виждаме.
– Павел, ще си позволя тук да се намеся за момент. Вие казвате, че по някаква причина не се правят стъпки. Имаме оптиката на класическите европейски противостояния. Условно казано, имаме британски период, после се появява Наполеон, период на динамично равновесие, французите, ние всички се движим… Не Ви ли се струва, че ние просто попадаме изведнъж в тази китайска онтология, която по никакъв начин не можем да разберем? Това са принципът на недейственост, принципът на търсенето, на съзерцанието на хармонията… „Вие там какво сте се засуетили около Поднебесната? Тя винаги си е била такава, тя е Поднебесна…“
– Искате да кажете, че Владимир Владимирович също е проникнат от китайската онтология, че американците са проникнати от китайската онтология, че целият свят е проникнат от китайската онтология? Тази хипотеза не работи. Освен това, ако това наистина е китайската онтология, имам тъжна новина. При обърната демографска пирамида времето ви е много ограничен ресурс. Можете в процес на съзерцание да осъзнаете, че ще се наложи да извършите геноцид, простете, защото ще трябва да направите нещо със старците си. Гледаме Южна Корея, гледаме Япония, а Китай е абсолютно същият, с точно такива проблеми. Ще повторя, Китайският проект сега се намира в своя пиков момент. Но възможно е, това е добра хипотеза. Може би просто това е моята ограничена компетентност.
– Въпросът не е за нечия компетентност, говорим за друго. Нека ползваме шахматната терминология – има световен шампион по шахмат, победил е целия отбор и т.н., а има и съвсем различен дзенбудистки пример – човека си виси спокойно надолу с главата, както в романите на Куан, защото вътрешно вече е победил. Може би ние всички точно така чакаме. А останалите сякаш са готови да се нахвърлят върху този хегемон и не могат да разберат сигналите от Китай. Не знам, може би измествам разговора в неправилна посока…
– Как да го обясня, виждате ли, според мен Китай не е в състояние да замени САЩ, даже и да поиска това. За съжаление трябва да повторя това, което казвах в началото на годината – ние чакаме появата на стратегически субекти. Стратегически субект е велика държава, която ясно заявява отговорност за своята зона на интереси, ясно определя тази зона на отговорност и на практика обявява сама себе си за източник на правото вътре в тази зона на отговорност, говори за теологически и есхатологически основания на това право. И само на тази основа провежда политика, чиито дела съответстват на думите. Много пъти сме обсъждали различни претенденти. Говорили сме за Турция като претендент, говорили сме за Русия като претендент, Иран, Китай, Индия, САЩ. Но засега претендентите си остават претенденти. През цялата тази година не видях такава завършеност у нито един от участниците. Навсякъде по нещо не достига, навсякъде. И при господин Ердоган, при който сякаш има и думи, и дела, но те са някак неразбираеми. И до този момент точно тази многовекторност според мен е обидна дума за великите държави. Това значи, че човек не може да се определи за какво точно е той? За Русия ми е малко тъжно да говоря. Ето, там има военна последователност, има известна регионално-стратегическа последователност, дипломатическа, но няма дискурсивна последователност. И е неразбираемо – ако Русия е велика държава, защо преговорите вървят по този начин?
Нека го кажа така. Защо до този момент има пълно неразбиране по отношение на пиара? Защо продължават тези реверанси към всякакви източници на право, които, меко казано не са източници? Получава се трагична ситуация от това дипломатично поведение и европейците и до този момент си позволяват да обсъждат миротворчески контингент в Украйна – значи нещо отсъства в руската дипломация, при положение че опонентът на петата година от войната все още не може да разбере посланието: „Не пипай, опасно за живота!“ Изглежда проста теза, но виждаме на практика, че не може да се разбере. И тук има два варианта. От една страна опонентът, „Здравей, дърво!“, не разбира, има своя логика, но и ти трябва да проектираш тази сила, защото без проекция на сила не можеш да защитиш своята зона.
Да, проблемите със Средна Азия са тотални – това е откровен провал, който до ден-днешен остава в руската политика. Виждаме някакъв концептуален провал. От една страна има конфликт между миграционния натиск и социалната необходимост този натиск да бъде ограничаван. От друга страна – наследството на съветските, така да се каже, рудименти под формата на „дружба между народите“, в които вече никой не вярва, най-вече в Средна Азия. Но разговорите за това продължават. Всичко виси във въздуха.
За Китай вече казах. Според мен – отново силни приказки, заявления, реални успехи в търговската война, но концептуално… както се говореше преди 20 години за ШОС и БРИКС, така се говори и сега. Няма алтернативна визия. На какъв нов фундамент изобщо може да се изгради това? Затова оставам на мнението, че това е година не просто на пропуснати възможности, а година на стратегическо изчакване от всички. Като в „В очакване на Годо“ – усещането е, че всички седят и колективно чакат нещо.
– Исках да попитам друго, развивайки тази тема. Защо? Защото исторически, когато е имало големи преразпределения, те са били оформяни чрез съюзи. Днес реално имаме един устойчив съюз – в много дебели кавички – Атлантическия блок. Ако започнем да го обсъждаме, ще говорим до утре сутрин. А другите „съюзи“? Щом Русия започне да общува с Китай – идва Моди. Щом Русия отиде при Моди – Китай започва да се притеснява: Това алианси ли са?
– Това не са алианси. От моята теоретична позиция – всяка велика сила е обречена на стратегическо самотничество. Между Русия, Китай, Индия, САЩ – истински съюзи са невъзможни по дефиниция. В най-добрия случай – приятелски отношения или позитивен неутралитет. На практика това е есхатологическо съперничество и въпрос най-вече как тези търкаия ще се развият. Но сте прав – дори формалните сателити на великите сили се държат далеч не „сателитно“. За Русия е неясно защо съседите ѝ си позволяват поведението, което си позволяват. Тези т.нар. лимитрофи ( политически нестабилни пространства, намиращи се между отделните цивилизационни платформи; понятието възниква след разпада на Руската империя, за да обозначи буфера между Русия и Запада и има силна негативна конотация, свързана със съветския период – б.пр.) продължават да си позволяват прекалено голяма свобода. И тук възниква въпросът: защо великите сили не налагат ред в зоните на своите жизнени интереси? Това важи и за Индия, и за Китай, и за Русия, и дори за САЩ. Държавите около САЩ също не бързат да „козируват“. Сякаш всички малки държави живеят в някакво състояние на пълна безнаказаност, сякаш „последният аргумент на кралете“ е изваден от скобите. Главната митологема на епохата е, че великата сила няма право със сила да налага ред в зоната си на интереси. Забележете – тази митологема не е счупена дори в четвъртата година на войната. Това също е важно събитие.
Аз мисля, че можем сериозно да говорим за нов цикъл, едва когато великите сили си признаят, че последният аргумент на кралете е бил и си остава сила. А сега виждаме откровен празник на безнаказаността: можеш да държиш капитала си в Пекин, да говориш с Индия за сътрудничество и да припомняш съветското минало на трети. Удобно, но това е наследство на старата епоха.
– Павел Александрович, не Ви ли се струва, че това е признак на нова епоха? Когато има държава, която е силно зависима от друга, а нейният президент казва: „Той скоро ще умре и ние ще променим всичко“?
– Напротив. Това не е нова епоха, а проявление на умирането на старата. ООН-епохата де факто извади силата от уравнението и създаде възможност за напълно безотговорно поведение на слабите. Слабостта се превърна в индулгенция: „Аз съм слаб – не можете да ми направите нищо, защото ООН го забранява “. Мога да ви провокирам безкрайно.
В началото този принцип беше игнориран – всички знаеха, че суперсилата ще налага ред, независимо от мандата. Но мината беше заложена и днес виждаме държави-сателити без позитивен суверенитет, но с негативен – правото да казват „не“, около която всички се правят, че това е нормално. Това е наследство от старата епоха. Интересно е, нека поразсъждаваме върху началната теза, защо се случва така? Страхът на великите сили е, че ако се откажат от този принцип, ще изпуснат духа от бутилката и ще трябва реално да носят отговорност – да създават зони за сигурност, да свързват думите с действията. А това не им се иска. Затова лимитрофите се възползват от това, но така или иначе те ще ни завлекат в момент, когато ще се наложи да се взимат решения не можем безкрайно да отлагаме неизбежното. Но магическите формули и приказките за равенство на държавите са исторически безсмислени. Велика сила и малка съседна държава не са равни. Според логиката, ако има равенство между държавите в строг смисъл, Русия до този момент остава в неприятно дипломатическо положение. Защото вие обещавахте какво ли не, но – извинете, те имат суверенитет. Ако приемеш пълно равенство, значи признаваш правото ѝ да ти вреди по всякакъв начин, който вътрешнодържавните традиции позволяват. Вие претендирате, че мнението ви има значение в тези граници и това означава, че вие все пак не сте равни. Докато тази когнитивна клопка не бъде преодоляна, трагикомичният спектакъл с реални жертви ще продължи за забавление на всички зрители.
– За забавление на едни и за трагедия на други, защото има значение на чия територия се случва всичко това.
– Затова и казах трагикомедия. Преди всичко е трагедия
– В нашата ситуация имаме умираща еднополюсна епоха, от една страна и от друга – претенденти без програми, без визии, ако се опитам да обобщя разговора ни дотук. Не можем дори да разделим сферите на влияние, ако говорим на езика от 19 век. В Средна Азия се активизират Китай, Русия, САЩ…
– И британците!
– И британската отрова, защото точно те системно настройват региона срещу Русия. Оказваме се заложници на тази ситуация. Колко дълго ще продължи това? Да чакаме ли рухването на Хегемона? Американците излязоха с идея С 5. Преди, при Обама се провали тяхната идея В 2…
– Не знам. Ако знаех, щях да живея в Сочи и да печеля от борсите. Не знам, но имам вътрешно усещане, там където философията куца, защото дълбините на човешкото сърце са неизмерими. Да вземем Русия, най-близкия пример – струваше ни се, че четири години война трябваше да стигнат, това е най-голямата война след Великата отечествена война и незнайно какво трябваше да се случи, за да се счупи нещо. Наистина е непонятно. Всички чакат нещо – метеорит, ядрена война, срив на пазарите, изригване на Йелоустоун. Британците не чакат, но и те нямат нови идеи. Искат хаос, но това не е пакетно предложение, защото това не е Британската империя. Хаосът не е тъждествен на Британска империя. Първото е привлекателно, но второто не е. Всички искат да са „мъдрата маймуна“, която вади кестените от огъня, докато другите се бият. Но този, който действа, печели дивиденти – а действието изисква отговорност. А с отговорността имаме проблем. Да действаш не означава да пишеш заглавия, а наистина да действаш.
– Кой действаше през 2025 година? Според мен в голяма степен – две държави: Русия и Израел.
– Русия действа по инерция, продължи да прави нещо, което вече бе започнала. И докато действаше, тя беше успешна, на фронта действа успешно – войната е спечелена военно. Геополитически – не. Опитват се да превърнат военната победа в дипломатическо поражение. Но на всички е ясно, че от военна гледна точка това е победа. Е, може би освен на онези, които се занимават с пиар отработване, което е ясно, по една или друга причина. От гледна точка на войната има победител. В това е и феноменът на войната – тя не включва само бойни действия. Най-важният фронт е когнитивният. Там Русия остава пасивна. На прага на 26-та година Русия е в много опасно положение, защото след като имаше възможността да удържи военна победа, тя не знае какво да прави с нея. Мащабът на тази военна победа е толкова голям, че се изисква пренастройване на всички системи около нея. Такова преустройство може да стане само с вечна закваска, дори не с нова. Това трябва да е цялостна, традиционна, мощна история, свързваща категории, които са трансцендентни. Тоест, Русия не води смисловата война, повтаря мантрите отпреди 20 години за „многополюсен свят“, които не работеха тогава, не работят и сега, няма да работят и в следващата епоха.
Първо, полюсите могат да бъдат само два, всеки учен може да ви го каже – „многополюсност“ е шизофренична формула.
Второ, редът на великите държави не предполага равенство между тях. Изразът „многополярен свят“ често се съотнася към ООН 2.0, само че ООН 1.0 вкара Русия в тази катастрофа, в която тя се намира сега.
Ако говорим за Израел – от хуманитарна гледна точка това, което се случи в Газа, е етническо прочистване, това е катастрофа. Това не отменя факта, че Израел постигна изгоден за себе си резултат, това е победа. Не пълна победа, защото се говори за международни сили и прочее, тоест това е половинчата победа. Израел излезе в пауза, не извървя военния път до край, стигна до половинчато решение. Най-големият успех обаче е на Азербайджан – той дипломатически затвърди военната си победа. Това е успех. Още една важна победа в региона е тази на Грузия – тя издържа огромен външен натиск и сега може да се говори ако не за пълен, то поне за относителен суверенитет на Грузия. Тя е важен скрит играч. Не скрит, а неосветен играч, за когото тази година премина успешно.
– Нека споменем още една страна, Беларус. Как ще я оцените? Тя получи ядрено оръжие на своя територия, там беше разположен „Орешник“. Това укрепи ли суверенитета на Беларус?
– Не, имам позиция по този въпрос, няма да преповтарям пиар службата на беларуския президент. Ядреното оръжие в Беларус не е беларуско, а руско. Ако следите беларуските медии, ще останете с впечатлението, че Беларус се е сдобила с ядрено оръжие. Това не е така. Това е формат на отношения със съюзническа държава. Това е ограничен военен суверенитет в рамките на съюзната държава. Мащабите на личното дипломатическо творчество на уважаемия беларуски президент впечатляват, но стратегическите вектори не се променят. Интеграцията върви спокойно и неизбежно.
– Продължаваме да раздаваме „Оскари“. Главното събитие на годината, според Вас? Аз се опитах да направя своя оценка и получих три събития, но ще ги премълча, за да чуем Вашата оценка.
– За мен най-важното събитие беше съвместното богослужение на Римския папа и Константинополския патриарх.
Останалото е продължаване на започнатото. За мен по-важно е отсъствието на събития. Няма да се повтарям – това е отсъствието на излизане от НАТО, излизане на САЩ от ООН, отсъствие на каквато и да е успешна военна операция на САЩ. Всичко това са отсъствия. Велика пустота.
– Кажете, ако може, по-подробно за това богослужение, аз не съм толкова добър в тези теологически въпроси и прочее. Това препратка ли е към Флорентинската уния от 1439 г. или е нещо съвсем друго?
– Не, това е именно поредният опит да се влезе в тази логика и тогава да протекат два процеса. От една страна – опит Константинополският патриарх да стане „главен“ в православието и след това да се обедини с католицизма. Корените на това събитие отиват много далеч. Който успее, ще претендира за огромен морален авторитет в идващия свят. Това е препратка към пророчеството за Апокалипсиса – икуменизмът като пан-ерес от православна гледна точка. От тук започва и много интересна игра с глобализма, със съветите по инклузивен капитализъм – такъв съвет съществува към Ватикана и той също говори за устойчиво развитие, нали така. Такова съединяване на смисъла с финансовите ресурси и с есхатологията има в перспектива големи последствия.
Това има връзка и с войната в Украйна. Историята на унията, тоест ролята именно на Ватикана, ролята на униатските структури в Майдана, в гонението на православието сега – това е един от фундаменталните конфликти, които сега се случват там. За мен би било странно да се гледат тези събития в пълна несвързаност помежду им. Така че, според мен, войната в Украйна носи и свещен характер. Това не е въпрос само на тръби и територии, това е конфликт за вярата, която ще има на тази земя. Признаването от Константинопол, томосът и настоящото преминаване по един или друг начин към Ватикана – това за Русия е много тревожно. Това означава, че именно на смисловия фронт, където Русия заема позицията „Ние сме за всичко добро и против всичко лошо“, натискът върху нея се усилва. А тя игнорира голяма част от това. Ако трябва да дам кратък отговор.
– Искам да Ви задам и този въпрос: Анкоридж. Събитие, фиаско, какво е това? Или това е крайъгълен камък, който все още не можем да разшифроваме?
– Моето мнение е, че това е обречена позиция. Войните не свършват поради лични отношения, а поради обективни обстоятелства. Има обективни обстоятелства, които правят това невъзможно. Ако търсим цитат за тази година, казал го е много преди нас пророк Иеремия: „Защото от малък до голям всеки от тях се е предал на корист, и пророк и свещеник – всички действуват лъжливо; лекуват раните на Моя народ лекомислено, думайки: „мир! мир!“, а мир няма. Срамуват ли се те, като вършат гнусотии? Не, никак не се срамят и не се червят. Затова ще паднат между падналите, и във време на Моето посещение ще бъдат съборени, казва Господ.“ (Иер.6:13-15). Какво ни казва този цитат? Ето – вършат мерзости и не се срамуват. Ако говорим за фразата „Това не е моя война“ от устата на американския прзидент, това е фактологически не съвсем точно твърдение, меко казано. Американският фактор не позволява не на нюйоркския предприемач, но на американския президент, да каже, че това не е негова война. Но всички се преструват. Всички са за мира. Всички. И Макрон е за мира, и Зеленски е за мира, и Тръмп е за мира, и Русия е за мира. Всички говорят за мир, но въпросът е: за чия сметка ще бъде този мир? Затова и не могат да се договорят, защото всички опоненти на Русия искат мирът да е за нейна сметка, но Русия не иска мирът да е за нейна сметка. Тя иска мирът да е за сметка на Европа и Украйна, Европа – за сметка на Русия. САЩ искат мирът да е за сметка на всички, освен САЩ. Прекрасни отношения, словоблудство, възможност за провеждане на дълбокосъдържателни беседи, както се казва.
„Преговорите преминаха много конструктивно“, нали? Това е фразата на годината.
Имаме такъв излишък от конструктивизъм тази година! Ето сега, след седмица…! колко обещания и „дедлайнове“ минаха? Напомням, че миналата година се говореше, че войната ще свърши с избирането на Тръмп, с встъпването му в длъжност. После стана след месец, после 100 дни, после 180 дни, пореден дедлайн след 50 дни…, после седмица след Анкоридж, после имахме 27 ноември. Обърнете внимание, колко лъжи ви пробутваха през тази година. Никой не казва честно: „Ето нашите реални условия. Или ще бъде така – или война“. Русия се опитва, но не ѝ вярват. Струва си да се запитаме, защо не ѝ вярват? Може би защото има разрив между това, което Русия говори публично и непублично – това е разумно обяснение. Ако е така, толкова по-зле за Русия. Защото при господин Тръмп действа много проста логика. Който поддава, него ще натискам. И всеки признак на слабост означава, че трябва да ти бъде оказван натиск. При взаимодействия с Тръмп принципът е колкото по-твърдо, толкова по-добре. Господин Зеленски показа това много добре през тази година. Уж нямаше нищо, но въпреки това издържа цяла година. Следващата година ще бъде последна за този проект, но все пак, изкарването на 25-та година беше някакво негово лично постижение. Всеки ден е подарък. Така че, не знаем какъв е духът на Анкоридж, какви договорености са били направени там. Струва ми се, че там се е случило нещо, което е силно в духа на американската администрация. При всяка среща тя обещава на всеки участник всичко, което не ѝ се свиди. Русия излиза с „Истанбул плюс“, САЩ правят някакво изявление, което в общи линии се вписва в „Истанбул плюс“. После европейците казаха „Не! Ето нашите условия!“, Америка каза и на тях „Да, добре“. Има една много странна особеност на сегашната американска администрация – на всички преговори тя заявява огромен напредък, без да разбира, че заема взаимно изключващи се позиции, и всъщност няма желание, или пък възможност, да окаже натиск над едната или другата страна. Това се е случило в Анкоридж. И мисля, че господин Путин е вярвал, че каквото Тръмп обещае в Анкоридж, след това ще го изпълни. Това буди огромно удивление.
– Като казахте за обещанията, че след седмица ще имаме мир, си спомних как на 20 януари подписаха споразумение за Близкия Изток, после стана Израелско-Иранската война, после беше Шарм ел-Шейх, изобщо – какво ли не. А колко прекрасни бяха отношенията между Тайланд и Камбоджа? До неотдавна, когато употребиха дори химическо оръжие.
Павел Александрович, моля за извинение за този въпрос, предварително. Има един неприятен политик, който на мен не ми харесва, но той е много добър хуморист. В едно свое изказване каза, че не е тъпанар. Тръмп не влиза в тази категория, не искаме, не дай боже, да обидим американския президент. Говорите за натиск, някой натиска, някого натискат…
– Опитват се, но не успяват да притиснат кой знае колко. Но може да се каже, че постепенно, за една година, се случи някакво придвижване на позициите. За една година европейската позиция се придвижи, макар и само с 10%, но в полза на Русия. Но за суперсила, която обещава да постави всички на мястото им, това не е кой знае какво постижение, меко казано. Основният проблем е тази нерешителност. Господин Тръмп може като американски президент, реално да принуди Европа, и реално да принуди Зеленски. Има един проблем – затова ще се наложи да се плати, включително и с поражение в Украйна. Да го кажем направо, преговорите нямат успех досега, защото американската позиция е „Готови сме да махнем Зеленски, но оставаме Анти-Русия“. Позицията на Европа е, че дори може да не махаме Зеленски, просто оставаме Анти-Русия. Давайте да замразяваме. И тук Русия казва „Аз побеждавам във войната, имам искания, вие шегувате ли се?“, „Не, няма да имате искания“ – разбирате ли, не ѝ вярват.
Господи, колко време мина от юни 2024 година? За целия този период Русия не успя директно да каже, не успя убедително да обясни на своите контрагенти, че това са нейните минимални искания. Всички и до този момент мислят, че тези искания са максималистки. Вече дори не може да се позовават на това, че страните не разговарят. Уиткоф скоро ще постави рекорд по бързина. На мен не ми носят папки, не знам какво се случва зад затворени врати, но не разбирам, как е възможно да прекараш десетки часове и да не разбереш, че това са минимални искания. Тук има два логични варианта. Или Русия действително е това, което казва и повтаря буквално всяка седмица – Рябков, Лавров или Путин – пред обществеността и на отворени врати, или има други фактори, които позволяват на контрагентите да правят различен прочит. За мен е загадка как в края на 2025 г. не може да се внесе в който и да е проект за мирен договор числеността на украинската армия от 800 000 и европейския контингент, който е там. Но, това е положението, виждаме какво става. И след като става, значи има някакви основания за това. Може да са и когнитивни. Но за мен основният фактор, поради който твърдя, че и 2026 ще бъде година на война, е това, че минималните позиции си остават.
И за да се върна на американския президент – той може лесно да приключи войната в Украйна, но ще трябва да понесе загуба на репутация от хора. Иронията е, че това ще бъдат хора, които без друго го ненавиждат – европейците и американските демократи. Изглежда по някаква причина на господин Тръмп му е много важно да не загуби остатъците от мнението на тези среди. Това е психология. За него най-страшното е да не напишат, че е бил слаб президент. По парадоксален начин обаче това е източникът на неговата геополитическа слабост. Да.
– Навремто имаше някаква концепция за Северен съюз, Владислав Сурков говореше за това. Според Вас, готови ли са американците, условно казано, след всички тези събития, да реинтегрират Русия, да променят структурата, условно казано да вземат Русия за основен съюзник? Защо задавам този въпрос – аз не вярвам особено в това, но то се обсъжда активно в нашето медийно пространство и сред експертите. Доколко изобщо е възможен хипотетично такъв алианс между Вашингтон и Москва? С един такъв неочакван ход да се влезе в такава парадигма?
– От рационална гледна точка би било разумно – между Русия като велика държава и САЩ като велика държава няма стратегическо противоречие. Виж, с Европа Русия има наистина стратегическо противоречие. С Турция има стратегическо противоречие, там не са възможни никакви приятелски отношения. С Америка стратегически противоречия няма. Но за това САЩ трябва напълно да се изтеглят от руската зона на интереси и да сменят целия русофобски дийпстейт. А хора няма. Вижте биографиите на хората, които правят външната политика на САЩ, тя се прави от потомци на полски имигранти, потомци на еврейски имигранти, още от началото на 20 век. Това са хора с генетична обида към Русия. Те искрено я ненавиждат. Това са Епълбаум и прочее Кейгъни, Нюланди, които искрено ненавиждат Русия. Абсолютно безкористно. И те пишат документите, по които се осъществяват концептуалните отношения. Тоест, тези хора трябва да бъдат отстранени – а други няма. Нормалният американец, който е местен, няма да тръгне да се занимава с тази външнополитическа глупост. Той просто ще си печели кротко паричките. Затова по правило с външна политика в САЩ се занимават традиционно хора, за които това е болезнено, най-вече поради семейни причини. Точно това се случва и сега.
За какво е всичко това във Венецуела, в Куба? Защото Рубио е потомък на емигранти от Куба, изгонени още по времето на Кастро – той има личен мотив, лична болка. Нормалният американец, извинете, не го касае. И така се получава доста интересна асиметрия в американския дипломатически корпус – малцинство от хора има действително диспропорционално влияние в бюрократичната представеност в американския дийпстейт. За да се върна към Вашия въпрос – трябва да се случи пълна смяна на русофобския контингент с русофилски, но не е ясно как това ще стане институционално. Да предположим, че Тръмп лично ще уволни всичките, макар че за една година не уволни никого, освен Илон Мъск и едва ли ще уволни и по-нататък. Но откъде ще намери толкова хора за тези длъжности, откъде ще вземе посланници, които не са русофоби? Забележете, че господин Тръмп няма отбор и затова няма и резултат. Горкият Уиткоф се мотае по всички континенти, но той дори не е професионален дипломат. Или пък Кушнер – извинете, но и той не е дипломат, не ги разбира нещата. Вие самият сте преподавател, знаете, че хората трябва да са подготвени. Не може да пращаш когото ти скимне, нужна е подготовка. Това е фундаментално препятствие.
Така че, докато САЩ не излязат от тази стратегическа зона на интереси, докато има дипломатически корпус, който счита Русия за екзистенциален враг, а забравих и нашите любими неокони с тяхното манихейско стълкновение между светлината и мрака, при което Русия е силата на мрака – как точно ще създадете този Съюз? Нямате начин да го създадете. Много интересен замисъл, иначе, но няма шанс. Нека все пак да обобщя: базовият смисъл е в това, че свръхрационалното винаги побеждава рационалното. Можеш колкото си искаш да правиш изчисления колко изгодно би било взаимното сътрудничество. Но докато контрагентът вярва, че си изчадие на злото, твоите рационални аргументи няма да имат смисъл. Това е особеност на нашето възприятие за света.
– Имам още един въпрос. Като сме тръгнали с номинациите, коя е за Вас думата на годината, която преминава през цялата 2025 година?
– „Сделка“. И ще напомня, че във всяка сделка задължително има един глупак и един подлец.
– Има прекрасна руска поговорка, че на пазара има двама глупаци – единият е продавач, другият е купувач.
– Това е руският отговор на тази история.
– Да, това е силна дума. На мен ми се струва, че и изкуствен интелект също става. Приятели, искам да направя малък анонс: очаквайте Рождество Христово (7 януари в Русия – б.пр), когато за Вас сме подготвили малка изненада с Павел Александрович. Ще кажа само това предварително. Павел Александрович, имам последен въпрос към Вас, който задавам на всичките си гости през декември. Говорим все за 2025, а каква ще бъде 2026 година според Павел Щелин?
– Няма да се ангажирам с прогнози, но вътрешното ми усещане е, че ще бъде година на война, но трябва да бъде и година на катарзис и на взимане на някакви решения. Системите – особено смисловите – са изтощени. В Русия виждаме именно смислова умора, а също и в Америка, и в Европа, и в Украйна, и в Китай… Хората искат отговори „защо“ и „за какво“ все пак се случва всичко. Безсмислието не може да продължава безкрайно. Мисля, че 2026 има шанса да стане година на катарзиса.
– Благодаря Ви. Благодаря за времето Ви, но най-вече, знаете, благодаря за това, че в канала ни се появи експерт като политическия философ Павел Щелин, когото днес, скъпи приятели, разпитвахме в продължение на цял час, а той много задълбочено и интересно ни разказа каква беше тази година.
Огромна благодарност, Павел и Ви поздравявам с настъпващата Нова година.
– Поздравявам Ви и аз, както и с настъпващото Рождество Христово, скъпи приятели.
– Това беше последното ни предаване с политическо съдържание за годината. Искам да направя някои заключения. По мое недоглеждане има нещо, за което говорихме много малко в нашия канал. Когато говорим за 2025 година и за съюзниците, бих искал да кажа, че основните хора за нас бяха северенокорейските ни съюзници. Това са хората, които положиха живота си за освобождението на нашата Курска земя и аз винаги ще помня тези хора и ще се прекланям пред тях като пред наши герои.
Когато с моите студенти разглеждаме Втората световна война, предвоенните години, говорим за политиката, позицията на Чърчил, на американците и т.н., всеки път им казвам: приятели, трябва винаги да помните обикновените американски и британски войници и офицери, които се сражаваха в тази война рамо до рамо с нашите герои. Това е част от нашата история. Длъжни сме да я уважаваме. Искаше ми се днес да кажа и това. Надяваме се, че 2026 ще бъде годината на големите надежди. Че ще успеем нещо да променим.
Коментирай първи