Когато честваме Международния ден на труда, е редно да си зададем един честен въпрос – знаем ли какво отбелязваме и защо? В българското общество, където деинтелектуализацията, изкривяването и профанизацията на историческото познание са все по-характерни тенденции, видяхме един закономерен изборен резултат на 4 април, при който най-бедният народ в Европейския съюз гласува почти изключително за десни и неолиберални партии, които както формално, така и неформално защитават преди всичко интересите на собственическата класа. Част от проблема се корени в това, че вглъбени в политическото дребнотемие, левите хора у нас (и по-правилно казано левите политици) са допуснали десницата да овладее изцяло медийния и исторически наратив.

Днес хората в България и особено младите, получават тикове, когато чуят думи като „социализъм“, „антикапитализъм“, „класова борба“ и тнт. За последните 30 години наративът у нас, особено що се отнася до историята, е овладян изцяло от либералната десница, която е фокусирана единствено върху генерирането на антикомунистически чувства, за да може, разбира се, да печели електорални дивиденти и да съществува политически. Освен това често епохата на държавния социализъм се асоциира от много хора с лишения, липса на продуктово разнообразие и опашки за стоки от първа необходимост. Но обществото и в България, а и в целия Западен свят, е забравило какво е било преди да се зароди борбата на социалистическите, лейбъристки и профсъюзни движения и организации. И дали наистина бихме искали да живеем в свят, в който няма нито социализъм, нито профсъюзи и хора, които се определят като антикапиталисти.

Твърде често хората забравят или не осъзнават, че някои неща, които днес приемаме за даденост в областта на социалната защита и солидарност и икономическия живот, всъщност са продукт на дълга и често пъти кървава борба.

До края на Първата световна война, а на места и след това, в развитите и „цивилизовани“ европейски и северноамерикански страни се използва детски труд. Всъщност, на места, където и днес капитализмът процъфтява в най-либертарианската му форма, детският труд е норма все още. Така например, през 2013 година по света е имало близо 160 милиона деца, които по данни на УНИЦЕФ работят, при това при изключително тежки условия. И почти без изключение това се случва в държави, където едрият капитал не е рестриктиран от никакви законодателни ограничения, и където няма леви, социалистически или лейбъристки партии и организации, които да му пречат.

През 18-ти век, когато във Великобритания избухва Индустриалната революция, в големи производствени центрове като Бирмингам, Манчестър и Ливърпул хиляди деца се впрягат да работят. Най-младите работници на добросърдечните британски капиталисти са на по четири годинки. Да, точно така – деца на четири години, които работят в заводи, фабрики, цехове и дори в мини (особено популярно, защото децата са дребни и по-лесно пълзят в малките миньорски тунели).

Най-доброто, на което бедните деца в човечна и демократична капиталистическа Англия можели да очакват, е да станат домашни слуги в къщата на някой бизнесмен или благородник. Така например, в средата на 18-ти век в Лондон има над 120,000 домашни прислужници.

Още по-шокиращо, в напредничава и често спрягана за пример Швейцария, не през далечния 19-ти век, през 1930-та, близо 20 процента от земеделските работници, например в кантона Берн, са деца под 15 годишна възраст. Нещо повече, близо 40,000 деца работят като слуги, за да изплащат семейни дългове.

В Англия особено известен е случаят на Марта Апълтън от 1859 година, който илюстрира чудесно какви са работните условия. Тринадесетгодишната Марта е работила в текстилна фабрика в Уигън. Така се случва, че детето се унася и заспива заради хронична умора, като всичките й пръсти са отрязани от машината, на която работи. И какво се случва мислите? Уволнена е от лъчезарния и добър капиталист, за когото работи, защото вече не му е полезна и изгодна. Е, все пак чувствителността на британското общество се изостря и през 1867 година е въведен много…. хуманен закон. Деца под 8 години вече нямат право да работят тежка индустриална работа. Но над 8 годишна възраст може.

Според британски историци средната възраст, когато едно английско дете започва да работи през 19-ти век, когато се натрупва цялото това богатство, на чиято основа Англия все още живее и съществува като голяма икономическа сила, е десет годишната възраст. В индустриални области като Манчестър, например, често децата започват да работят и на 8,5 годишна възраст. Тук трябва да се отбележи, че по селата децата, които помагат в земеделската работа на родителите си, започват да работят на около 11 годишна възраст, което иде да покаже, че дори тежкият традиционен селски живот е една идея по-сдържан и хуманен от това, което се развихря при ударното натрупване на капитал.

Всъщност, през 2012 година англо-швейцарска компания е обвинена от медиите, че използва детски труд в мините си в Африка. Още по-шокиращото е, че компанията Гленкор споменава, че може и да има представа, че част от работниците й в Африка са…. деца.

Известните модни брандове H&M и Zara също са обвинявани в днешно време, че са свързани по един или друг начин с робски труд на деца в страни като Бангладеш.

Друг характерен белег на епохата на ускореното развитие и градеж на индустриалния капитализъм са и дългите работни седмици. В най-добрия случай, работният ден на повечето места е минимум 12 часа, а твърде често достига 14-15 часа. Единственият почивен ден обикновено е неделя, и то само там, където Църквата може да влияе. Твърде често обаче, милите и сърдечни капиталисти, стожери на прогреса, не позволяват на работниците си да почиват и в неделния ден.

Законите срещу детския труд започват да се въвеждат и съблюдават строго едва през 20-ти век. Защо? Нима, защото хората през 20-ти век са по-човечни и хуманни от тези през 19-ти? Ни най-малко. Не повече, отколкото има хуманност и човечност и в наше време. Причината е съвсем прозаична. През 20-ти век, след 1917 година, се появява първата в историята социалистическа държава – СССР, която при това става и суперсила след 1945 година. Това принуждава развитите капиталистически страни лека-полека да въведат законодателство за социална защита, за да пресекат възможното влияние на комунистическите и социалистически партии и движения в собствените си държави. Защото е абсолютен факт, че редица западни страни, като Франция, Италия и Испания, в даден момент от историята си през 20-ти век са били на крачка от това, което се случи в СССР – да станат социалистически страни, управлявани от комунистически партии.

Но битката за нормални условия на работа и забрана на детския труд е много по-стара от Октомврийската революция. Целият 19-ти век е изпъстрен с историята на стачки, митинги и дори бунтове в Англия, Франция, Русия и Съединените щати срещу нечовешките условия на труд и живот. Дори в уж демократични страни като Англия и САЩ, работническото недоволство се посреща с жестоки репресии на властите.

Един от най-ранните примери за работническа борба за по-човешки условия на живот и труд срещу капиталистическата експлоатация е случаят с т.нар. „Толпъдълски мъченици“. Шестима земеделски работници в Дорсет, Англия, полагат клетва като членове на „Приятелското общество на земеделските работници“. По време на трудов спор с работодатели срещу орязването на заплатите им, работниците надничари са арестувани и изпратени на каторга в Австралия. Това се случва през 1834 година, а през 1836 те все пак получават амнистия след огромни стачки в тяхна защита.

През 1864 година е създадена и Международната асоциация на трудещите се в Лондон. Една от основните й каузи е въвеждането на 8-часов работен ден.

Кулминацията на разразилите се работнически борби в капиталистическа Европа през 19-ти век обаче, е Парижката комуна. Тя вдъхновява и нашия гениален революционер, комунистът Христо Ботев, който пише:

„Вярвам в единната обща сила на человеческий род на земното кълбо, за да твори добро.

И в единний комунистически ред на обществото, спасител на сички народи от вековни тегла и мъки чрез братски труд, свобода и равенство.

И в светия животворящ дух на разума, укрепляющ сърцата и душите на сички хора за сполуката и тържеството на комунизма чрез революция.

И в единното и неделимо отечество на сички хора и обща собственост върху сички имоти.

Изповядвам единний светъл комунизъм, поправител недъзите на обществото.

Чакам събужданието на народите и бъдащий комунистически строй на целия свят.

Галац, 20 април 1871 г. Хр. Ботйов

Прочее, ето и част от исканията на хората, които се бориха за Парижката комуна срещу силите на реакцията:

– Опрощаване на наемите и рентите в Париж за периода, когато градът е бил под германска обсада.

– Премахването на детския и нощния труд.

– Предоставянето на пенсии на неомъжените жени и деца на войници, които са убити по време на служба.

– Връщане на инструментите и личните принадлежности на работниците, отнети им от заложните къщи по време на германската обсада.

– Премахването на лихвите по дълговете.

– Правото на служителите да ръководят фабрики, цехове и манифактури, ако те са изоставени от собствениците, но все пак с изплащане на компенсация на капиталиста.

– Забрана на глобите, налагани от работодателите на работниците.

Това са „страшните“ искания, които парижани отправят, и заради които срещу тях е пратена армията, за да потопи Париж в кръв и да възстанови буржоазно-капиталистически ред.

Всъщност, днес празнуваме Първи май като ден на труда, защото на Първия конгрес на Втория интернационал, който се провежда от 14 до 21 юли, 1889 година във френската столица, е взето решение този ден да стане международен празник на трудещите се. Забележете – решението е взето на конгрес на Втория интернационал на социалистическите и работнически партии, а не по волята на буржоазно-капиталистическите либерални и консервативни партии, които и тогава, а пък и сега доминират обществения дискурс.

Приемането на Първи май за празник на трудещите се, обаче, е свързано с едно по-ранно събитие, а именно известните събития от май, 1886 година, които се случват в Батимор, Чикаго и Ню Йорк. Тогава се провеждат мащабни работнически стачки, в които участват стотици хиляди наемни работници, настояващи за намаление на работния ден на 8 часа. Отговорът на човеколюбивите и демократични американски власти е стоманен…. буквално. Наемните работници, които искат нещо, което днес приемаме за норма, са посрещнати от американските власти със стрелба и масови побоища. Нещо повече, няколко от арестуваните после демонстранти са осъдени на позорна смърт от американските власти. Други са изпратени да гният по затворите.

Днес всички приемаме за даденост 8-часовия работен ден, нуждата от санитарно-хигиенно обезпечаване на работното място, правото да повдигнеш дело срещу работодателя си, ако наруши правата ти, майчинството, платения отпуск и други подобни неща. Но това е грешка, защото всяко едно от тези неща е извоювано с кръвта на хиляди работници и социалистически активисти.

Както всеки интересуващ се знае, основната цел и задача на капитала е да се умножава. И капиталът прави това на всяка цена и по всякакъв начин. От обществото и държавните власти зависи да се борят за правата на хората на наемния труд, който винаги са били и ще бъдат под риск да станат зависими и дори в робски отношения с едрия капитал. Опасност, която преситените и радващи се на доста по-охолен живот млади поколения в Европа и България често забравят и не осъзнават, поради което и стигаме до абсурди като това, в бедната ни родина масово хората да подкрепят партиите на крайния неолиберален капитализъм.

В 21-ви век, възползвайки се от масовата профанизация на обществото, консумеризма, историческата неграмотност, медийното угодничество и инертността, едрият транснационален капитал отново се опитва да отмени смятани доскоро за неотменими трудови права. „Великият рестарт“ на председателя на Световния икономически форум, Клаус Шваб, е само черешката на дистопичната торта, която капиталистите ни готвят. Много скоро може да се наложи да се борим за най-основните си и базови права. Но ако общественият ни наратив се основава на примитивен антикомунизъм, има опасност да пропуснем като социум страшните процеси, които се развиват и задават. Новото робство, което буквално чука на вратите ни, и което отново изисква да се вдигне червеното знаме на борбата за правата на дребния и онеправдан човек, който си няма нито добре платени адвокати, нито полиция, нито медии и лобисти, които да го пазят! Skandalno.net

Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук: