Майкъл Хъдсън е президент на Института за изследване на дългосрочните икономически тенденции (ISLET), финансов анализатор на Уолстрийт, заслужил професор по икономика в Университета на Мисури, Канзас Сити.

Разгромното поражение на неолибералните провоенни британски консерватори от неолибералната провоенна Лейбъристка партия на 4 юли поставя въпроса какво точно имат предвид медиите, когато описват изборите и политическото подреждане в цяла Европа в смисъл на дясноцентристки и лявоцентристки традиционни партии, предизвикани от националистически неофашисти.

Политическите различия между центристките партии в Европа са незначителни, като всички те подкрепят неолибералното намаляване на социалните разходи в полза на превъоръжаването, строгите фискални мерки и деиндустриализацията, която води до подкрепа на политиката на САЩ и НАТО. Думата „центристки“ означава, че не се застъпват за никаква промяна на неолиберализма в икономиката. Хипоцентристките партии се ангажират със запазването на проамериканското статукво след 2022 г.

Това означава да се позволи на американските лидери да контролират европейската политика чрез НАТО и Европейската комисия – европейския аналог на американската Дълбока държава. Тази пасивност поставя икономиките ѝ на военна основа, с инфлация, търговска зависимост от САЩ и европейски дефицити, произтичащи от спонсорираните от САЩ търговски и финансови санкции срещу Русия и Китай. Това ново статукво измества европейската търговия и инвестиции от Евразия към Съединените щати.

Избирателите във Франция, Германия и Италия се отвръщат от тази сляпа алея. Всяка действаща центристка партия неотдавна загуби – и всичките им победени лидери имаха сходна проамериканска неолиберална политика. Стив Кийн описва центристката политическа игра: „Партията, която е на власт, провежда неолиберална политика; тя губи следващите избори от съперниците си, които, когато дойдат на власт, също провеждат неолиберална политика. След това те губят и цикълът се повтаря.“ Европейските избори, подобно на тези в САЩ през ноември, са до голяма степен протестен вот – избирателите няма къде другаде да отидат, освен да гласуват за популистките националистически партии, които обещават да разбият това статукво. Континентална Европа е аналог на британския вот за Брекзит.

AfD в Германия, Националното рали на Марин льо Пен във Франция и италианските „Братя“ на Джорджия Мелони са изобразени като разбиващи и рушащи икономиката – като са националистически настроени, вместо да се съобразяват с Комисията на НАТО/ЕС, и по-специално като се противопоставят на войната в Украйна и на европейската изолация от Русия. Тази позиция е причината избирателите да ги подкрепят. Наблюдаваме народно отхвърляне на статуквото. Центристките партии наричат цялата националистическа опозиция неофашистка, точно както в Англия медиите описват и торите, и лейбъристите като центристи, но Найджъл Фараж като крайно десен популист.

НЯМА „ЛЕВИ“ ПАРТИИ В ТРАДИЦИОННИЯ СМИСЪЛ НА ПОНЯТИЕТО „ПОЛИТИЧЕСКА ЛЕВИЦА“.

Бившите леви партии са се присъединили към центристите, превръщайки се в проамерикански неолиберали. В старата левица няма аналог на новите националистически партии, с изключение на партията на Сара Вагенкнехт в Източна Германия. „Лявото“ вече не съществува по начина, по който съществуваше, когато аз растях през 50-те години на миналия век.
Днешните социалдемократически и лейбъристки партии не са нито социалистически, нито про-работнически, а са за остеритет. Британската лейбъристка партия и германските социалдемократи вече дори не са антивоенни, а подкрепят войните срещу Русия и палестинците и са заложили на неолибералната тачеристка/блеъристка рейгъномика и на икономическото откъсване от Русия и Китай.
Социалдемократическите партии, които преди век са били леви, налагат строги икономии и съкращаване на социалните разходи. Правилата на Еврозоната, ограничаващи националните бюджетни дефицити до 3%, на практика означават, че свиващият се икономически растеж в нея трябва да бъде изразходван за военно превъоръжаване – 2% или 3% от БВП, основно за американски оръжия. Това означава спадащи обменни курсове за страните от еврозоната.

Това всъщност не е консервативно или центристко. Това е твърда десница на икономиите, притискане на труда и държавните разходи, която левите партии подкрепят отдавна. Така идеята, че центризмът означава стабилност и запазване на статуквото, се оказва самопротиворечива. Днешното политическо статукво води до свиване на заплатите и жизнения стандарт и до поляризиране на икономиките. То превръща НАТО в агресивен антируски и антикитайски съюз, който принуждава към дефицит националните бюджети, което води до още по-голямо съкращаване на социалните програми.

ТОВА, КОЕТО СЕ НАРИЧА ЕКСТРЕМИСТКИ ДЕСНИ ПАРТИИ, СЕГА СА ПОПУЛИСТКИ АНТИВОЕННИ ПАРТИИ

Това, което се нарича „крайно дясно“, подкрепя (поне в предизборната реторика) политики, които преди се наричаха „леви“, противопоставяйки се на войната и подобрявайки икономическите условия на местния труд и фермерите – но не и тези на имигрантите. И както беше случаят със старата левица, основните поддръжници на десницата са по-младите избиратели. В края на краищата те понасят основната тежест на спадащите реални заплати в цяла Европа. Те виждат, че пътят им към възходяща мобилност вече не е такъв, какъвто е бил за техните родители (или баби и дядовци) през 50-те години на миналия век след края на Втората световна война, когато е имало много по-малко жилищни дългове в частния сектор, дългове по кредитни карти или други дългове – особено студентски дългове.
Тогава всеки е можел да си позволи да си купи жилище, като вземе ипотечен кредит, който е поемал само 25 % от доходите му и се е погасявал сам за 30 години. Но днешните семейства, предприятия и правителства са принудени да вземат все по-големи заеми, само за да запазят сегашното си положение.

Старото разделение на десни и леви партии се обезсмисля. Неотдавнашният ръст на партиите, определяни като „крайно десни“, отразява широко разпространеното народно противопоставяне на подкрепата на САЩ/НАТО за Украйна срещу Русия и особено на последиците за европейските икономики от тази подкрепа. Традиционно антивоенната политика е лява, но европейските „лявоцентристки“ партии следват американското провоенно „ръководство отзад“ (а често и под масата). Това се представя като интернационалистическа позиция, но тя се е превърнала в еднополюсна и американоцентрична. Европейските страни нямат независим глас.
Това, което се оказва радикално откъсване от миналите норми, е, че Европа следва трансформацията на НАТО от отбранителен в нападателен съюз в съответствие с опитите на САЩ да запазят еднополюсното си господство в световните дела. Присъединяването към американските санкции срещу Русия и Китай и изпразването на собствените им арсенали, за да изпратят оръжия в Украйна в опит да обезкървят руската икономика, не навреди на Русия, а я подсили. Санкциите подействаха като защитна стена за собственото ѝ селско стопанство и промишленост, което доведе до инвестиции, изместващи вноса. Но санкциите навредиха на Европа, особено на Германия.

ГЛОБАЛНИЯТ ПРОВАЛ НА ДНЕШНАТА ЗАПАДНА ВЕРСИЯ НА ИНТЕРНАЦИОНАЛИЗМА

Страните от БРИКС+ изразяват същите политически искания за откъсване от статуквото, към които се стремят народите на Запад. Русия, Китай и други водещи държави от БРИКС работят за премахване на наследството на затъналата в дългове икономическа поляризация, която се разпространи както на Запад, така и в Глобалния юг и Евразия в резултат на дипломацията на САЩ/НАТО и МВФ.
След Втората световна война интернационализмът обещаваше мирен свят. За двете световни войни бяха обвинени националистическите съперничества. Предполагаше се, че те ще приключат, но вместо интернационализмът да сложи край на националните съперничества, западната версия, която надделя с края на Студената война, видя как все по-националистически настроените Съединени щати блокират Европа и други сателитни държави срещу Русия и останалата част от Азия.

Това, което се представя за международен „ред, основан на правила“, е ред, в който американските дипломати определят и променят правилата, за да отразяват интересите на САЩ, като същевременно пренебрегват международното право и изискват от американските съюзници да следват американското ръководство от Студената война.
Това не е мирен интернационализъм. Той визира еднополюсен военен съюз на САЩ, който води към военна агресия и икономически санкции за изолиране на Русия и Китай. Или по-точно казано, да изолира европейските и други съюзници от бившата си търговия и инвестиции с Русия и Китай, като направи тези съюзници по-зависими от САЩ.

Това, което през 50-те години на миналия век може да е изглеждало на западноевропейците като мирен и дори проспериращ международен ред под ръководството на САЩ, се превърна във все по-самостоятелен американски ред, който изтощава Европа. Доналд Тръмп обяви, че ще подкрепи протекционистична тарифна политика не само срещу Русия и Китай, но и срещу Европа. Той обеща, че ще прекрати финансирането на НАТО и ще задължи европейските членове да поемат пълните разходи за възстановяване на изчерпаните си запаси от въоръжение, главно чрез закупуване на американски оръжия, въпреки че те се оказаха не особено ефективни в Украйна.
Европа ще бъде оставена сама в изолация. Ако нецентристките политически партии не се намесят, за да обърнат тази тенденция, икономиките на Европа (а също и на Америка) ще бъдат пометени от днешната вътрешна и международна икономическа и военна поляризация. Така че това, което се оказва радикално разрушително, е посоката, в която днешното статукво се движи при центристките партии.
Подкрепата на стремежа на САЩ да разединят Русия, а след това да направят същото и с Китай, означава да се присъединят към неоконсервативния стремеж на Америка да ги третира като врагове. Това означава налагане на търговски и инвестиционни санкции, които водят до обедняване на Германия и други европейски държави чрез разрушаване на икономическите им връзки с Русия, Китай и други обявени за съперници (и следователно врагове) на САЩ.

От 2022 г. насам подкрепата на Европа за борбата на Америка срещу Русия (а сега и срещу Китай) сложи край на това, което беше в основата на европейския просперитет. Предишното индустриално лидерство на Германия в Европа – и нейната подкрепа за обменния курс на еврото – се прекратява. Това наистина ли е „центристко“? Лява или дясна е тази политика? Както и да я наричаме, този радикален глобален разлом е отговорен за деиндустриализацията на Германия, като я изолира от търговия с Русия и инвестиции в нея.

Подобен натиск се оказва и за откъсване на европейската търговия от Китай. Резултатът е задълбочаващ се дефицит на европейската търговия и плащания с Китай. Наред с нарастващата зависимост на Европа от вноса в САЩ на това, което преди е купувала на по-ниска цена от Изтока, отслабващата позиция на еврото (и изземването от Европа на руските валутни резерви) кара други държави и чуждестранни инвеститори да разтоварят резервите си в евро и стерлинги, което допълнително отслабва валутите. Това заплашва да повиши разходите за живот и бизнес в Европа. „Центристките“ партии не произвеждат стабилност, а икономическо свиване, тъй като Европа се превръща в сателит на политиката на САЩ и на техния антагонизъм спрямо икономиките от БРИКС.
Руският президент Путин наскоро заяви, че прекъсването на нормалните отношения с Европа изглежда необратимо за следващите около тридесет години. Дали цяло едно поколение европейци ще остане изолирано от най-бързо развиващите се икономики в света – тези на ЕврАзия? Това глобално раздробяване на американския еднополюсен световен ред дава възможност на анти-европейските партии да се представят не като радикални екстремисти, а като стремящи се да възстановят изгубения просперитет и дипломатическата самостоятелност на Европа – в десен антиимигрантски стил, за да са сигурни. Това се превърна в единствената алтернатива на проамериканските партии, след като вече няма истинска левица.

Авторът: Майкъл Хъдсън е президент на Института за изследване на дългосрочните икономически тенденции (ISLET), финансов анализатор на Уолстрийт, заслужил професор по икономика в Университета на Мисури, Канзас Сити.

Източник – Patreon