„Недоволството на българите може да бъде потискано чрез страх, лъжи, подаяния на парче… Това властта на ГЕРБ го прави от години. Това обаче не е демокрация, а демоНОкрация, както казва един съвременен антрополог. Но в неизвестен момент ще избухне не само гневът към тази колониална проамериканска власт, а омерзението от себе си. Това е по-мощният психически детонатор. Омерзение от безсилието, от неспособността ни да се справим с живота си в тази политическа рамка, която са ни задали западните сили, омерзението, че не можем да се погрижим за бъдещето на децата си.

От години в България се вие едно уродливо хоро, на което са се хванали хора с чисто материални и егоистични интереси- развеселени соросоидни конформисти и трапезни хедонисти, които съвсем умишлено се правят, че не виждат колективната ни драма. И даже заблуждават и нас, че такава няма. Защото така са им поръчали онези зад океана, които им плащат. Денят на всенародния гняв обаче не е далеч, въпросът е какви ще са последиците от него. Защото лъжеспасителите обичайно се оповестяват и легитимират именно на вълните на гнева. Когато отмине денят на гнева, идва дългата работа на градежа. И точно там ние, българите, по традиция се проваляме“, казва професорът по история на българската литература Валери Стефанов в интервю от днес.

– Проф. Стефанов, тези дни много пъти чухме въпроса „как бихте определили отиващата си 2018 година?“ Ако светът условно може да бъде затворен в рамките на една година, според вас той напред ли се движеше, назад ли… И къде е мястото на България в тези процеси?

– Днес „светът“ не се движи напред или назад, той се лута, мята се в различни посоки. Като лудата Грета на Брьогел е. Това са по-скоро конвулсии, невротични мятания на място, не и целенасочено движение „напред“.

Технологиите се развиват, а човеците изостава. И от разтворилата се асиметрия извира болка, откъм нея ни дебне непредсказуемото. Провалът на историята не е в това, че е свършила, казват, а че вече си няма цел. Ако целта на човечеството е да се разбяга по други планени, то е защото вече не знае какво да прави на нашата.

А сега за България и за възможните гледни точки към ставащото: Ако питате Борисов и хората му, те ще ви кажат, че изминалата година е тържествен марш – председателство, салтанати, бюджетни излишъци, балканско лидерство… Ако питате икономическите експерти, те ще кажат, че маршът е бил по-скоро на място – нещо уж се засилва, но все не тръгва. Ако питате бизнеса, той свенливо ще сподели, че отново е пълзял и стоял ничком, за да се върти близо около държавната трапеза и европейските субсидии. Защото извън тях, всичко останало в България е пустиня. Ако питате бедните, те ще ви кажат, че годината им е преминала във влачене по корем и затягане на коланите.

За мен изминалата 2018 г. е поредното доказателство, че България е изгубила ключа към своето бъдеще. Ние сме маргиналните европейци, васалните европейци. Страна, която губи по един средно голям град на година. Държава, която успешно воюва с народа си, обричайки го на прокуда.

 

– Развитието на съвременните форми на комуникация не създава ли само илюзия за прогрес? Ако вземем за модел фейсбук, там се предпочитат кратките ударни форми на словото или още повече –  визията. Имат ли днешните българи търпение за дебелите книги и желание да инвестират време в осмислянето на техните послания и съдържание?

– Дебелата книга и фейсбук символизират исторически различни култури, различни книги са. Дебелата книга е романът и романтизмът на деветнадесети век. Обилието от време, творците визионери, меланхолията и нихилизмът, любопитството към света, вглеждането в себе си, големите надежди за излаз от мрака на егоизмите, вярата в неизбежната пролет на народите.

Докато Фейсбук е залезът на повечето от тези стари усети и древни надежди. Негова трансмисия е нарцистичният глад, изпитван от обитателите на днешния масов свят. Фейсбук е другият book, той е пределна динамика, различното авторство, серия от убождания, скъсена рефлексивна дистанция, заместител на емоционален недоимък, награден фонд от емотикони… Дебелата книга ни е преподавала уроци по себепознание, еклектичната „книга“ ни преподава уроци по компенсаторно себеутвърждаване. Дебелата книга формира полярност на душата и многоаспектно, богато мислене. Докато фейсбук се гради върху грижата за „фейса“, той работи с нарцистичия обмен на фрустрацията и признанието.

– С вас сме разговаряли неведнъж на тема „елит“ и „визионерство“. Задълбочава ли се дефицитът на лидери, на които се доверяваме, защото накъде ни водят?

– През деветнадесети век Томас Карлайл описа ролята на героите и изрази преклонението си пред героичното в историята. Времето на героите е отминало, но копнежът по Мойсей живее във всички нас. Някой, който да ни поведе и да ни спаси от склонността ни да предаваме свободата си, да съсипваме бъдещето си. Но Мойсей изпълнява Божия заръка и се осланя на Божия подкрепа. В опразнените днес небеса намирането на водач, формулирането на цели и отстояването на ценности е все по-трудна задача.

Днешното време е по-скоро представление на марионетки, игра на кукли. Марионетката обслужва конюнктури, наставлявана е от кукловоди и е рецитатор на колективни неврози. Типажи като Тръмп, Мей, Меркел, Борисов… не са водачи, те са точно това – рецитатори на колективни страхове, персонализации на колективна параноя. И марионетки на глобални играчи.

И още нещо, водачът се разпознава чрез харизмата – въздействието, излъчването, мощта на присъствието. Напълно нелепо е да се говори за харизма по повод днешните политически марионетки. Това е обида към достолепието на онова гръцко понятие. Няма никаква харизма, има само финансов и медиен силикон, имплантиран във въпросните стерилни марионетки.

– Кои са идеите, коя е визията, с която може да бъде спечелен днешният българин?

– „Днешният българин“ е прекомерно обобщение. Едни българи могат да бъдат спечелени с пост, други с трапеза, трети с обещания и закани, четвърти с откровени лъжи относно европейското им бъдеще… Пети са готови да се самозабравят в патриотарския чалга екстаз.

БСП написаха своята „Визия за България“ и тя коректно посочва ситуацията, в която се намираме, като цяло предлага разумни решения. Те са рационално обосновани и заклинателно поднесени – „Ако не направим това, ни чака лошото!“.

Струва ми се, че всеки трябва да си зададе простичкия въпрос – „Какво е България за мен?“. Какви корени ме държат към родината, какво е нейното място в ценностната ми система, как ме определят българският език, паметта, земята. Дали искам все още да пребивавам емоционално във въображаемата общност, сглобена от свещени и свидни неща? Или искам да живея в универсалната и анонимна територия на потреблението? Когато си отговорим на тези въпроси, може би ще кажем на свой ред – „Боли ни България“. Когато неистово ни заболи България, ще извикаме сила, и неволя, и воля, за да я спасим от лъжливите герои.

– Социалните изригвания, на които сме свидетели напоследък – и във Франция, и в България, още чакат своите водачи. Сякаш нямат доверие на нищо от познатото – партии, политици, синдикати, медии… Какво е това – криза, заявка за революционна промяна?

– Кристина Щьокл говори за процесите на радикално усъмняване в традиционния политически речник. Да добавим, че това съмнение засяга и самите класически субекти на политическия живот. Рационалната сила на процедурите вече не може да удържа легитимността на елитите, защото генералният обществен договор бе превърнат от неолибералите – глобалисти в оспорван смокинов лист. Смокиновият лист крие срамни, недопустими неща, това е нарастващото подозрение.

Да се върнем на въпроса за „Визия за България“. Визията на БСП е опит да се изтръгнем от негативния опит на актуалното. Да не сме най-бедни, най-нещастни, най-необразовани, най-агресивни… Гордата Стара планина, която е затънала в срама на последните места. А Европейския съюз и неговата глобалистка основа се превърнаха в защитна маска на нашето бездарие.

Недоволството на българите може да бъде потискано чрез страх, лъжи, подаяния на парче… Това властта на ГЕРБ го прави от години. Това обаче не е демокрация, а демоНОкрация, както казва един съвременен антрополог. Но в неизвестен момент ще избухне не само гневът към тази колониална проамериканска власт, а омерзението от себе си. Това е по-мощният психически детонатор. Омерзение от безсилието, от неспособността ни да се справим с живота си в тази политическа рамка, която са ни задали западните сили, омерзението, че не можем да се погрижим за бъдещето на децата си.

От години в България се вие едно уродливо хоро, на което са се хванали хора с чисто материални и егоистични интереси- развеселени соросоидни конформисти и трапезни хедонисти, които съвсем умишлено се правят, че не виждат колективната ни драма. И даже заблуждават и нас, че такава няма. Защото така са им поръчали онези зад океана, които им плащат. Денят на всенародния гняв обаче не е далеч, въпросът е какви ще са последиците от него. Защото лъжеспасителите обичайно се оповестяват и легитимират именно на вълните на гнева. Когато отмине денят на гнева, идва дългата работа на градежа. И точно там ние, българите, по традиция се проваляме

– Вие следите политиката – можете ли да посочите примери от световната практика, където едрият капитал протестира срещу опозицията, както това се случи в България с протеста на Строителните предприемачи срещу БСП? На какво е признак подобен, меко казано, странен протест?

– Този капитал може да е едър като финансови показатели, но е дребен като социална чувствителност, като човешка зрялост и разумна солидарност. Това е капитал, роден и съществуващ в повечето случаи от ситуативен грабеж, от промискуитетната връзка между политика и икономика. Какво друго да очакваме от него, освен да се завива в дебелия си кожух и да се моли да го отмине пръстът на избирателно наказващата държава! Това е историята на държавата-циклоп и на бизнеса, който, за да оцелее, действа по модела на хитроумния Одисей.

– В едно интервю казвате: „Кармата ни като нация е ние българите все да чакаме спасител“. Толкова лековерни ли са масите или това е български патент?

– Много трудно се пътува към свободата и съвсем лесно се слиза в робството. Такава липса на самостоятелност, такова детинско лековерие и послушание като българското, трудно се срещат в историята. Страниците на национално самоопределение и гордост се броят на пръсти, конформизмът ни трудно се побира в томове. Днес не е по-различно, същото е.

Днес „Големият ни брат“ Запада ни надзирава, прави ни „мониторинг“, наставлява ни, дърпа ни ушите, казва ни на кого да се зъбим и на кого да се усмихваме, през какви дихателни тръби да дишаме и как да определяме дори пола си.

През 20 век евреите бяха виновният народ, сега виновни ще бъдат други народи. Езиковата война вече е започнала, стигматизациите са в действие. Важно е да има демони за преследване и морално мобилизирани глутници-преследвачи. В този милитаристичен контекст ние не сме самостоятелна държава, а едно от геополитическите джуджета на световния Магьосник.

В глобалния либерален свят в момента се формират нови консервативни провинции, контраместа на демокрацията, имитативни политически реалности. Опасността България да стане точно такова място никак не е малка, въпреки членството ни във високомерни политически и военни съюзи. А може би сме на това дередже точно заради членството си в тези съюзи.

– В политически план можем да разделим 2018-а на две – половин година Европредседателство и половин година – скандал след скандал. Може ли да се управлява ефективно в условия на падащо доверие и застъпващи се кризи и скандали? Какъв е изходът от ситуацията според вас?

– Синоними на гербаджийската политическа парола „стабилност“ са статуквото, стагнацията, статиката, страхът… Стабилен е трупът, защото движението вече не е негова опция. Когато започва поголовното отстъпление на Вермахта, Гьобелсовата пропаганда също говори за стабилност на фронтовете, не е зле да помним историческото битие на подобни понятия. Стабилността крие страха от поражението, тя гримира бездарието. Стабилността е гримирана немощ, напудрена нищета. Бездарието ни непрестанно ни убеждава, че няма алтернатива, че без него ще погинем. Но не е точно така.
Изходът е да създадем алтернативни жизнени опции за колективен живот и отговорност. Да направим така, че ресурсът от сляпо и глухо обществено недоволство да се трансформира в политическо действие, което ще създаде не просто нова политическа карта, но и нова социална чувствителност. Защото тя в момента напълно липсва, а и държавата е абдикирала от нея.

– Засилва се усещането, че всеки, който днес излезе срещу управляващите от ГЕРБ, влиза в ролята на Давид срещу Голиат. Споделяте ли това усещане и защо съществува то?

– Голиат отдавна знае, че челото му е уязвимо. Голиат е материален масив /фасциниращо тяло, финансов ресурс, медиен дивизион…/ и символична нищета. Българският политически Голиат ГЕРБ е проект от мукава, троянски кон, забит в сърцевината на куцата българска демокрация. Българският Голиат – Борисов е инсценировка, мухоловка, на която жадно залепват всякакви жадуващи съблазън субекти – десни, центристи, патриоти, всевъзможни меркантилни маниаци… Историята неведнъж е показвала колко измамно е усещането за всесилие, за всепозволеност и вечност. Чаушеску, Салазар… – рано или късно вождовете, всенародните любимци, си плюят на петите и се мъчат да се спасят от народната любов.

Прашката на Давид е неизбежна само при едно условие – че бездарието на властта не може да е безкрайно оправдание за бездарието на народа.

– Президентът Румен Радев призова за национално единение, като предупреди, че процесът ще е дълъг. Въпреки това изрази оптимизъм, че „мъдростта ще победи ожесточението“? Утопия ли е единението на българската нация и то в свят, който днес е  сякаш разполовен, търсейки нови идеи?

– Думата „единение“ върви редом с думата „памет“. Край думата „памет“ ни дебне думата „враг“. Неизбежно е. Българската памет е „злобна“ и обсесивна, а врагът отколе е разпознат не само от българските политици като антропологическа и политическа константа. Както казва Карл Шмид в един добър свят, съставен само от добри хора, свещениците, теолозите и политиците биха станали излишни.

Втората пречка пред единението е отбелязвана неведнъж. Това е фактът, че християнската култура на прошката е слабо позната като възможност за колективно покаяние и признание към тъгата на другия. Неспособността за прошка говори за неспособност да се справиш най-вече със себе си, за отчаяно усърдие вечно да храниш орела на мъстта в гърдите си.

Единение означава българската политика да се освободи от манталитета на ориенталския пехливанлък, където всеки иска да се докаже сред групата пехливани, че е най-силен и достоен. Тук не става дума само за махленското самохвалство на ГЕРБ, въпреки че те най-отявлено го правят, а за исторически калциран манталитет.

– Виждате ли в някои от сегашните политически фигури в България потенциала на водач?

– Франц Кафка казваше – „Една клетка отиде да си търси птица“. Можем да го перифразираме – един народ, чиято душа е в клетка, отиде да си търси водач. Клетката е исторически формат на душата. Народът ще си търси и ще си намери водач според модела и размера на клетката. Нищо ново няма да намери българският народ, докато душата му е заела изцяло формата на клетката. Съвременните господари дълбоко не разбират, че и те са част от клетката. Че са заклещени в капана на една измамна радост, на посредствено удоволствие.

– За жалост, не липсват мрачни прогнози за следващата година. Вие как бихте ободрили българските граждани?

– Не знам дали да говорим за ободряване или за бодърствуване. Крадецът на този свят, хилядолетният ни Враг, пристига в нощта на спящите, затова нееднократно сме призовани да бъдем будни.

Растяща параноя, милитаристични образи и гневни закани изпълват публичното пространство. Световната сцена все повече напомня за лудостите и екстазите на миналия век. Ядреният блясък и последващият мрак ще прекратят всички въпроси, ще успокоят всички тревоги, ще излекуват наранените честолюбия. Всички ще заспим завинаги, щастливи, че врагове вече няма.

Все пак, докато природата ни на лакоми хищници ни тласка към сблъсъка, страхът ни възпира от него. Да се надяваме, че ако не разумът, то поне страхът, този мощен афект, ще бъде фактор, който ще ни спаси от Армагедон.

Къде е мястото на европейските граждани в тези опасни процеси е излишно да питаме. Написах наскоро, че обединените европейски стада пасат кротко и дружно в тучните поля на Пропагандната реалност. Цветните френски жилетки може би бележат събуждането на стадата. Прозрението е, че вече не става дума само за пари и жизнен стандарт, а за живот със смисъл, за битие с ценностен фундамент.

Ето сега и ние, верните партньори в поредната ни историческа дружба (този път със Запада), ще си купуваме самолети, за да се бием неизвестно с кого и да се пазим от неизвестното на края. Какви самолети, обаче да си купим, от какви писти да излетим, за да се спасим от глобалния западен господар!? Skandalno.net

Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук: