Автор: Руслан Пухов, директор на Център за анализи, стратегии и технологии

В началото на третата година на специалната военна операция на Русия в Украйна можем да направим извода, че подобно на всяка голяма война в последните столетия събитията, които започнаха през февруари 2022-ра година доведоха до краха на много представи, теории и авторитети в политическата и военната област. Инициаторите, основните участници, а и наблюдателите от всички страни получиха и видяха това, което не са планирали и не са очаквали. Двете години бойни действия показват революционни промени във военното дело, които вероятно предопределят облика на войната и военното изкуство в 21 век.

Неслучилата се операция „Дунав”

Връщайки се към началото можем да направим извода, че замисълът на кампанията е предвиждал провеждане на първо място на специална, а чак на второ – на военна операция. Предположението е било, че задачата може да бъде решена без широкомащабни военни действия и организирано военно съпротивление. Задача на бъдещите историци е да отговорят защо в Москва са смятали реализацията на такъв сценарий, особено като вземем предвид това, че Въоръжените сили на Украйна (ВСУ) от 2014-та година вече водеха непрекъсната „малка” война в Донбас. Самият план за специалната военна операция по същество възпроизвеждаше съветския план за вкарването на войски в Чехословакия през 1968-ма година, известен като операция „Дунав”. Точно на този план съответстваха основните елементи на СВО (Специална военна операция) – те включваха десант на столичното летище, с прехвърляне на части на въздушно-десантните войски за блокиране на столицата и стремителен марш на бронетанкови и механизирани части към големите градове за тяхното блокиране, а след това вкарването в операцията на спецназовци и специалните служби.

Разликата между операция „Дунав”и операцията от февруари 2022-ра не беше само в това, че политическото ръководство на Украйна и командването на ВСУ оказаха съпротива. „Дунав” се провеждаше с мощна групировка войски на организацията на Варшавския договор, които значително превъзхождаха силите на Чехословашката народна армия. Инициаторите на СВО вкараха войски в държава, която превъзхожда в пъти Чехословакия по площ, при това вкараха ограничена военна групировка с численост от около 185 000 души (макар и в нея да участваха руските сухопътни войски и въздушно десантните войски). Сумарно това бяха около 140 батальонни тактически групи. Дори ако прибавим мобилизацията на силите на ДНР и ЛНР (още около 110 000), тази военна групировка отстъпваше по численост на въоръжените сили на Украйна. Започнатата ден преди СВО мобилизация на резерва попълни ВСУ за броени дни със 150 000 военнослужещи с опит в бойните действия в Донбас (участници в „антитерористичната операция”). Това позволи окомплектоването на основните бригади на първа линия на Украйна и направи съотношението на силите напълно неблагоприятно за Русия.

В тези условия изходът на първия етап на СВО се определи основно от съотношението на силите. Руските групировки разпилени по осем направления бяха бързо спрени и принудени да влязат в бой с числено превъзхождащ ги противник.

На север основните ударни групировки и сили на СВО минаха през Беларусия и през Припятските блата, а от Русия влязоха през Сумска и Черниговска област, достигнаха Киев, но не можаха да го блокират (да не говорим да го превземат), нито да обезпечат своите разтеглени комуникации. Десантът в Гостомел в условията на ожесточено съпротивление и артилерийски огън се превърна в истински капан.

В Харковското направление войските бяха спрени още на подхода към Харков буквално на линията на границата с Русия. Усилията на недостатъчно опитните сили на ДНР и ЛНР да отблъснат украинските сили в Донбас, окопали се там от 2014-та имаха съвсем малък успех. Неспособността да бъде спряна украинската противовъздушна отбрана рязко ограничи ефективността на действията на руската авиация на цялата фронтова линия на територията на Украйна, лишавайки по този начин Русия от един от главните й козове.

Най-големи успехи бяха постигнати на юг, където видимо сработиха (но само там) някакви „договорки”, спящи агенти и привърженици на Русия. Това позволи на войските, излезли от Крим за броени дни при минимално съпротивление на ВСУ да превземат територията на Херсонска област, южната част на Запорожието, на изток да се появят пред Мариупол, а на запад да развият настъплението към Николаев и на север към Одеса. Но превземането на тези два града на Черно море така и не се случи. Събраните в една групировка по-рано десантни кораби от трите европейски флота на военноморските сили на Русия бяха спрени от мини и „неочаквано” от оказалите се във въоръжение на Украйна противокорабни ракети Нептун, тяхно собствено производство. Дошлите на себе си след изненадата ВСУ бързо спряха набиращите сили предни части на руските войски пред Николаев и Вознесенск, а в средата на март ги отблъснаха до границата на Херсонска и Николаевска област. Русия се оказа в състояние на пълномащабна война, която се провежда на огромен фронт, при това с многочислен и добре въоръжен противник. Помощ на този противник дадоха всички западни държави, като въведоха безпрецедентни икономически санкции и започнаха масирани доставки на въоръжение на Киев.

Най-проблемно от самото начало стана Киевското направление, където групировка от войски на два военни окръга на руската армия беше блокирана в горите и блатата край Киев без никакви видими перспективи за нейното ефективно използване. Появи се и постоянният риск за комуникациите, които станаха проблемни заради факта, че Сумска и Черниговска област останаха под контрола на Киевските сили. За превземане, а даже и за блокада на Киев не стигаха хора. В крайна сметка единствено бавните действия и непредприемчивостта на украинското командване не позволиха положението в Киевското направление да прерастне в остра криза за Русия. При по-енергичен противник руските войски пред Киев биха били запалшени от повторение на Варшава от 1920-та година.

Руското командване осъзна ситуацията някъде в средата на март 2022-ра година и взе решение за изтегляне на войските оттам. Към 5-и април руските войски бяха напълно изтеглени от Киевска, Сумска и Черниговска област и от севера на Харковска област. По същество тази кампания с решителни цели в Украйна можеше да се счита за завършена, защото очевидно главното й направление е било превземането на Киев. Руското ръководство, разбира се, представи изтеглянето на войски от Киев и Северна Украйна като „акт на добра воля”, по време на мирните преговори в Истанбул. И най-вероятно точно този акт, а не интригите на Борис Джонсън, доведоха до краха на Истанбулските преговори. Отстъплението на армията от столицата на противника никога не е помагало за постигането на компромисен мир.

Киев разгледа изтеглянето на руските войски от север като триумф на своята политика на съпротива и го възприе като повратна точка в конфликта. Украинците сметнаха, че могат напълно да изтласкат руските войски. Това решение се подкрепяше и от западната обществено-политическа и военна поддръжка, достигнала своя пик през пролетта на 2022-ра година.

На 9-ти май 2022-а Конгресът на САЩ прие закон за ленд-лийзс за Украйна, който теоретично отвори възможността за неограничена американска военна помощ. Западът беше уверен във възможността с комплексни военни и икономически мерки да нанесе стратегическо поражение на Русия, което при благоприятни условия да доведе до смяна на властта в Москва. След неуспешният опит за компромисен изход от войната и получаването на редица болезнени удари (на 13-14 април беше потопен флагманът на Черноморския флот, ракетният крайслер „Москва”) руската страна нямаше друг избор, освен да продължи военната кампания като преосмисли нейните цели и възможности.

Доколкото е възможно да преценим действията, новият план предвиждаше използването на изтеглените от Севера войски за пълното освобождаване на ДНР и ЛНР и за частичното обкръжаване на силите на ВСУ на левия бряг на Днепър. Предполагам, че постигането на тази задача се е смятало за възможна към май-юни 2022-а година. В средата на март 2022-а започна настъплението в района на Изюм, подсилено през април. Очевидно първоначалният план е предвиждал удар в тил срещу севернодонецката групировка на ВСУ през Славянск. И още по-амбициозно и мащабно настъпление към Запорожието, за да се свържат с руските войски на юг. Настъпателни действия започнаха и в няколко направления в Харковска област и ЛНР. Руските войски обаче се сблъскаха със сериозен дефицит на сили и средства. Към средата на април 2022-ра руските войски имаха не повече от сто пооредели батальонно тактически групи (БТГ) по цялата линия на фронта, а прехвърлените от северното направление БТГ се вкарваха в бой поотделно, като не позволяваха нужното нарастване на силата.

През март 2022-та година в Украйна беше обявена третата вълна на мобилизация, която обхвана и випускниците на военните катедри, както и лицата, които не са служили, и така числеността на ВСУ нарасна до 400 000 души. В края на май ВСУ достигнаха до 600 000 и получиха значително числено превъзходство над обединената групировка на руската армия, силите на ДНР, ЛНР и ЧВК „Вагнер”.

Важен фактор в първия етап на бойните действия стана битката за Мариупол, от 2-ри март до 16-ти май 2022-а. Обсадата на града стана предвестник на бъдещата „позиционност” в този конфликт. И скова 30-хилядна групировка на „съюзническите сили”, като предопредели невъзможността да бъдат развити руските успехи на юг или край Донецк. Настъпленеито на Русия по Изюмското направление също се развиваше бавно заради липсата на превъзходство в силите и се сведе до изтласкване на противника само на тактическо ниво.

В началото на май 2022-а руските сили се сблъскаха и със сериозни трудности и загуби при опитът да се форсира Белгоровка на река Северский Донец. Тогава най-ясно се прояви неуспешността на традиционните методи на водене на тази война.

В началото на юли 2022-ра, след превземането на Лисичанск, руското настъпление напълно изгасна. Беше превзета цялата територия на Луганск и източната част на Харковска област, но Украйна продължи да държи голямата част от Донецката област.   Руските войски даже не успяха да стигнат до Славянск и Краматорск. В кампанията, водена по този начин, обезкърви силите на руската войска, а Украйна обяви перманентна мобилизация, получавайки все по-голямо числено превъзходство.

Пътят към позиционната война

Към началото на лятото на 2022-а основен фактор за бойните действия стана въоръжаването на Украйна със западно оръжие. От самото начало на операцията ВСУ имаха достъп до колосалните разузнавателни възможности на Запада, което им даде превъзходство в разузнаването и целеполагането. Това особено важи за космическото разузнаване, обезпечено от западни военни разузнавателни спътници и многобройни комерсиални спътници, които даваха цялостна картина на фронта. Това позволяваше пълен мониторинг на зоната на бойните действия и територията на Русия в реално време.

Системата на спътников интернет „Старлинк” на компанията SpaceX бързо стана ключова украинска система за бойно управление и предаване на данни, изстрелвайки ВСУ в 21-ви век. „Старлинк” притежава възможности за функциониране във всяка точка, разпределя потока на информация до огромно количество потребители, поддържа интернет връзката в движение и управление на транспортни средства на всякаква дистанция. „Старлинк” даде на военните на Украйна възможности, които даже въоръжените сили на САЩ смятаха да получат най-рано след 2030-та година. С възможностите на тази система всяка военна част може да влезе в мрежата на всяко място, тя дава възможност за онлайн видео потоци, създаване на бойни чатове и други системи за управление на данни между хиляди абонати в реално време. Фактически всяка бойна единица и всяка оръжейна система при включване в „Старлинк” се превръща в собствена мрежа с възможности за целеполагане, коригиране в реално време и с потенциал да бъде супер ефективно оръжие.

Украйна получи и наземни ракетни системи HIMARS и MLRS, както и реактивни снаряди GMLRS с далекобойност до 90 км. И всичко това в съчетание с разузнавателните средства и системите за предаване на данни и управление, позволиха на украинската страна да получат във втората половина на 2022-а година значително огнево превъзходство. Главният резултат от новите бойни системи станаха не токова пораженията по щабове и складове с боеприпаси, колкото ударите по военните части и резерви. Руската страна се принуди да изтегли резервите в дълбочина на контролираната от нея територия, а частично даже и на територията на самата Русия. Това, в съчетание с недостига на сили, стана предпоставка за успешното украинско настъпление в Харковска област през септември 2022-а. Без да притежава възможността бързо и ефективно да вкара в бой оттеглените резерви, руската страна изостави източната част на Харковска област и създаде нова линия на отбрана на западната граница на ЛНР. Точно там украинската атака беше спряна.

Първият реален военен успех на Украйна остро постави пред Москва проблемът с несъответствието в числеността и потенциала на противника. Така на 21-ви септември 2022-а руското ръководство, за първи път в постсъветския период, обяви частична мобилизация и събра над 300 000 души. Беше даден и картбланш за рязкото нарастване на числеността на ЧВК „Вагнер”, която започна да се превръща в паралелна армия. След проведена вербовка на затворници към януари 2023-та, числеността на Вагнер достигна 50 000 души.

Всички предприети мерки обаче започнаха да дават ефект едва към края на 2022-а. А дотогава руската войска се оказа дислоцирана  в разтегната „тънка червена линия”. И през есента на 2022-а Украйна, в пика на благоприятното за нея разположение на силите, получи уникалния шанс да нанесе на руската страна значителни поражения с мащабен политически ефект. Украйна беше поставена пред избор – тя можеше да продължи настъпателните действия на територията на ЛНР или да се опита да осъществи пробив на юг от Запорожие към Азовско море, блокирайки руските сили в Херсонска област и освобождавайки си път към северната част на Крим. И досега е неясно защо Киев се отказа от такива победни за него направления. Дали това е нерешителността на внимателния и склонен към пасивност украински командир Валерий Залужни или се дължи на натиска на американците, които се отнасят скептично към способностите на ВСУ за толкова мащабни действия. Вместо настъпление с решителни цели, украинската страна предприе много по-ограничена, но политически по-изгодна задача да превземе от руски ръце Херсон. Единственият областен град на Украйна, който Русия превзе в началото на СВО.

Руските войски на западния бряг на Днепър се снабдяваха по няколко моста, които станаха обекти на високоточни удари с ракетите GMLRS. Украинските атаки срещу руските позиции в Херсон през септември-ноември 2022-а обаче се оказаха слабо резултатни и бяха съпроводени със значителни техни загуби. Това стана първата мащабна демонстрация на позиционния тупик, който се прояви в пълна сила през следващата година. Но ракетният удар по мостовете на Днепър изигра своята роля. Опасявайки се от криза на снабдяването, руското командване по инициатива на генерал Сергей Суровикин на 9-ти ноември взе решение да изостави Херсон и да изтегли войските от десния бряг на Днепър. Оттеглянето стана в течение на две денонощия с висока степен на организираност и практически без загуби.

За Украйна освобождението на Херсон, осъществено без боеве в самия град, се превърна в крупен военно-политически успех и рязко повиши нейните акции на Запад. Там стигнаха до извода, че при оказване на мащабна военна помощ Украйна сама може да накара руските войски да отстъпят поне до границите от 24-ти февруари 2022-а. От края на 2022-а западните военни доставки към Украйна рязко нараснаха и за първи път почнаха да включват танкове и бойни машини за пехотата. Беше пусната и програма за обучение и подготовка на Запад на 12 украински бригади. Украинското военно ръководство получило крупни попълнения с хора и техника, започна мащабно нарастване на бойния потенциал и численост на ВСУ. Към пролетта на 2023-та числеността на силите за отбрана на Украйна мина 1 милион души. Руското командване, след проведената частична мобилизация и увеличаване на броя на доброволците, също доокомплектова силите в зоната на СВО. Започна формирането на нови бойни съединения, а плановете бяха числеността на руските сили в Украйна да стигнат половин милион военнослужещи. Можем да съдим, че опирайки се на плодовете на мобилизацията от 2020-а и 2023-та, Москва се е колебаела между два варианта за стратегия в Украйна – оптимистично настъпателен и внимателно отбранителен. Оптимистично-настъпателният вариант се прояви в настъплението към Соледар и Бахмут, в което главна ударна роля се падна на ЧВК „Вагнер”. На 10 януари 2023-а беше превзет Соледар, а след ожесточени боеве, продължили до 20-ти май, падна и Бахмут.

Разтегленото за половин година руско настъпление обаче се съпровождаше с тежки боеве със съвсем малък териториален прогрес и почти пълно разрушаване на завзетите градове. Това беше демонстрация на новия облик на кампанията, която придобиваше все по-позиционен характер.

В края на зимата и в началото на пролетта на 2023-та руската страна се опита да проведе цяла поредица от настъпления в Донбас – край Донецк, в Маринка, към Угледар, но те се превърнаха в упорити позиционни битки и постигнаха незначителни резултати, а някои завършиха с неуспех. Всичко това накара руското командване да стигне до окончателния и най-рационален избор в полза на отбранителната стратегия в кампанията за 2023-та. От ранната пролет на 2023-та по цялата линия на руския фронт се разгърна мащабно строителство на мрежа от полеви позиции и фортификации, които получха името „линията на Суровикин”. Едновременно с това започна трупането на резерви. За попълнението на руските войски беше придвижен план за привличането на 420 000 души в армията за една година и то не на мобилизирани кадри, а на доброволци, на които се предлагаше добра заплата.

Украйна губи последния си шанс

В началото на 2023-а година Украйна имаше значителни шансове за успех при настъпателни действия. Руската армия в зоната на бойните действия изпитваше не само значителен недокомплект на личен състав (ефектът на мобилизацията беше в самото начало), но и се усещаше липсата на бойна техника. Едва през лятото и есента на 2022-а руската страна започна да вади масово от базите за съхранение остарели танкове, бронетехника и артилерия, дори и образци от 50-те и 60-те години на миналия век, по чудо преживели разпиляването в постсъветските времена, но това поправяше ситуацията само частично. Според изтеклия в средата на миналата година файл от Разузнавателното управление към Министерството на отбраната на САЩ в социалната мрежа Discord, към 28-ми февруари 2023-та руските войски на бойната линия разполагат с 419 танка, 2928 бронирани машини и 1209 артилерийски системи. В същото време ВСУ разполагат с 809 танка, 3498 бронирани машини и 2331 артилерийски системи. По същото време руската страна изпитва и сериозен недостатък на боеприпаси.

Очевидно първите три месеца на 2023-та година бяха времето на най-добро съотношение на силите за ВСУ и най-големият упадък на бойният потенциал на руската армия. Но украинското ръководство постоянно отлагаше началото на настъплението, защото очакваше идването на максимално количество бойна техника и приключването на подготовката на нови бригади на Запад. Противниковата страна обаче не стоеше със скръстени ръце и съотношението на силите започна да се променя.

Но магията на западната техника и на западните методи беше толкова голяма, че породи у украинците чувство за самоувереност и пълно пренебрежение към противника. Минаха март, април, май и едва в началото на юни украинските сили най-накрая започнаха активни действия.

Макар че много хора очакваха от ВСУ (а по-скоро от техните западни наставници) някакви нестандартни и креативни ходове, на 4 юни украинското командване започна настъпление по най-очевидното направление от Запорожие на юг от Азовско море – там, където руската страна се беше подготвила най-добре. Разделянето на украинския удар на юг по две направления към Милитопол и към Темрюк и Бердянск можеше да бъде разбрано. Но едновременно с това ВСУ започна настъпление по съвършено отделно трето направление на север, опитвайки се да върне загубения Бахмут. Там бяха задействани някои от най-опитните бригади, а в същото време на юг основен принос даваха новосформираните бригади, минали западно обучение.

Смисълът от разпиляването на сили между главното южно направление и Бахмут остана абсолютно неразбран, както за наблюдателите, така и съдейки по новините от американските медии, за началниците от Пентагона.

Украинското командване създаде вълшебен коктейл от забавена подготовка, пълно отсъствие на оперативност и стратегическа внезапност, разпиляване на силите и пренебрежение към противника.

На теория всичко това можеше да се поправи с тактически успехи на предна линия, но те не успяха да постигнат и това.

Позиционността се прояви в своя пълен мащаб.

Атакуващите колони и бронетехника на ВСУ се натъкваха на мини, струпваха се на едно място и ставаха лесен обект на атака с противотанкови ракети, артилерия и дронове. Независимо от превъзходството на украинците, добито от съдействието на Запада в разузнаването и целеуказването, както и на наличието на модерно въоръжение, те така и не успяха да получат огнево превъзходство и да унищожат руската артилерия. В резултат на настъплението на юг, което се превърна в кръвопролитни атаки срещу руските позиции, от втората половина на юни украинците престанаха да разчитат на прехвалената западна бронетехника и минаха към чисто пехотни щурмови действия с малки подразделения.

Малкото селце Работино, което по плановете на украинците трябваше да бъде взето още в първия ден на настъплението, беше превзето едва към края на август. В течение на целия септември ВСУ успяха да се придвижат на още няколко километра югоизточно от Работино, но с това настъплението окончателно спря.

На изток украинците успяха да спрат врязалата се в техните редици атака, но в следващите три месеца се придвижиха само с три километра на юг. Към края на лятото ВСУ успяха да придвижат линията на фронта на няколко километра южно от Бахмут, но за никакво обкръжение, да не говорим и за превземане на града, не можеше да става дума. Въпреки разпространеното мнение прословутата „линия на Суровикин” практически не изгра никаква роля в спирането на украинското настъпление на юг – украинците в повечето случаи не стигнаха до нея. С изключение на един участък югоизточно от Работино.

На Украйна не помогна и така очакваното от нея вътрешнополитическо сътресение в Русия – избухналият на 23-24 юни метеж на ЧВК „Вагнер”. Некадърното настъпление на „Вагнер”, в съчетание с ръководители, които не знаеха какво искат да постигнат, много бързо спихна метежа и както се случва при такива ситуации – доведе до консолидация и укрепване на позициите на руските власти.

За Украйна неуспехът на лятното настъпление през 2023-та се превърна в симптом на фунадаментална военно-политическа криза, която ясно демонстрира отсъствието на реални цели и ресурси за военна победа над Русия.

Именно разбирането на това доведе до забавяне на западната военна помощ. Ако кампанията през 2022-ра даде на Киев голям кредит на военно-политическо доверие от страна на Запада, то кампанията през 2023-та в значителна степен я лиши от него. Дори и при новите мащабни западни военни доставки, уникално изгодното за Украйна съотношение на силите повече никога няма да се повтори.

Последен акорд на украинските настъпателни действия през 2023-та, предприети на първо място за да демонстрират на Запад някакви успехи, бяха пускането през септември-октомври на неголеми части по левия бряг на Днепър, които позволиха сформирането на няколко малки плацдарма. Тези плацдарми (най-значителният в Кринки) от оперативна гледна точка се оказаха задънена улица, защото възпроизведоха същата тази позиционност, която парализира останалия фронт.

В тупик

Друг неуспех на украинското настъпление стана неспособността да бъдат сломени и изтощени значителните сили на руските войски. Руската армия запази своите сили и резерви, което й позволи да предприеме активни действия на фронта. В началото на юли 2023-та руската войска предприе настъпление на север към Купянск, опитвайки се да върне част от територииите, загубени през септември 2022-а. И макар успехите да не бяха големи, от есента на 2023-та със затихването на украинските настъпателни действия, руските сили разгърнаха серия от атаки по целия фронт и принудиха ВСУ да изгуби инициативата и да мине в отбрана.

Най-голямото от руските настъпления от началото на октомври 2023-та, бяха насочени към Авдеевка, държана от ВСУ от 2014-та. Дори постигнатият там успех и продължаващите руски атаки на различни участъци на фронта, потвърждават отсъствието на средства за преодоляване на позиционността. Въпреки това руската страна успява да нападне украинските позиции по цялата линия на бойни действия, създавайки в редица направления тактически кризи за ВСУ.

Очевидно стратегията е за нанасяне на множество удари по противника и нейната цел е да изтощи ВСУ и да създаде предпоставки за „размърдването” на украинския фронт и достигането на по-съществени успехи. Тази стратегия обаче е скъпоструваща за руската армия, в смисъл на загуби и изразходване на ресурси и може да доведе до изтощение на силите, което отново ще даде, макар и отчасти инициативата на украинската страна. Вероятно точно такива планове и разчети си правят в момента в Киев.

Дълбоката позиционност в съчетание с недостатъка на сили и от двете страни, ги обрича на дълга борба през 2024-та година. И двете страни показаха неспособност да превърнат тактическите успехи в оперативни. Сега руската армия има инициативата по цялата линия на фронта, а ВСУ минаха в стратегическа отбрана, която към момента е достатъчно устойчива и не дава възможност на руските войски да постигнат нещо по-голямо от отделни тактически успехи. Украинската войска все още има и значителни резерви, в които се включва основна част от полученото през 2023-та година западно тежко въоръжение и очакват получаването на изтребители F16. В същото време политическата несигурност за по-нататъшната военна помощ (преди всичко от страна на САЩ) не дава възможност на Киев да си направи ясни планове за кампанията през 2024-та и го принуждава да предприеме изчаквателна стратегия. Основният проблем за ВСУ е не толкова недостигът на въоръжение и боеприпаси, както се твърди, колкото нежеланието на украинското ръководство по политически мотиви да направи пълноценна мобилизация на мъжкото население във възрастовия диапазон под 25 години (сега на мобилизация подлежат само лица над 30 години). Потенциалът на руската армия през 2024-та също ще бъде предопределен от готовността на ръководството на страната да прибегне до нова мобилизация, защото броят на доброволците понамалява.

Към началото на 2024-та и двете страни вече имат съпоставима численост на фронта. Президентът на Русия Владимир Путин обяви, че в зоната на СВО има над 600 000 души. Украинските и западните оценки твърдят, че там са 450 000 души, които се намират непосредствено на линията на бойните действия. Числеността на т.нар. сили за отбрана на Украйна според украинските официални източници са 1.1 милиона души, а конкретно във ВСУ 800 хиляди души. Очевидно силите са изравнени. Можем да направим извода, че сухопътните войски на двете страни са на едно и също ниво на организация, въоръжения, подготовка, команден състав, култура и морално състояние и в някакъв смисъл показва, че говорим за един и същи народ. И двете страни водят бойни действия в един и същи стил и със съпоставими нива на загуби.

Близки перспективи

Двете воюващи страни, а и Западът не са готови за мирно регулиране на конфликта и военно-политическата ситуация е абсолютно аналогична на позционния период на Корейската война през 1951-ва-1953-та. Това е изход, който Центърът за анализи, стратегии и технологии предсказваше още през 2021-ва и 2022-та в случай на възможна руско-украинска война.

Преодоляването на позиционния тупик е възможно или с рязко нарастване броя на войските за получаване на многократно числено превъзходство над противника, или залагайки на военно-техническо преимущество – на първо място в значително увеличаване на количеството и потенциала на свръхточните средства за поразяване. И едното, и другото са непостижими и за двете страни в близко време. Това прави неизбежна позиционната война при относително стабилни фронтови линии като в корейската или ирано-иракската война. Тя ще бъде водена с години и ще е война на изтощение. Ще бъде движена не от надеждата да принудиш противника към компромис, а по-скоро в очакване на вътрешни промени, които да изменят политическите позиции.

Краят на Корейската война през 1953-та стана възможен само след смъртта на Йосиф Сталин. Съответно за Украйна и Запада условия за промяна представлява оттеглянето от властта в една или друга форма на Владимир Путин, нещо, което е много малко вероятно в обозрима перспектива.

В същото време руското ръководство видимо свързва своите надежди с възможна смяна на властта в САЩ на президентските избори през ноември. Заради това Москва по-скоро възнамерява да продължи бойните действия като минимум до 2025-а, а възможно и повече, докато чака достигането на мощно военно превъзходство над Украйна.

След неуспеха на украинското настъпление Украйна и Западът се оказаха без разбираема стратегия за воденето на тази война. Скритата главна цел на Запада беше създаването на вътрешнополитическа криза в руската федерация и като максимум смяна на режима в Москва. По същество Украйна и Западът още през пролетта на 2022-а заложиха на развитие, което не се случи и сега не знаят какво да правят. Украйна и Западът имат избор между два варианта: да продължат „войната срещу Путин” с неясни перспективи и постоянната заплаха за ескалация или да потърсят примирие по корейски образец. И двата варианта предлагат отлагане на реалното мирно регулиране за някаква постпутинска епоха, с надеждата за по-сговорчиво ръководство в Москва. Засега Владимир Зеленски, голяма част от украинския елит и Западът отхвърлят корейския вариант за примирие. Което означава, че през 2024-та възнамеряват да дадат на войната още един шанс и да продължат да проверяват силите си в условията на позиционна борба за стрес проверки на своите възможности и политическа воля.

В условията на тупик на фронта и в стремежа на противника да се окаже предимно политически натиск, най-голямо влияние ще се обръща на пропагандистки значими атаки по тилови обекти. Тази тенденция отчетливо се вижда в украинската страна, включително в нейните постоянни искания от Запада за далекобойни оръжия. Така че може да се очаква, че жертвите сред мирното население и атаките сред гражданска инфраструктура ще растат.

Руските ресурси са значителни. Но само с пускането и ремонта на остарели танкове, артилерийски системи и снаряди Русия няма да постигне военен успех. Ако продължава така, ще превърне войната в перманентна с дългогодишно колосално изразходване на национално богатство и идващите след него рано или късно негативни социално-икономически и вътрешно-политически последствия. Прелом може да дойде само със снабдяването на въоръжените сили със съвременни средства за борба. На първо място високоточни и безпилотни дронове, разузнавателни средства и средства за радио-електронна борба. Това е много нетривиална задача, от технологична и военноиндустриална гледна точка. Но Русия няма да успее да мине с евтини палеативни политически, военни и политически решения. Радикалният стрес-тест на системата, започнат на 24 януари 2022-а трябва да бъде приключен докрай.

Източник: globalaffairs.ru

Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук: