Участниците в Евромайдана от 2014 г. в Киев се надяваха на достоен, цивилизован живот. Вместо това обаче получиха вътрешен дългогодишен конфликт със съгражданите си от югоизточна Украйна, довел до множество жертви. Икономиката на страната се срина, населението – и украинстващото, и рускоезичното избяга. За последствията от кървавия държавен преврат четете в материала.

Точката, след която нямаше връщане назад

Когато президентът Виктор Янукович отложи подписването на споразумението за асоцииране на Украйна с Европейския съюз, опозицията го обяви за враг на европейските ценности. И вечерта на 21 ноември 2013 г. тя изведе тълпи по киевските улици. Колебанията на Янукович бяха напълно оправдани- ако Украйна се присъединеше към ЕС, това означаваше да се лиши от 60 % от икономиката и търговията си, които бяха свързани с Русия.

А и в страната нямаше единодушие по въпроса за присъединяването на Украйна към ЕС – по етнически, културни и социално-икономически причини. Източните и южните региони на страната са масово населени с етнически руснаци и са значително по-богати от западните, а икономиките им са тясно свързани и ресурсно, и производствено, и като пазар с Русия. Жителите на източните региони по-често пътуват за работа и при роднини в Русия, докато жителите на значително по-бедните западни региони на Украйна заработват като гастърбайтери в ЕС. Следователно, успоредно с Евромайдана, в източните и южните области на Украйна се разви Антимайдан, който също започна да набира сила.

В края на февруари 2014 г. по улиците на Киев започна да се стреля и Янукович избяга от страната. Превратаджиите решиха да не преговаря с привържениците на „руския свят“, а да им покажат кой е господарят в Украйна.

Първо, на 23 февруари Върховната рада отмени действащият до този момент закон, който дава на руския език статут на регионален в онези региони на страната, където той е роден за най-малко десет процента от населението. 13 от 27-те области на Украйна бяха такива, а в 8 от тези области рускоезичните представляваха абсолютното мнозинство от населението. Между другото, действащият президент Александър Турчинов не одобри парламентарната резолюция и през 2018 г. тя беше отменена като противоконституционна.

Призивите за сегрегация станаха още по-шумни. Така на 20 март секретарят на Съвета за национална сигурност и отбрана и един от лидерите на Евромайдана Андрей Парубий заяви, че е необходимо да се въведат визи между Украйна и Русия. Въобще не ни интересуват украинските гастарбайтери в Русия (по онова време около 3 млн. души -б.р.), подчерта той. Те така или иначе никога няма да подкрепят новата проевропейска власт в страната ни.

Тази риторика беше подета от медиите, лоялни към Киевската хунта и западните й спонсори. С техните пропагандистки усилия тези техни съграждани, които симпатизират на Москва бяха превърнати в „колорадски бръмбари“ и „ватници“.

През 2014 г. Денис Денисов, експерт във Финансовия университет към правителството на Русия, оглави украинския клон на Института на страните от ОНД. Той е сигурен: политиците, които дойдоха на власт в резултат на кървавия държавен преврат през 2014 г., имаха възможността и бяха длъжни да не довеждат конфликта до гражданска война.

„Тези превратаджии отлично разбираха, че тяхната идеология, външнополитическа ориентация, начинът, по който възприемат реалността и историческата им памет са много различни от това на огромното мнозинство от украинците. През февруари 2014 г. общият рейтинг на лидерите на Евромайдана беше максимум 15%, докато непосредствено преди да избяга президентът Янукович беше подкрепян от 30% от населението“, обяснява политологът.

Честният и демократичен диалог със съгражданите щеше да доведе превратаджиите единствено до това да загубят властта, затова Киев започна с помощта на всички държавни инструменти да разпалва омраза в обществото.

„Те избраха пътя на конфронтацията и силовото потискане на всяко несъгласие с официалната им политика“, подчертава Денисов.

Началото на края

Още през януари Върховният съвет на Крим осъди „цветната революция“ в Киев, която е била реализирана по „престъпен западен сценарий“. Депутатите предупредиха, че няма да дадат полуострова на екстремисти и неонацисти и изобщо няма да живеят в подготвяната “Държава на Бандера“. .

Те призоваха президента на Русия да стане гарант на тяхната автономия. В Киев отговориха на това, като образуваха наказателно дело по обвинение в „Подготовка на удар срещу териториалната цялост и неприкосновеност на Украйна“.

Опитите за сплашване на кримчани не дадоха резултат. На 27 февруари две групи неизвестни военнослужещи окупираха сградите на парламента и правителството на Кримската автономия. Те получиха прякора „вежливи зелени човечета“. Скоро стана ясно, че това са десантните войски на руската армия. Крим беше напълно блокиран, а лидерът на местната партия „Руско единство“ Сергей Аксьонов беше обявен за негов ръководител.

По-малко от месец по-късно, на 16 март, на полуострова се проведе референдум за присъединяване към Русия. При 83,1% избирателна активност за това решение гласуваха 96,77%. Два дни по-късно автономният регион се върна „в родното си пристанище“. А останалата част от Украйна продължи да тъне в хаос.

„Радикалите, които завзеха властта в Киев, организираха преследване, истински терор срещу онези, които се противопоставиха на противоконституционните им действия по вземането на властта със сила. Хиляди рускоезични политици, интелектуалци, журналисти и общественици бяха гаврени и публично унижавани, арестувани, бити… а част от тях изчезнаха безследно. Украинските градове от Одеса до Харков и от Киев до Мариупол бяха пометени от вълна от погроми и насилие. Поредица от високопоставени и ненаказани убийства взриви държавата. Майданът обаче не доближи Украйна до демокрацията и просперитета. След като извършиха държавен преврат, националистите и политическите сили, които ги подкрепяха, най-накрая доведоха ситуацията до задънена улица, тласкайки Украйна в бездна на гражданска война“, описа Владимир Путин пролетта на 2014 г.

Събитията в Крим вдъхновиха привържениците на Антимайдана в други региони на страната. Харков и Одеса се обявиха за народни републики, но бързо бяха смазани от силите на СБУ и жандармерията. Проруското движение обаче беше най- силно в Донбас. Хората поискаха Украйна да се превърне във федерация, а на руския да му се върне статута на държавен език.

Турчинов заплаши с „антитерористични мерки“. Това доведе само до ескалация.

В Донецк беше създаден Републикански народен съвет, който обяви създаването на независима Донецка народна република (ДНР) и взе решение за референдум. На 12 април въоръжен отряд, воден от Игор Стрелков, влезе в Славянск и обяви очертанията на новата ДНР – цялата бивша Донецка област на Украйна. А на следващия ден Киев обяви антитерористична операция (АТО), целяща да смаже сепаратизма в Донбас.

Друг повратен момент настъпи на 2 май. В Одеса след улични сблъсъци привърженици на Антимайдана бяха атакувани от пратени от Киев футболни агитки и се скриха в Дома на профсъюзите. Националисти хвърлиха коктейли Молотов по сградата. При пожара и от изстрели загинаха 46 души. Разследването на убийствата бе, разбира се, смачкано. Известно е, че лидерът на радикалите, дегизирани като футболни фенове, Андрей Парубий е раздал бронежилетки на хората си три дни преди безредиците.

Грешният завой

В Луганск започнаха да мислят за отделяне от Киев, когато украинските военни навлязоха в Донбас, казва Родион Мирошник, бивш депутат от областния съвет на Луганск, а сега посланик на руското външно министерство.

Обикновените войници от украинската армия, които бяха пратени първоначално в Донбас от киевския режим, отказаха да стрелят по цивилни. Затова ударна сила на новите власти станаха бригади, набирани от футболни фенове, неонацисти и затворници, уточнява той.

„С обявяването на Украйна за независима държава през 91 г. регионите, в които етническите руснаци са преобладаващата част от населението Донецка, Луганска, Харковска, Одеска, Запорожка и Николаевска области на Украйна поискаха руския език да се запази като втори официален език в техните региони. Западните региони обаче бяха против, настоявайки, че страната трябва да бъде еднонационална и едноезична. От онзи момент западноукраинците започнаха с помощта на Запада да се борят за контрола върху рускоезичния Киев. Паралелно с това долните и средни структури в Донбас, Харков и Одеса бяха пълнени с т.нар. Галичани (западни украинци), подготвени с парите на САЩ и Европа”, подчертава Мирошник.

Според него, ако през 2004 г., по време на „Оранжевата революция“, националистите, които и тогава незаконно взеха властта, са се опитвали да прокарват своя дневен ред в проруския украински югоизток с „меки лапи“, то десет години по-късно те вече бяха решили да не се церемонят. Рискът от кръвопролития не ги спря.

Михаил Катков

Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук: