„Аз съм принципен антилиберал — но не защото съм привърженик на сталинизма или воинствен консерватор. Просто виждам кои са либералите.“ Това казва световноизвестният режисьор Никита Михалков в интервю за ТАСС, публикувано по повод 80-годишния му юбилей. Според него Русия не може да съществува без държавност и без вертикала на властта, защото „по самото си определение, по размера и мащаба си тя не може да бъде друга“.

Михалков говори за духовната разруха на Запада, за опасностите на изкуствения интелект, за отговорността на изкуството и за ролята на Русия като носител на нравственост и традиция. „Изкуственият интелект, в който няма съвест, състрадание и любов, не може да владее света. Да възкресяваш с него починали актьори и да им слагаш в уста думи, които никога не биха изрекли, е насилие над Бога — това е богоборчество“, казва режисьорът.

По думите му, „Западното кино загуби смисъла, защото престана да търси човешкото“, а съвременното изкуство е станало „измама, при която едно се представя за друго, а за милиони се продава нищо — парче дърво“. „Днес човек може да стане богат инсинуатор, без дори да владее занаята. 

Полина Богомолова от ТАСС разговаря с Никита Михалков

— Никита Сергеевич, говорим с вас малко преди рождения ви ден. С какви мисли посрещате тази кръгла дата?

— С усещане за ужас. Отнасям се към това достатъчно спокойно, но животът не ми позволява да бъда лекомислен. Затова за мен това е мъчителна история, която изисква огромно количество време и сили — но положението задължава. Невъзможно е юбилеят да се прекара тихо и спокойно, както би ми се искало. Не изпитвам удовлетворение, нито чувството, че съм преминал някакъв етап — цялото време отива за работа. За мен това е просто поредният рожден ден. Цифрите нищо не значат, не ги усещам.

— С какво сте най-зает сега?

— Трябва най-после да започнем пълноценната работа на театъра — този процес е истинско изпитание, отнема колосално количество време. За съжаление, не може да се организира и приключи наведнъж. Макар че формално открихме театъра през май, като изиграхме постановка, все още не можем да приключим с довършителните работи: идват майстори, доставят нещо.
Сега, на този етап от живота ми, съм изцяло зает с театъра, с нов сценарий, с „Бесогон“ и с набора в Академията. Предишният випуск с огромен успех гастролира из руските градове, което много ме радва.

— Новото пространство на театъра ви позволява да създавате експериментални спектакли. Планирате ли такива скоро?

— Възможностите, с които днес разполагаме, наистина откриват големи перспективи — можем да поставяме детски приказки, мюзикъли. Ще използваме тези технологии, но ще се постараем да не зависим от тях.
Например, използването на холография изисква специално оборудване и подготовка. Невъзможно е днес да се играе спектакъл с холография, а утре — без нея. Ако се пусне холографски спектакъл, той трябва да върви определен период, да речем — седмица. През това време нищо не може да се мести или променя. Затова трябва много точно да се изготви календар на репертоара — това е рутинна, но изискваща постоянно внимание работа.

— Как като цяло се отнасяте към използването на изкуствения интелект в театъра и киното? Може ли той в бъдеще да замени режисьорите, сценаристите, дори актьорите?

— Това е все едно да ме попитате как се отнасям към унищожаването на човечеството. Как бих могъл да приема, че някаква бездушна субстанция, лишена от съвест, състрадание и любов, ще владее света?

Считам, че изкуственият интелект е велико постижение на човечеството, но е важно да разберем кой на кого служи: изкуственият интелект на човека, или човекът — на него. И тук е опасността: ако изкуственият интелект служи на човека, трябва да знаем — на какъв човек, защото той може да служи и на подлец.

Ако, например, изкуственият интелект — а вече имаме такива случаи — подтиква човек, който общува с него, да убие майка си, а след това да се самоубие, трябва да си дадем сметка какви въпроси му е задал човекът и какви отговори е получил, за да стигне до това. Затова се отнасям към тази тема изключително предпазливо и категорично смятам за недопустимо чрез изкуствен интелект да се „възкресяват“ на екрана или в театъра починали актьори, като им се дават реплики, които те никога не биха произнесли приживе. Това е насилие над Бога — богоборчество.

— Как оценявате днешното състояние на руската филмова индустрия?

— Въпреки всички предсказания, с напускането на Холивуд киното в Русия не умря — дори напротив. Освен това хората вече отлично владеят технологиите. Ако някога ни водеха в „Белите стълбове“, за да гледаме [Ингмар] Бергман или [Федерико] Фелини — и ние като че ли надничахме през малък прозорец към света, — днес всичко това е достъпно с натискането на един бутон.

Но ето в какво е проблемът: „как“ често заменя „какво“. За да се създаде нещо значимо в киното, е нужно определено духовно развитие на личността — на режисьора, актьора, художника. Развитието на личността и търсенето на смисъла — това, според мен, е камъкът на препъване.

Разбира се, чрез технологии може да се привлече зрител, което води до появата на множество приказки и фантазии, увличащи децата с трикове, които преди бяха недостижими. Но човек не може да израсне над нивото на занаят, ако за него киното е просто професия, а не самият живот. Ако не те вълнува търсенето на смисъл, ако не знаеш какво искаш да постигнеш у зрителя, как да му помогнеш да живее, — тогава това си остава само занаят, който постепенно изпразва киното от съдържание и го лишава от духа на изкуството.

Според мен западното кино, което винаги беше лидер, днес губи позициите си именно защото в него е изчезнал процесът на търсене на смисъл. Когато режисьор снима филм за това как жена живее с автомобил, това означава, че творецът вече е престанал да се вълнува от човешкото. Той търси там, където човешкото е малко. Всяко изкривяване в началото изглежда интересно — като ефекта на „прозореца на Овъртън“.

Ето как става това. Например — канибализъм. Може ли човек сериозно да си представи дивашки племена, които ядат човешко месо? Дори да се говори за това е страшно. После идва следващото: „А защо да не поговорим? Те също са хора — защо го правят? Може би нямат друго месо, може би имат свои закони?“ А след това: „А защо да не опитаме?“, „А защо да не го направим задължително?“ И ето — това, което някога беше абсолютно табу за човечеството, постепенно става не само допустимо, но и задължително.

Същото виждаме и днес: съществуват „църкви на сатанизма“, дори се обсъжда „църковно одобрение“ на еднополовите бракове. Унищожават се основите на човешката нравственост и хуманизма, което води до тотално разложение на всичко.

Погледнете съвременното изкуство. Образът на света се е превърнал в измама — едно се представя за друго. За милиони долари се продава нищо — парче дърво. Това води до обезсмисляне на майсторството. Великите художници, дори когато тръгваха в други посоки — например от реалистичното изкуство към „Бубнов валет“ или „Магарешка опашка“ (авангардни обединения от епохата на Сребърния век), — те притежаваха основата. Те можеха с молив да нарисуват най-трудното — ръка, стъпало. Те владееха техниката, владееха занаята.

Днес вече не е необходимо да владееш занаят, за да станеш богат инсинуатор. Никога не съм си представял, че „Голият крал“ на Шварц ще се превърне в документално произведение.

— Може ли всичко това да се преодолее и върне назад? Как?

— Децата на Стив Джобс, например, пишеха с химикалка и четяха хартиени книги. Разрешаваше им се да използват устройствата, създадени от собствения им баща, само по един час на ден. Защото той разбираше ужаса, страха и опасността на тази история и се опитваше да предпази децата си.

Но зад това стоят световни корпорации и огромни пари — и да се бориш с тях е трудно. В резултат тази борба се превръща в личен подвиг на отделния човек — заради собствения му живот и този на близките му. Да устоиш на това е подвиг. Ако не осъзнаваш мащаба на тази опасност, можеш дори да не разбереш кога преставаш да бъдеш човек.

Всички тези тенденции към „зелена енергия“, глобализация, „световно правителство“, „златен милиард“, движения като childfree, еднополови бракове — всичко това е онова, за което е говорил свети Антоний Велики:

„Ще настъпят последните времена, когато девет болни ще дойдат при един здрав и ще му кажат: ти си болен, защото не си като нас.“

И това е огромна опасност.

— Какво мислите за филмите, които Министерството на просвещението препоръча за училищната програма? Мнозина ги сметнаха за спорни.

— Ако на децата се дават за тестове по руски език текстове на Оксимирон (признат за чужд агент), с надеждата, че това ще ги заинтересува — това е порнография, пълно неразбиране и равнодушие към самите деца. Това е като историята на града Глупов от Салтиков-Щедрин. Както казваше майка ми: „Трябва да възпитаваш детето, докато лежи напряко на леглото. Легне ли надлъж — вече е късно.“

Считам, че е нужно принципно да се промени системата на възпитание на децата — още от детската градина, от семейството. Пушкина не го е направил Державин, а Арина Родионовна. Гаджетите, изкуственият интелект и технологиите не бива да разрушават у малкия човек представата, че той е Божие създание.

Това трябва да се обяснява още от детството. При това няма значение каква религия изповядва семейството — важното е осъзнаването на собственото произход и разбирането на нравствените, богоустановени закони, по които се е развивало човечеството.

Русия е като котел, в който всичко съществува естествено. Защо именно в Русия православието, ислямът, будизмът и юдаизмът са съжителствали спокойно? И защо днес, в зоната на СВО, рамо до рамо за своята Родина се бият хора от напълно различни вероизповедания? До това ги доведе специалната военна операция… Но трябва да се научим да разбираме ценността на живота и на вярата без да се стига до такива катаклизми.

Затова, когато говорим за децата, цялата система на образование и възпитание трябва да започва от самото начало. Човек трябва да се смята за човек още в утробата, не едва след като се роди. Оттам нататък е важно как го възпитават, какво чете, каква е атмосферата, в която расте. Зная как е било с мен, с моите деца, виждам как моите деца общуват със своите — значи това е възможно. А щом е възможно в едно семейство, може би е възможно и в една страна.

Това е изключително сериозен въпрос, който изисква най-фин подход: как да се говори с малките деца, за какво, по какъв начин, какво трябва да узнаят най-напред, кое трябва да бъде основата на знанието им за света, за Бога, за своята страна и нейната история.
Стъпка по стъпка човек започва да осъзнава своето гражданство — и такъв човек няма да се колебае дали да защитава страната си. Това, което трябва да се прави, се определя чрез най-конкретни примери на отношения между хората още от детството.

Майка ми казваше: „Може да мислиш за мен каквото искаш, но да говориш — не смей.“ На пръв поглед — странно: ако мисля, защо да не го кажа? Каква е разликата между това, което мисля, и това, което изричам?
Важно е да се гледа назад, към живота на хората, които са станали значими за страната: как са живели, как са били възпитани.

Да вземем Пушкин. Как се е появил човек, който е бил грешен, но безкрайно предан на всичко, което го е заобикаляло? Както е казал самият той:

„Не бих искал да сменя отечеството си или да имам друга история, освен историята на нашите предци.“

Или как е заявил на императора, че въпреки престъпния замисъл на своите другари-декабристи, би стоял редом с тях. Какъв трябва да е този човек, който осъзнава престъпността на постъпката им, но казва на царя, че би останал с тях? Може би, ако бе останал, нямаше дори да се стигне до самото въстание на декабристите.

Възпитанието и образованието са изключително сложна и фина материя, с която трябва да се занимават хора, които имат право да го правят.

— Никита Сергеевич, има ли някакво развитие по идеята фрагменти от предаването ви „Бесогон“ да се показват в училищните „Разговори за важните неща“?

— Любовта трябва да е взаимна. Ние сме готови, но от това се опитват да избират само онова, което някому допада, а ние с тези хора може да имаме различни идеологически позиции. Или ми вярвате и ми давате картбланш, или не. Засега особено движение в тази посока няма.

По мое усещане „Бесогон“ би имал смисъл в училищата или университетите, ако веднъж седмично има час, посветен на него — да се гледа една или две програми. Не ми трябва слава, за да ме показват отново на екрана. За да се заговори по дадена тема, тя трябва първо да бъде повдигната.

Една моя приятелка ми разказа, че се прибрала вкъщи и чула гласа ми от стаята на сина си. Влязла, а там няколко негови 15-годишни съученици гледали „Бесогон“. Попитала ги: „Какво правите?“ А те отвърнали: „Слушай, този блогър е страшно интересен, много готин.“ Тя ги попитала: „А филмите му гледали ли сте?“ — „О, той и филми снимал ли е?“ Тоест, те дори не знаят моите филми — и Бог с тях. Тях ги е привлякъл не режисьорът, а самият „Бесогон“.

Да, на някого това може да не му харесва, защото аз съм принципен антииберал, но не защото съм привърженик на сталинизма или някакъв воинствен консерватор. Просто виждам кои са либералите. Чета какво са мислили за тях нашите предци — Чехов, Достоевски, Аксаков, Тургенев, Пушкин — и разбирам, че това съвсем не е днешен проблем.
Както казва Бърнард Шоу:

„Демокрацията е въздушен балон, който виси над главите ви и ви кара да гледате нагоре, докато други хора бъркат по джобовете ви.“

Вечната тема — спорът между либерали, монархисти и консерватори — ще съществува винаги. Важно е само едно: кое съзижда и кое руши.

Може ли Русия да съществува без държавност? Никога. Може ли Русия да съществува без вертикала на властта? Никога.
По самото си определение, по мащаба и размера си — не може. Ние вече сме се нагълтали с онова, което преживяхме през 90-те, когато мнозина си въобразиха, че може. И до какво доведе това? До разруха на армията, образованието, здравеопазването.

Трудно ми е постоянно да чувствам необходимостта да доказвам това. Но, от друга страна, ако не го правиш, не изпълняваш дадената ти от Бога мисия. Това е като да дишаш — по друг начин е невъзможно. И това е пряко свързано с онова, което правя в театъра, в киното, в начина, по който говоря с децата си и с младите хора.

— Няма как да не ви попитам за наградата „Диамантената пеперуда“. Кога ще се състои първото връчване?

— Първата церемония ще се проведе в нашата „Работилница № 12 на Никита Михалков“ на 27 ноември 2025 година.

— Разкажете какви са очакванията ви от тази награда. Какво лично вие бихте сметнали за успех?

— Мисля, че успехът на наградата трябва да се измерва с броя на страните и филмите, които ще участват. Разбирам, че това е ново начинание — не всички вярват, не всички знаят — но основната цел е да върнем на киното нравствените и националните ценности на онези страни, чието кино не се чува, не се вижда, не се познава.

Бихме искали наградата да се превърне в основа за създаването на Евразийска киноакадемия, в която могат да членуват всички, които споделят тези ценности. Държавите, които изпращат своите филми, заявяват чрез тях уважение към своята история, страна, семейство, народ и култура. Виждаме, че тези филми защитават смисли, търсят ги — не просто демонстрират техника или специални ефекти.

В това отношение се надявам да станем привлекателни за много страни, защото наградата „Диамантената пеперуда“ — изумително изработена от художника Юрий Купер — не е само статуетка, а и сериозна материална подкрепа за кинематографистите.

Първата награда — за „Най-добър филм“ — е на стойност, еквивалентна на 1 милион долара. Всяка следваща — по 250 хиляди долара. Тоест, например, за велик режисьор като Маджид Маджиди, който създава гениални филми за жълти стотинки, това би била възможност да заснеме голям проект и да подкрепи своя огромен талант.

Първата церемония ще се състои в Москва. Възможно е, за да се утвърди инициативата, още година-две да я провеждаме тук, макар че Китай вече предложи да бъде домакин на следващото издание.

Ако вземем Русия, Китай и Индия — по мащаб на кинопроизводство и по брой зрители — това са милиарди. Към нас вече се присъединиха Турция, Пакистан, Сърбия, Южна Африка, държави от Латинска Америка (Куба, Венецуела) и много други. Цяла Централна Азия откликна на поканата ни.

Много се надявам, че наградата ще се превърне в плацдарм за откриване на нови имена — от една страна, и за представяне на голямото кино на малките страни — от друга.

— И последен въпрос: как си представяте Русия след 50 години?

— По принцип, за мен би било достатъчно просто да знам, че тя ще съществува.

— Благодаря ви, Никита Сергеевич!

— Елате пак! И си изпийте кафето — вече изстина. „Пий кафе, чети вестник — до лятото ще станеш инженер.“

Източник: ТАСС

Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук: