Миналата седмица, в опит да обясни липсата на основни суровини и продукти в САЩ с прекъснатите вериги  за производства и доставки, президентът Джо Байдън цитира популярна неолиберална харвардска басня. Той илюстрира, че за да се направи молив, дървото и графитът трябва да се доставят от други краища на света, а после да се произведат на трето място на планетата… преди крайният продукт да може да попадне в американски ръце. „Звучи глупаво, но точно така се случва. Такова е естеството на съвременната икономика – глобално. Но точно защото икономиката ни е такава, когато настъпят глобални смущения… това удря веригите за производства и доставки особено силно. Даже понякога и ги разкъсва“, призна Байдън.

За неолибералните идеолози като Милтън Фридман, който използва същата тази басня с молива, за да аргументира непрозрачните световни вериги за доставки, красотата на такива сложни системи е не само в това, че потребителят получава своя продукт на възможно най-ниската цена и че производителят може да увеличи многократно своите печалби, „но те насърчавали хармонията и мира между народите по света“. Тоест, според Фридман глобализмът щял да доведе до край на войните. Свидетели сме как нищо подобно не се случи.

Както историкът Куин Слободиан отбеляза в „Глобалистите“- неотдавнашното негово изследване на първите неолиберални теоретици от 60-те и 70-те години на миналия век, подобни идеалистични мотивации не са им били никак чужди.

Пренебрегвайки факта, че именно колониалната глобализация от 18 и 19 век доведе до Първата световна война, те са вярвали, че създаването на още по-голям, гигантски взаимосвързан пазар би направило повторението на подобен катаклизъм невъзможно.

Сгрешили са. Структурирането на глобалната икономика в голяма мрежа увеличава значително риска от пълен колапс на системата. Днес при някакъв катаклизъм, шок в едно ъгъълче на света води до голям и внезапен стрес върху икономическите и политическите системи на цялата планета. А иначе би се провалила само съответната регионална икономика. Днес заплахата от война в далечен Тайван води до това, че целият свят спира производството на нови автомобили, защото чиповете за тяхната електроника се произвеждат само там; и суша на другия край на света означава празни рафтове у дома.

Както археолозите и историците все по-често подчертават, нашият днешен глобализиран свят има два свои предшественика в миналото: взаимосвързаните и хиперспециализирани търговски системи от бронзовата епоха в Източното Средиземноморие и тези на Римската империя в нейния пиков период.

Когато тези два глобализирани свята бяха залети от вълните на неочаквани сътресения, резултатът не беше упадък или рецесия, а пълен колапс, процес, определен от великия теоретик Джоузеф Тейнтър като „внезапна загуба на установената социално-политическа сложност“.

С тези два глобализирани свята се случва това, което отбелязва Тейнтър „те изведнъж се смаляват, системите им стават по малки, по опростени по-малко, по-малко стратифицирани и по-малко социално диференцирани“ в обществата им „потокът от информация спада, хората от отделните региони започват да търгуват и взаимодействат по-малко“ и „специализацията намалява и има по-малко централизиран контрол“.

Това не е морална басня на Шпенглер за упадък на обществото, а неумолим процес, при който нарастващата сложност и изтънченост носят със себе си нарастваща крехкост: когато настъпи комбинация от шокове, цялото общество внезапно е принудено да се реорганизира. Това не е събитие на изчезване или краят на света: животът продължава, просто по по-беден и по-прост начин.

Великите търговски цивилизации от Средиземноморието от бронзовата епоха дават точно такъв пример. Както отбелязва археологът Ерик Х. Клайн в наскоро преиздадената си книга „1177 г. пр. н.е.“, в продължение на повече от две хиляди години великите цивилизации на Египет, Западна Азия и Егейско море са формирали единна взаимосвързана търговска система, зависима от сложни търговски мрежи, които обаче „са били изключително уязвими при нестабилност дори само в една от частите на този глобализиран пазар”.

Когато настъпва кризата, малко след 1200 г. пр. н. е., тя унищожава едновременно всички цивилизации на Средиземноморието от бронзовата епоха.

Както отбелязва Клайн „може би жителите им биха могли да преживеят едно бедствие, като земетресение или суша, но не биха могли да преживеят комбинираните ефекти от земетресение, суша и варварски нашествия, които се случват в бърза последователност“.

Следва „ефекта на доминото“, при който благодарение на глобализирания характер на техния свят „разпадането на една от тези цивилизации води до падането и на останалите“.

Колапсът на римската цивилизация, продукт на прекомерно разширена, недостатъчно финансирана империя, отслабена от вътрешни вражди между политическите елити, е друг подходящ пример.

Както подчертава археологът Брайън Уорд-Пъркинс в книгата си „Падането на Рим и краят на цивилизацията“ от 2005 г., най-забележителният аспект на римската цивилизация, археологически казано, е способността дори на най-бедните членове на тамошното общество да си позволят евтини и висококачествени потребителски стоки, благодарение на мащабната специализация в производството и взаимосвързаната търговска мрежа, която обхваща цялата империя.

Но след рухването на Рим и идването на Средновековието тези стоки стават достъпни само за най-богатите членове на обществото. В производството на керамика, използването на монети и изграждането на каменни сгради западната половина на Римската империя изведнъж потъва обратно до ниво на обществена сложност, по-ниско, отколкото в праисторията на желязната епоха… и се връща към старото римско имперско ниво на изтънченост едва през късното Средновековие.

И наистина, както предупреждава Уорд-Пъркинс, сложността на римската икономика е била основната причина, колапсът й да е така тотален и всеобхватен:

„Икономическата сложност на римската глобализирана икономика направи масово произвежданите стоки достъпни, но също така направи хората зависими за много от материалните си нужди от занаятчии – понякога работещи на стотици мили от Рим.“

И макар че тази стратегия е работила добре във времена на стабилност, то когато търговските пътища биват нарушени, се е стигало до хаос.

Подобно на Фридман или Джо Байдън, Уорд-Пъркинс отбелязва, че днес „ние в удовлетворяването на нашите битови нужди сме изцяло зависими от милиони други хора, пръснати по целия свят, чийто труд е неразривно свързан с нашия и с нашето потребление“.

И все пак той прави съвсем различно заключение за желателността на тази ситуация, отбелязвайки, че сега „ние бихме били доста неспособни да посрещнем нуждите си на местно ниво, дори и в извънредна ситуация“.

И все пак, римляните не са имали усещането, че обществото, икономиката и империята им се разпада. Да, все по-трудно са се снабдявали със стоки, инфраструктурата все повече се е влошавала, градският живот е ставал все по-неспокоен, икономическият растеж вече е бил само спомен и новите религии процъфтявали, докато хората се опитвали да осмислят своите намаляващи перспективи. Но въпреки това военните неуспехи в източната част на империята почти не са се отразявали на живота в имперския център. Някои хора все още са правели големи печалби: за повечето нещата са си вървели както преди, макар от година на година стандартът им на живот да е намалявал. Без съмнение нещата ще се подобрят скоро, казвали са си римляните: днешната криза е временна и скоро ще си отиде.

Теоретикът на колапса Джон Майкъл Гриър датира началото на колапса на нашето днешно глобализирано западно общество в икономическата криза от средата на 70-те години, която доведе до деиндустриализация както в Съединените щати, така и във Великобритания и инициира ерозията на държавния капацитет в търсене на все по-трудни за акумулиране печалби, трупани от олигарсите, докато унищожават данъчната основа на държавите.

Това е процесът на нещото, което Гриър нарича „катаболен колапс“ – „последователно и стъпаловидно пропадане, водещо в крайна сметка до пълен упадък“, където десетилетия на криза са последвани от десетилетия на привидно подобрение, въпреки че все по-голяма част от обществото остава по-слаба и по-малко устойчива, преди да връхлети следващата кризисна вълна:

„Помислете си малко и ще осъзнаете процеса, който превърна форума на имперски Рим в ранносредновековно пасище за овце.“

Тази мрачна гледна точка е в съответствие с анализа на марксисткия теоретик Волфганг Стрийк от 2016 г., който твърди, че кризата на капитализма след 70-те години на миналия век, ускорена от финансовия крах през 2008 г., ни доведе до днешния последен етап на цивилизационна ентропия и упадък.

Волфганг Стрийк твърди, че „днес ние преживяваме в сянката на несигурността, винаги с риск да бъдем нокаутирани или поне силно разтресени от изненадващи събития и непредвидими смущения и зависими не толкова от образованието и работоспособността си, а от находчивостта, умелата импровизация и късмета си“.

Навлезли сме в период, в който западните държави вече не могат да гарантират на своите граждани ред или сигурност, когато настъпват дълбоки промени по непредсказуем начин, и когато всяко последно усилие за изтискване на печалба от разпадащата се система допълнително подкопава социалната й структура.

За Стрийк това междуцарствие е време, когато личното богатство намалява и финансовата несигурност се превръща в норма. Всъщност, както отбелязва Стрийк, това е период, в който „тъй като растежът намалява и рисковете се увеличават, борбата за оцеляване става все по-ожесточена“.

Този етап от разпадането на глобалната империя предлага „богати възможности на олигарсите и военачалниците, като същевременно налага все по-голяма несигурност и неясност на всички останали, също като дългото междуцарствие, започнало през 4 век сл. Хр. и ние наричаме Средновековие или „Тъмните векове“.

Това не е визия за ада или онзи вид апокалипсис, фантазиран от Холивуд, а просто деградирала версия на настоящето: свят, по-близък до съвременния глобален юг, отколкото до близкото ни капиталистическо минало от 70-те и 80-те години на 20 век. Това не е непременно внезапен катаклизъм, а процес, който ще отнеме още десетилетие или две, за да се очертае напълно.

Нито Рим, нито цивилизациите на Средиземноморието от бронзовата епоха са се сгромолясали само по една- единствена причина и от един-единствен фактор.

Комбинацията от изменението на климата, съперничеството на елитите, военните нападения и породените от тях кризи, както и миграционния натиск, съчетани с изключителната крехкост, породена от икономическата специализация и тясно свързаните международни търговски мрежи, са били необходимите предпоставки, които са гарантирали, че когато настъпи колапсът на империята, той ще е пълен.

Както Уорд-Пъркинс предупреждава, римската система от сложни вериги за доставки „е работела много добре в стабилни времена, но е направила пазарите и техните потребители изключително уязвими, ако по някаква причина мрежите за производство и дистрибуция бъдат нарушени“.

Днешните твърде закъснели усилия на правителствата по целия ни глобализиран свят да възстановят крехките вериги за доставки и да подобрят продоволствената сигурност на своите пазари, които се рушат под напора на прогнилата глобална система, напълно опровергават неолибералната басня на Фридман за молива. Както отбелязва Тейнтер:

„А новите идеи за многополюсен свят, за самодостатъчността на отделни региони и за изолационизъм са силен индикатор за упадъка на глобалната еднополюсна цивилизация. Тя се руши пред очите ни, но все още са малцинство онези, които имат сетива да видят белезите на този упадък“.

Съсредоточеното усилие за вътрешна устойчивост, към което от известно време се стремят западните лидери, в крайна сметка само по себе си е доказателство за намалена цивилизационна сложност на западния глобализиран свят. Тъй като търговските пътища пресъхват и потреблението започва да намалява, ние трябва да се стремим да гарантираме, че се насочваме към контролирано спускане, за да не ни отнесе внезапен катаклизъм. Защото Имперският център Вашингтон може и да рухне, но животът ни трябва да продължи. Skandalno.net

Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук: