Автор: Милена Върбанова

До автора на разтърсващия коментар под моя статия в сайта Skandalno.net с никнейм: „Мен не ме търсете“.

Вече Ви писах в краткия си отговор в коментарите под статията със заглавие „ТРИСТА ХИЛЯДНА „АРМИЯ НА ТРУДА“ АТАКУВА БЪЛГАРИЯ“ в Скандално.нет как ми подейства Вашата изповед – развълнува ме отдън душа, не преставах да мисля за нея, да водя вътрешен диалог с Вас.

Не защото съм изненадана от участта Ви и от условията на живот, които описвате – това е и моята участ, това е и моят начин на живот. Но отдавна не бях чела такова покъртително, сърцераздирателно писмо, адресирано до мен – мога да кажа дори, че никой не ми е отправял толкова искрена изповед, от която струи черна кръв. Чудовищната нищета, в която и аз, и поне два милиона българи, сме принудени да удряме до изнемога глави всеки ден, се възправи пред мен като черна стена, обгръщаща целия хоризонт. Като убиец, надвесен над задушената, хъркаща, сгърчена жертва. Спомних си думите на големия български живописец Димитър Пейчев от Бесарабия, изречени още в края на 90-те години на миналия век, че България – лелеяната България, за която в детството си е мечтал „както грешникът мечтае за рая“ – в действителност му се вижда кожодер, оплискан с кръвта на жертвите си, със садистично пламтящи зеници, стиснал нож между зъбите и доразкъсващ с железни пръсти издъхващата си плячка. 

Но чий всъщност е тоя демоничен образ – на България или на нейните унищожители? Убиецът ли е тя или жертвата?

Както Ви казах, в множество мои статии – и смея да ги нарека, не редови текстове, а творби – съм разсъждавала по този въпрос, защото отношението личност – Родина – Бог е най-важното в нашето съществуване. Трябва да си отговорим на въпроса „кой съм аз?“, „защо Господ ме е изпратил на тоя свят?“, „защо ме е изпратил точно в България?“, „какво е България?“, „какво е Родина?“ – за да надмогнем отчаянието и да заживеем в мир със себе си. Да придобием цел в опустошения си живот. Ако имате време, прочетете статиите ми „Различна ли е Възрожденската Родина от днешната Родина“, „Тайната вечеря на ангелите“, „Да се преклоним пред Андрешко“, „Катарзис“, „Исторически причини за днешната поквара на българския народ“ и „Борба чрез думи“.

Казвате, че днес да се нахраниш е лукс, че да се лекуваш е привилегия на богатите, че сме лишени от възможността да създаваме семейства и да отглеждаме рожби. Напълно вярно. Убийствено, сразяващо вярно. Страшната мизерия, за която говорите, ми е позната, от 28-годишна възраст живея в дива, безпощадна, унизителна мизерия – а днес съм на 62. Преживях  Лукановата зима и Жан Виденовия глад ( организиран, разбира се, от враговете на тогавашния министър-председател, но ние не си давахме сметка за това ) с малко дете на ръце, а след това затъвах все повече в неизказана нищета. През 1991г. баща ми се пенсионира, но получи пенсията си шест месеца по-късно и с всичките пари – за шест месеца! – купихме три кила сирене, инфлацията изяде всичко. Работех в БНР, където бях назначена с конкурс, но постепенно престанаха да ми поверяват ангажименти, изолираха ме, остракираха ми и ме уволниха „по целесъобразност“, тоест по политически причини – там няма други мотиви за уволнение, нито един некадърник и послушник не е бил  уволнен. Назначиха ме със 178 лв. заплата и в момента на уволнението заплатата ми броеше 178 хиляди ( преди деноминацията ). Бях разведена и живеех с детето си на квартира. Намирах работа като учител само по заместване – с недостатъчен брой часове, комбинирах часовете в няколко училища, които се намираха в диагоналните точки на София. По това време учителските заплати бяха сред най-ниските в страната. Бях просто една трансмисия – в деня на получаване на заплатата, директно я връчвах на наемодателя. С детето ми сме яли сурово фиде и вечер сме се наливали с гореща вода ( по липса на чай ), за да потушим усещането за глад. Боядисвах с флумастер обувките си, защото бяха скъсани – уж да не се вижда, но дупките личаха. Известно време работех като чистачка в турския супермаркет Рамстор – или дявол знае как се казваше, не помня – и изпитах на гърба си доброто отношение на турчолята ( в чието „присъствие“ сме блаженствали пет века, преди Русия да се домъкне и да ни пороби ) към техните български подчинени. Дъщеря ми учеше вече в 91 Немска гимназия – най-престижното средно учебно заведение в София, а и в страната – беше отличничка и представете си как се е чувствала, когато молех продавачките в барчето да й отпускат закуски на вересия. Разболях се тежко и разклатих непоправимо здравето на моето дете, което и без това бе хронично болно, от петгодишна възраст страдаше от диабет. В последната година на гимназиалното й образование бяхме принудени да се върнем в бащиния ми дом във Враца и тя завърши като частна ученичка. Искаше да следва в университет, беше интелигентна, красива, блестяща, пълна с амбиции – но нямахме никакви средства – и аз заминах да работя като гледачка на стари и болни хора в Италия – т.нар. badante. Заминах с едни скъсани чехли и кутия вафли – за друга храна по пътя и в първите дни до намиране на работа нямах пари. В книгата си „Връх България“ пиша, че Италия никога не е имала по-образовани и унизени робини. Ботушът бе буквално натъпкан с емигрантки от Източна Европа и ние, българките, бяхме последниге, които пристигнаха – т.е. най-губещите. Срамувах се да призная, че съм завършила университет, че съм упражнявала уважавана професия – за италианците това бе несмилаемо, според тях на такава тежка слугинска работа можеше да се хване само съвсем неука, неграмотна жена. Или преследвана от закона в собствената си страна криминална престъпница – маргиналка. Не можеха да разберат, че в България са маргинализирани всички съсловия и професии – освен престъпниците. Те бяха превърнати в „елит“. Както пише Елена Гунчева „каймак от утайки“. На какви ужаси, на какви екстремни фази на падението на българката съм се нагледала на площад „Гарибалди“ в Неапол ( „школата“ на българските емигрантки! ) – страшно е да спомням! И не само там – извършваше се незапомнен по своите мащаби процес – продажба на човешкото достойнство на цяла Източна Европа срещу къшей хляб. Работехме без трудов договор, без осигуровки, без никаква сигурност, че за денонощния труд ще ни бъде подхвърлена дори най-ниската ставка на заплащане – 10 или 5 евро. Работих в Италия, в различни нейни региони, осем години. А после успях да се прехвърля в Швейцария, еталонът на Европа, където също мизерствах, въпреки, че се трудех „на бяло“, легално – заплащането уж беше по-високо, но и разходите бяха много повече и по-високи – а унижението беше същото. На гледачката на стари и болни хора в къщата се гледа като на слугиня на цялото семейство и тя практически няма свободно време, независимо от записаното в договора.

Когато в края на 2020 г. се върнах в България, моята единствена дъщеря, моето клето момиче заболя и след шест месеца издъхна. Изтърпяхме с нея всички зверства на „българското здравеопазване“, цялата му некадърност и безчовечност към пациента и неговите близки. Неспособни, невежи, обезумели от алчност лумпени, привикнали на безнаказаност. Какви гнусни ругатни се сипеха върху смъртноболното ми дете и мен, нейната майка. Дори си позволяваха да ме блъскат – „лекари“, „медсестри“ и „санитарки“ ( мога да ги изреждам само в кавички ). Цялата каста на „белите престилки“ и черните съвести – търгаши с човешкия живот, съзнателни съучастници на рептилите в редуцирането на българското и световно население – да бъде навеки проклета! Българските „лечебни заведения“ не са нищо друго освен доставчици на пресни трупове за погребалните агенции. Накрая от две болници изпъдиха дъщеря ми като „подобрила се“, след като бе ясно, че тя умира. Допускам, че смъртта на детето ми бе причинена в ИСУЛ, където при приемането й ултимативно бях принудена да подпиша документ, който не ми позволиха да прочета и от който не ми оставиха втори екземпляр. Заплашваха, че няма да я приемат, а тя бе докарана в София с линейка от Враца и състоянието й изискваше незабавна помощ. Екземпляр от този фатален „договор със смъртта“ не ми е предаден до ден днешен, въпреки срещата ми с юриста на „болницата“ – и аз мисля, че съм подписала, без да знам, съгласие за поставянето на противоковидна смъртоносна ваксина на дъщеря ми. Целите стени на това пъклено лечебно заведение бяха облепени с реклами на Астра зенека.

Детето ми погина и аз останах с нетърпимите угризения, от които нощем не мога да мигна, не мога дъх да си поема. С баща ми осиротяхме – сами сме като кукувици. На погребението не дойде никой от нашите „най-близки  роднини“, оправданието им – живеят в други градове. А ние с татко, заради светите гробове на мама и детето,  продължаваме да битуваме в един враждебен град, превърнат в руини от гербаджийските мутри, с население, което брои 40 хиляди, докато през 1989 г. начисляваше 95 хиляди души. Пълно е с цигани, навсякъде думка циганска чалга. Цигани се настаниха и в жилището над мен. Ще попитате къде са милионите от Швейцария? Къде мислите, че могат да бъдат , след като майка ми, поразена от инсулт, лежа почти седем години, в първите четири от които получаваше 15 лв. като инвалид – „за лекарства“. Само памперсите й струваха много повече – а рецептите, а медицинските прегледи, защото лекарите идваха у дома, тя не можеше да стане от постелята? А „лечението“ – или по-точно погубването – на детето ми? А погребението – защото днес нямаме пари да живеем, но нямаме пари и да умрем, смъртта също не е по джоба ни. Глобалната секта ни е отредила ориста на живи мъртъвци.

Откогато съм в България – не работя. Или по-точно работя непрекъснато, пиша, съзнавайки, че времето ми е малко, а бих могла да изтръгна от себе си толкова нужни за народа ни редове. Но не ходя на „работа“ – тоест не изкарвам нужните за живот средства. Не ме приеха никъде, на никое работно място, за което кандидатствах. Отговорите са, че нямам нужната компетентност -„експертиза“, както смешно неграмотно чиновниците и политиканите са преименували компетентността – или че съм прехвърлила нужната възраст. „Стара съм“ – същият аргумент, с който отказват работа и на Вас. Преди бях „много млада“ за сериозна кариера, а сега изведнъж станах „стара“. Бях лишена от възможността да работя за страната си и да й даря зрелите си години. 

Не съм и пенсионерка. С баща ми живеем от неговата пенсия. Вярно, тя е 900 лв. – по-висока е от пенсията на майка Ви, но стандарт с по 450 лв. за всеки от двамата, както и във Вашия случай, е дълбоко потъване под чертата на бедността.

Какво правеше през цялото това време – докато детето ми беше живо – оня далечен призрак-фигурант – бащата на дъщеря ми, бившият мой съпруг? Беше се изпарил, анихилирал – сякаш никога не е имал дъщеря и дори не е чул за подобен факт в биографията си. Не вземаше никакво участие в нейния живот, трийсет години не вдигна телефона да й честити рожден или имен ден, Рождество или Великден. Когато го помолих да дойде в Монтана, където се бяхме преместили заради диализния център и където настъпи смъртта й, той изрече същите думи, с които Вие сте озаглавили коментара си: „Мен не ме търсете“.

„Мен не ме търсете“ – след малко ще изследваме каква страшна диагноза крие това изявление.

Но нека по-напред проследим падението на българския мъж – защото, когато говорим за физически и духовен регрес на днешния българин, трябва да си даваме сметка, че това се отнася най-вече за мъжа и в по-малка степен за жената, която по ред причини – дори чисто физиологически, свързани с материнството, е по-устойчива. Българският мъж абдикира от задълженията си на съпруг, баща и закрилник на семейството. Не само панелките са виновни. Истината е, че българският мъж предпочиташе и предпочита скута на мама пред отговорностите към собственото си семейство, жена и деца. Той беше и продължава да бъде мързелив, разглезен от родителите си, склонен към кръшкане и кражби. Професионалното израстване ( не говоря за кариерното ) и честният упорит труд не го блазнят. Още когато бях ученичка в малките класове, а сетне в прогимназията и гимназията, момчетата винаги бяха по-слаби ученици от момичетата, по-немърливи към задълженията си – а би трябвало да е обратното, защото, въпреки че съм жена, признавам – мъжът има по-голям интелектуален потенциал от жената. За мъжете бяха отворени вратите на висшите учебни заведения при бал 3.00, а за жените нужният бал бе поне с две единици по-висок – и никой „мъж“ не се срамуваше от тоя „бонус“. Българският мъж ненавиждаше казармата, изпълняваше с омерзение войнските си задължения. Родителите му го „спасяваха“ от тях винаги, когато имаха възможност да сторят това. А отношението към войнишкия дълг е отношение към Родината. Крайъгълен камък, от който зависи мъжествеността. Много пъти съм споменавала един епизод, на който бях свидетел през 1995 г. на Белградската гара, по време на войната в Югославия. Сръбска майка изпращаше сина си на фронта и на изпроводяк му заръча: „Помни, че си сърбин!“ Колко българки дори през 1995-та, да не говорим за днес, биха изпратили сина си в боя – с тия думи? Техните заръки в епохата на НРБ бяха: „Скатавай се, маме, стой отзад, не се прави на герой, да не ти пука за войнишката чест“. Самият български майчин син, ако можеше да избира, никога не би отишъл в казармата  – „Мен не ме търсете!“ Спомням си колко майки на мои съученици ходеха да им носят кюфтета в поделенията, защото „храната в казармата е непитателна и некачествена“, та горкичкото мамино детенце остава гладно. И дечицата нагъваха кюфтаците, вместо да сгълчат родителките си, че ги позорят. Още през соца, ако циганин нападнеше българин, българите се разбягваха, вместо да помогнат на жертвата. Да си мекотело е винаги по-лесно, отколкото да имаш гръбнак и за съжаление, у нас отдавна не е срамно да си безгръбначно. Някогашният непобедим „балкански лъв“, „юнакът балкански“ пак е заспал дълбок сън. Мнозинството от българските мъже отдавна са превърнати в страхливци, а днес в хленчещи баби. Слава Богу, това не се отнася до всички, не обобщавам.

На тези, които въпреки трийсетгодишното мачкане, искат да си върнат мъжката самоличност, ще кажа:

Да, отнето ни е правото на живот и на труд. Да, затънали сме в организирана от външни врагове и нашенски изроди невиждана мизерия. Да, кретаме с жълти стотинки. Със стари и купени от магазините за втора употреба дрехи – аз самата за 34 години само веднъж си купих нов панталон и две евтини блузи. С кисело мляко и сирене ( от палмово масло ) – на промоция. Да, нямаме достъп до качествено здравеопазване ( да пълним гушите на шарлатаните доктори с купени дипломи, които ни убиват с „лечението“ си, е безсмислено ). Да, подлагат ни на дивашка цензура, давят ни в лъжи, фалшифицират нашата история и култура, умъртвяват нашата просвета. Да, налагат ни сатанински морал и норми на поведение! Да, отнеха ни държавата и ни наложиха да бъдем погазено, безправно малцинство в собствената ни земя! Да, да, да!

Но ние живи ли сме все още, макар и недохранени и болни? Бог дал ли ни е правото да живеем в Последните дни, в които се решава съдбата на човечеството и Земята? Случайно ли е, че ни е оставил живи или наистина очаква нещо от нас? И ако очаква нещо – какво е то? Ние сме длъжни да го разберем и изпълним, а не да отговаряме Богу: „Мен не ме търси“.

Ако сме живи, длъжни сме да се съпротивляваме на злото.

Трябва да стиснем зъби и да изтърпим всичко – останали са седем години. Не бива да се оплакваме, а да се изпълним с дързост и настъпателен дух. Винаги, когато българин е нападнат от чуждоземци, да се стичаме на помощ. Когато българин е съден несправедливо, да обсаждаме съдилищата и мира да не даваме на престъпните магистрати. Да се събираме пред хранителните магазини и да настояваме за по-ниски цени – в един глас – а не укоризнено да мълчим, когато някой разгневен бедняк го прави и „задържа опашката“. Да не плащаме убийствените данъци и фактури за парно, ток и вода. Да се стичаме с хиляди на летището и да не позволяваме на талибаните да слизат от самолетите. Да обкръжаваме политиканите-еничари, да крещим какво мислим за тях, да не им даваме път да минат, да ги е шубе да си подадат носа навън, щом са предали народа си, да им покажем, че срещу тях стои суверенът, истинският обладател на властта. В древността народът е изразявал отношението си към политиците и военачалниците с крясък. За да бъде силен крясъкът, са се събирали големи тълпи. Трябва да направим същото, нищо ново няма под слънцето. Виждаме злодея и почваме да крещим подир него, а край нас бързо се събира гневното множество. Полицията не може да арестува толкова много хора. Ако ги арестува – събираме се пред участъка. А когато се появи Водачът – защото той непременно ще дойде – обязани сме да действаме според неговата Нареда и да си върнем отнетата държава.

Равнодушни хора не могат да направят това, главното е да се отървем от апатията, която ни вкаменява. Фразата „Мен не ме търсете“ е израз на крайно равнодушие, резигнация и отчуждение от Родината. Признание за слабост и поражение. Мъжко поведение ли е това? Нашият Творец е избрал за всеки от нас да се роди на точно определено място на Земята – и това е нашата Родина. Ние не можем да я изоставяме и заменяме. Хвалбата на глупците, емигрирали в чужда страна: „Моята родина е там, където ми е добре“, е символ-верую на идиота – и настина, България не се нуждае от такива скотове, нека се пръждосват. Ние трябва да останем в нашата богоизбрана земя, но не като маргинали, не като вътрешни емигранти. А като активни, работещи за нейното благо синове и дъщери. Та нали унищожителите й жадуват да чуят от нас точно това – „Мен не ме търсете“, което означава „Аз се отказвам от България, отричам се от дълга си към Родината“. Или с други думи – „вече не ща да съм гражданин и човек, превръщам се доброволно в кръгла нула“. Това е подпечатване на тяхната победа над нашите души.

Защо решихте да ги зарадвате с тая резолюция? С тая поставена от самия Вас фатална диагноза? Толкова ли не държите на достойнството си? Само Вие ли сте гладен? Само Вие ли живеете в нищета? Описах Ви моя живот – нима е по-лек от Вашия? Ако се чувствате маргинал, ще бъдете маргинал – за удоволствие на сатанистката измет. Тези думи са знак за духовно самоубийство.

Бог Ви е пратил тук, за да бъдете човек, християнин и българин. Всичко останало е предателство спрямо Волята Му.

Днес са „маргинализирани“ почтените, талантливите, духовните човеци. Властта и материалните удоволствия са дадени на паплачта, ние сме натикани в ъгъла. Но няма да е все така. Скоро ще пристъпим напред и ще заемем отредените ни по право места. Трябва да се гордеем, че дяволът не ни е съблазнил с толкова жалки облаги. Нямам кола, ни нова, ни стара. От трийсет години не съм стъпвала в ресторант. Не ходя по курорти. Не посещавам салони за красота. Но пиша и живея пълноценно в един по-висш и благороден свят. Имам цел и вървя към нея – това е всичко, което ми трябва. Не завиждам на юдите, които в момента тъпчат търбусите си с нашата кръв. Тя ще ги задави и ще ги хвърли в преизподнята.

Ние сме пратени тук, за да се борим за Отечеството си. А не да бъдем безралични гости или щрауси, обидено наврели глава в пясъка. Борбата за България е нашият жребий, нашият завет, от който не можем да се отречем. Защото България не съществува само в настоящето – но и в миналото. Родината живее във времева многоизмерност и отказът ни от нея днес, е предателство спрямо историята й – вчерашна и древна. Съхраняването на Родината в сегашния съдбовен момент, е единственият начин да бъде спасено историческото й минало. Ако Вашето любимо „времеубежище“ ( не исках да намесвам в тези редове соросоида Господинов, но темата го налага ), е НРБ, то с изчезването на днешна България, ще изчезне и НРБ – както и целият исторически път на държавата ни през изминалите хилядолетия. Миналото е много уязвимо – то може да бъде зачеркнато в един миг – чрез настоящето. В статията си „Борба чрез думи“ пиша:

„Страшно съм уморена, макар да съзнавам, че истинската битка тепърва започва. Понякога се питам не е ли по-добре тя да се състои без скромното ми участие. Питам се не е ли време да се върна и аз към личния си битовизъм, към занемарените парични проблеми, към липсата на елементарни средства за живот. Та аз в продължение на 34 години съществувам под линията на бедността. Мерките за сиромашия не ме ловят – така дълбоко под тях се научих да оцелявам. Изхабих речника си, таланта си, дните си – да се боря с черния въртоп от мерзост, завлякъл България на дъното. Изчерпах търпението си да бъда обругавана от лумпените – с помийни сквернословия, на които образованият човек не може да отвърне и се принуждава да ги преглъща.

Но не мога да спра да пиша и да се боря чрез думите ( единствено възможната в момента борба ). Не заради днешния пошъл българин, гаврещ се със самия себе си. Продължавам да се боря заради великите българи от миналото. Заради нашите царе, воини, духовници и светци. Заради тези, които основаха и съградиха България. Заради тези, които я възкресиха след петвековно отсъствие от картата на света. Заради Паисий и Раковски. Заради Левски и Ботев. Заради Бенковски и Волов. Заради Кочо Честименски. Заради „венчавките със свободата“. Заради Батак и Перущица. Ако днес българската държава изчезне, това ще означава, че свръхчовешката енергия на нейните титани е разпиляна напразно. Ще означава, че свещената им кръв е проляна напразно. Ще означава, че техният живот и тяхната смърт са били напразни. Ще означава, че те са се принесли в жертва пред олтара на Отечеството, не заради най-великия идеал, а заради безсмислена химера.

Днешният българин не е нещастен, защото е беден и няма пари. А защото няма Бог“. 

В текста „Различна ли е Възрожденската Родина от днешната Родина“, говоря: 

„Заключението е очевидно – Възрожденска България и днешна България са различни – дори диаметрално противоположни.

Очевидно – но само на пръв поглед.

В безсмъртния идеал, в съзнанието на тези, които са й верни, България остава една и съща. Това, че мнозина са изменили на този идеал, не го прави по-малко свещен. Вече споменах, че днес България води война по-страшна от ядрената и търпи нашествие по-тежко от турското. Това е борба на живот и смърт с отродените и изродени българи  грабители и екзекутори на Родината. Но не са се свършили и тези, които я обичат. Тъкмо в любовта е всичко. Тя заличава разликите между „преди“ и „след“, между „тогава“ и „сега“. Обичаме ли майка си по-малко, когато тя се разболее? Напротив, ако Бог ни е дал сърце, я обичаме стократно повече. Тази любов е болезнена, тя налага лишения и страдания, тя изисква да й отдадем труда, личността, живота си. Но нима любовта някога е била лесна? Лесна е закачката, безболезнен е флиртът. Нито днес, нито през Възраждането, нито когато и да било служенето на Родината е донесло някому привилегии, богатство, задоволяване на суетата. Любовта към Отечеството е свързана с най-големия избор на човека – на какво да посвети съществуването си, смъртта си и дори паметта за себе си.

Българийо, майко …

Българийо, дъще …“

Казвате, че днес живеете само заради майка си? Нима не виждате в майчиния образ образа на Родината? Вгледайте се по-добре и ще го откриете. Майка Ви е българка. И майката на майка Ви е българка. И майката на нейната майка е българка. И така стигаме до самото сърце, до живеца на България. За мен дъщеря ми и България са свързани със свещена връзка. Служейки – чрез думи – на България, помагам на детето си в духовния свят. Вие и аз сме изгубили толкова много. Ако дезертираме от дълга към Родината – ще изгубим и себе си.

Никога вече не произнасяйте: „Мен не ме търсете!“ 

Защото България търси точно Вас. Не богаташа, не престъпника, не изменника, не дерибея. А точно теб – нейния изстрадал син.

Автор: Милена Върбанова

Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук: