Френските политици изглеждат разбълбукани покрай фермерските бунтове и сътресенията в кабинета. Популистката „Национално обединение“ на Марин Льо Пен има добри резултати в проучванията. Спорадичните размирици, излъчвани от предградията, са новото нормално. Размириците с леко насилие обаче са нещо дългогодишно във Франция и почти винаги може да се заложи на това, че няма да има драматични промени на вътрешнополитическия фронт.

Интелектуалните течения могат да се окажат по-важни. Франция е първата голяма европейска страна (или поне след Унгария), която започва да признава, че Украинската война се превърна в огромна катастрофа за Запада. Президентът Макрон все още пее химна на солидарността с Украйна, а силните гласове от център-лявото и дясното все още подкрепят безусловната помощ за Украйна. Но пукнатините в консенсуса се отварят все повече. Миналата година най-обсъжданият роман във Франция беше „Магьосникът от Кремъл“, написан от италианец, от гледната точка на съветник на Путин. Украинските ястреби намразиха книгата, русофилите я възлюбиха, а тя стана бестселър, който за малко да спечели най-престижната литературна награда в страната.

Сега един французин, ветеранът и много утвърден социален изследовател Еманюел Тод, в своето амбициозно оплакване на американското глобално лидерство издига до нова висота сантименталния призив „нека не демонизираме Путин“ от романа. Към момента на писането на този текст неговата книга „Поражението на Запада“ в продължение на четири седмици беше на върха или близо до него в списъка на бестселърите. Тод има широк читателски кръг сред французите още от първата си книга, написана през 1976 г., когато е завършващ студент и изучава европейските селски общности, и в която предсказва колапса на Съветския съюз. В своя предговор към английското издание на „След Империята“ – разтърсваща критика на американската имперска роля в света, писана по времето, когато Вашингтон се впускаше във войната с Ирак, Майкъл Линд поставя Тод в традицията на великия Раймон Арон като просветен либерал и емпирично обоснован критик. Това не е съвсем вярно: Тод е едновременно по-полемичен и, макар и не по догматичен начин, по-ляв от Арон. Но двамата споделят зрадвословен респект към данните на социалните науки, прилагайки ги за да оборят най-разпространените и най-малко оспорвани политически наративи на Запада.

„Поражението“ започва с изброяване на изненадите, които се появяват от войната в Украйна. Отделени са ястребството на Великобритания, провалът на Франция и Германия да отстояват собствените си дипломатически и икономически интереси и ефективността и волята за воюване на украинската армия. Но няколко от останалите са особено важни и служат за основни теми в книгата на Тод.

Първо, руската икономика успешно устоя на суровите американски и западни финансови санкции. Въпреки всеобщото очакване да поставят Русия на колене, санкциите се оказаха нещо като хартиен тигър.

Второ, още през миналото лято стана ясно, че САЩ и Западът нямат капацитета да снабдяват Украйна с достатъчно количество артилерийски снаряди. Западът, воден от Вашингтон като самопровъзгласил се „арсенал на демокрацията“, подсилен вероятно с около 30 пъти дохода на глава от населението спрямо Русия, изостана далеч зад Москва и нейните парцаливи съюзници. Това повдига въпроса в каква степен политическата икономия на неолибералния свят е „фалшива“, както предполага Тод.

Трето, и вероятно най-важно, е откритието за идеологическата самоизолация на Запада, което дойде с напредването на прокси войната в Украйна. От самото начало големи демократични страни като Турция и Индия не прегърнаха санкционния режим на Вашингтон. С напредването на войната дискретно се увеличаваше и глобалната подкрепа за Русия, включваща и тихи мерки за подпомагане на Русия да преодолее санкциите, от страна не само на така наречените парцаливи държави като Иран и Северна Корея, но също и от предполагаеми американски съюзници. По-голямата част от света остава или индиферентна, или противопоставена на продължителното настояване на Вашингтон Украйна да бъде превърната в американска база на НАТО.

Задълбочавайки се в тези изненади, Тод открива спиращия дъха догматизъм сред целия спектър на западните елити, някакъв идеологически солипсизъм, който не им позволява да видят света такъв, какъвто той всъщност е.

Важен пример е оценката на руската икономическа мощ. През 2016 г. Джон Маккейн направи знаменитото наблюдение, че Русия е „бензиностанция с ракети, маскирана като държава“. При цялото невежество на този коментар, може би половината от членовете Сената на САЩ в един или друг момент са казвали нещо подобно – вариации на това мнение, повтаряни до безкрай в най-големите американски медийни платформи, бяха грижливо насадени в американската психé по времето, когато първата украинска криза избухна през 2014 година. В отговор Тод обявява малко проста статистика.

От 2000 г. до 2017 г., почти от началото на господството на Путин, нивото на смърт от алкохолизъм е паднало от 25 на 100 000 жители до 8; от самоубийства – от 39 на 13; от убийства – от 28 на 6. Колкото до детската смъртност, която отдавна е златният стандартен показател за нивото на развитие на страните, при Путин тя пада от 19 на 1 000 живородени до 4,4. Тод цитира, че според УНИЦЕФ американското ниво в момента е 5,5 на 1 000.

Той продължава с изброяването на няколко сектора, в които Русия е направила удивителен прогрес през последните 20 години (земеделие, интернет достъп), преди да спекулира относно как така Русия, която е джудже спрямо САЩ по данни за приходи на глава от населението, някак успява да поддържа ритъма във време на война и да произвежда толкова оръжия, колкото и Съединените щати. Известна идея дава фактът, че в Русия 23 процента от висшето образование са за инженерните науки, спрямо 7 процента в САЩ. Резултатът е, че Русия, с далеч по-малко население, произвежда повече инженери от САЩ, което ѝ помага да върви в крак с Голиат.

Ако възраждането на руската икономика при Путин помогна на Русия да оцелее от западните санкции, същото направи и фактът, че голяма част от света ни най-малко не се ангажира с идеята, че Украйна и Вашингтон представляват свободата и прогреса, а Москва – тиранията. Един основен аргумент на Тод е, че воденият от Вашингтон Запад просто няма идея колко голяма част от света отхвърля ценностната система на съвременния глобалистки неолиберализъм. Той твърди, че икономическият модел, който прави възможна масовата консумация на Запада благодарение на изнасянето на производствения труд в Третия свят, вече не е добре приет от елитите на Глобалния Юг, както беше преди икономическата криза от 2008 година. (Той също така е недолюбван и от работническата класа на Запада.)

Преследвайки очевидното противоречие, Тод посочва революцията на ЛГБТК, която сигнализира дефинитивния край на Християнството като доминираща морална сила на Запада: между 2005 и 2015 г. буквално всяка от страните под американско влияние легализира гей браковете, а повечето отидоха и по-далеч, като нормализираха и дадоха ускорение на трансджендърството. Самият Тод изглежда не е особено консервативен по тези въпроси и в интервюта е изяснявал предпочитанията си за „равни права“ за всички. Но като анализатор е безпощаден. Той твърди, че по-голямата част от света е строго патриархална по своята семейна структура, в противовес на по-„билатералните“, или по-равномерно повлияни от майките и бащите структури, разпространени на Запад.

Това може да е направило Запада по-възприемчив към политическия либерализъм, но също така и позволи възхода на джендърския радикализъм, което отчасти обяснява „индулгенцията“, дадена на Русия от народите и правителствата на Иран (традиционно силно подозрителен към Русия), Турция и Саудитска Арабия. В някаква степен феминизмът може и да е нараснал глобално, но не и в западната му форма. Въпросите за морала, твърди Тод, вероятно за първи път се явяват критично важен фактор в международните отношения.

С арогантната си самоувереност, че въплъщава международния морал, Западът „не разбра, че е станал подозрителен за по-голямата част от света, която е патрилинеарна, хомофобска и всъщност противопоставяща се на западната морална революция“. Да се обвинява Русия в това, че е скандално анти-ЛГБТК, твърди Тод, означава да се играе играта на Путин. Русия знае, че нейната хомофобска и анти-транс политика, която съвсем не е чужда на останалата част от планетата, „ѝ предоставя значителна мека сила“. Революционната мека сила на руския комунизъм, която някога привлече големи маси от европейската работническа класа, „отстъпва на консервативната мека сила, която притежава ерата на Путин“.

Макар самият Тод е либерален по тези въпроси, той слага чертата при трансджендърството. Как е възможно, пита той, общества, чиито структури се основават на разликата между родители мъж и жена, и в които разликата между мъжете и жените е концептуално незаменима, да възприемат идеология, според която мъжът може да стане жена, и обратното? Да твърдим, че голяма част от света ще отхвърли тази идея, означава да подценим нейното значение. Голямата реакция в останалата част на света е, че Западът „е полудял“. Той заключава, че идеология, която твърди, че „мъж може да стане жена и жена може да стане мъж, представлява утвърждаване на лъжата“ и е белег за западния нихилизъм – термин, с който той си служи, за да опише новия американски етос. По какъв начин, продължава да се пита той, придържайки се към този култ към лъжата, Съединените щати ще се представят като надежден военен съюзник и дипломатически партньор?

Мнозина са виждали в социалните медии мемета, които се подиграват с различни служители от областта на отбраната в администрацията на Байдън – мъже, които подскачат наоколо в рокли и с грим. Но съвсем друго е да видим последствията от нашата нова идеология, очертани в книга бестселър, от водещ, школуван в антропологията, френски автор.

Тод проследява моралния колапс на Съединените щати до смъртта на WASP съсловието – белите англосаксонски протестанти, които създадоха страната и я водеха през по-голямата част от историята ѝ. Протестантизмът създаде Америка. Тод следва Макс Вебер, приписвайки на протестантизма динамиката на капитализма. По някаква причина той изчезна като доминираща религиозна система. Новата американска управляваща класа, с новото си етническо разнообразие, не изпитва особена привързаност към американската държава или народ. Този аргумент напомня за покойния Кристофър Лаш, който в края на живота си стигна до заключението, че американската висша класа по същество се е отделила от американския народ. В един момент Тод прави догадки относно етноса на различните ключови американски играчи, вземащи решенията в украинския провал – Виктория Нюланд, Антъни Блинкен – но явно вдига ръце в недоумение.

Сам носител на унгарско-еврейски произход, той прави наблюдението, че мнозина евреи запазват отличителна привързаност, чрез семейната си памет, към унгарската култура. Към украинската – никой. Америка, заключава той, вече не е национална държава, а е нихилистична империя, в постоянен бунт срещу собственото си минало, с управляващ елит, който е открито враждебен към традициите на страната. Това вещае катастрофа за Франция и за останалата част от Запада, ако те я последват. Много от консервативните американци ще разпознаят истини в тази диагноза, вярвайки че нихилизмът и режимът на лъжата (с този термин Путин описва американската империя) могат да бъдат победени, а страната им – върната обратно и възродена. Тод не вярва.

Франция се впечатлява от книги повече, отколкото Съединените щати или Великобритания, но въпреки това предизвикателната работа на Тод не означава, че Франция изведнъж ще последва Виктор Орбан и ще потърси реинтеграция с Русия в системата на Европейските страни, или че ще изостави алианса си със Съединените щати. Но френските политици четат и човек вече може да види смекчени версии на възгледите на Тод да се появяват на разни места във френските официални кръгове. И ако рязък десен завой във френската политика не изглежда вероятен, то възраждането на някакъв скептичен към НАТО и Америка нео-голизъм е лесно представимо. И това не бива да е нежелано.

Източник: The American Conservative