Автор: Елен Ришар, Le Monde diplomatique
Владимир Путин обвинява западните държави, че са нарушили обещанието си НАТО да не се разширява на изток. Последните оспорват тази теза. Тридесет години след обединението на Германия разсекретените архиви разкриват дипломатическата офанзива, предприета от Вашингтон срещу обезсилената тогава Русия. Европейците са имали резерви, но това не е било достатъчно, за да спрат американския натиск.
За бившия френски министър-председател Ален Жюпе спорът е приключен: „След разпадането на СССР ние направихме всичко, за да приобщим Русия към изграждането на новия световен ред. Параноята на Путин обаче постепенно се засилваше. И днес той е обладан от амбицията да възстанови империята – руската или съветската. Нямаме причина да се бичуваме за това – ние сме жертви на агресията, а не агресорите“ (Le Monde, 11 септември 2025). Според това широко споделяно мнение упреците на руския президент срещу разширяването на НАТО произтичат от пренаписване на историята. Русия не само се била съгласила с придвижването към нейните граници, но дори сътрудничила с Вашингтон и Брюксел, за да извлече от него значителни облаги, дори сама пожелала да се присъедини към Алианса. Ако съюзниците са защитили балтийските държави от руската експанзия, то те, според тази логика, са проявили наивност, като са оставили Украйна на произвола на съдбата (1). Оттук и тяхната стратегия: никога повече да не се доверяват на Русия, а да воюват с нея – докато тя бъде победена или изтощена.
Мери Елиз Сарот публикува фундаментално изследване за натовската експанзия на изток през 90-те години (2). След като 10 години проучва дипломатическите архиви в своята страна, тази американска историчка изчаква 30-годишнината от разпадането на СССР, през декември 2021 г., за да издаде труда си. Няколко месеца по-късно избухва войната в Украйна. Оттогава авторката се стреми да предотврати всяко използване на този труд за оправдаване на войната. Нейната книга обаче, макар че действително помага да се разбере „параноята“ на Путин, преди всичко опровергава представата за „доброжелателния“ Запад. Внимателният прочит показва, че американските президенти Джордж Х. У. Буш и Бил Клинтън са били твърдо решени да осъществят проект, неприемлив за Москва, бидейки напълно наясно с рисковете на подобна политика, особено по отношение на Украйна.
През цялото десетилетие американската политика следва един и същ модел: да напредва предпазливо, като си оставя максимално много възможности; да не взема предвид исканията на Русия; да ускорява действията си в подходящ момент, отстъпвайки единствено по дреболии, колкото да позволи на Кремъл да запази лице пред опозицията и разгневените военни. Проектът за разширяване на НАТО не е бил окончателно готов, когато пада първият камък на Берлинската стена. На всеки решаващ етап от процеса обаче Вашингтон в крайна сметка взема най-неблагоприятните за Москва решения и така дава на руснаците основание да се чувстват измамени.
„Нито инч на изток“
Три ключови момента илюстрират това. На 9 ноември 1989 г. едно прибързано изявление на говорителя на Централния комитет на Германската единна социалистическа партия (ГЕСП), управляващата партия в Източна Германия, предпоставя премахването на проверките по границата с Федерална република Германия (ФРГ). Множество берлинчани преминават през пропускателните пунктове, без властите да могат да овладеят потока. Федералният канцлер Хелмут Кол се възползва от това внезапно ускоряване на събитията. Още на 28 ноември 1989 г. той призовава за създаване на конфедерация между двете Германии. Тази несъгласувана със САЩ инициатива оставя западните съюзници на ФРГ смаяни. Американците са в параноя, страхуват се, че Бон и Москва зад гърба на американците са се споразумели в замяна на съветското „Да“ за обединяване на ФРГ и ГДР, Обединена Германия да напусне НАТО. С такъв акт би изчезнало ключово звено от американското присъствие в Европа и даже нещо повече – това би поставило под въпрос самото оцеляване на Атлантическия алианс.
Опасенията на американците не са безпочвени. Между Бон и Москва вече е открит таен дипломатически канал. Валентин Фалин, ръководител на Международния отдел на ЦК на КПСС (Централния комитет на Комунистическата партия на Съветския съюз), изпраща своя заместник Николай Португалов в Бон на 21 ноември 1989 г. Той носи два документа – един официален и един неофициален. Първият изразява в общи линии безпокойството на съветските власти относно политическата ситуация в Германия. Вторият проучва намеренията на Бон „да постави въпроса за обединението в конкретни политически рамки“. В такъв случай, посочва Кремъл, ще бъде необходимо да се преразгледа въпросът за „бъдещите съюзи на германските държави“ и да се приложи „клаузата за напускане“, предвидена в Парижкия и Римския договор. „С прости думи, ако искате германско обединение, трябва да напуснете и Европейската общност, и НАТО“ — обобщава Сарот.
Мощно пацифистко течение по онова време подкрепя идеята за денуклеаризация на Германия. Михаил Горбачов разполага с важен коз. Валентин Фалин го насърчава да го използва, като призове за референдум по въпроса за бъдещите съюзи на една конфедеративна Германия – дали германците искат страната им да бъде в НАТО или в една общоевропейска организация? За Фалин това би било начин да се извлече възможно най-висока цена за германското обединение, което Горбачов смята за неизбежно. Освен това германският външен министър Ханс-Дитрих Геншер е склонен на компромис, а във Вашингтон държавният секретар Джеймс Бейкър смята, че трябва да се извърви част от пътя към взаимно разбирателство. Съветският лидер обаче отказва да поеме инициативата.
През февруари 1990 г. Джеймс Бейкър започва в Москва серия от консултации със своя съветски колега Едуард Шеварднадзе и с Горбачов. Тримата ръководители постигат устно споразумение, останало в историята: в случай на германско обединение, „зоната на НАТО“ (израз на Шеварднадзе), нейната „юрисдикция“, няма да се разширява „нито инч на изток“ (формулировка на Бейкър). Тази фраза на държавния секретар дава да се разбере, че разпоредбите на член 5 от Северноатлантическия договор – клаузата, предвиждаща колективна отбрана при нападение срещу държава членка – няма да се прилагат върху територията на бившата Германска демократична република (ГДР). Това на практика означава, че границата на НАТО свършва до линията, разделяща двете тогавашни Германии, без да обхваща източната част на обединената държава.
Съветникът по националната сигурност Брент Скоукрофт обаче убеждава президента Джордж Х. У. Буш да заеме по-твърда позиция спрямо Москва. В последвалите разговори американските представители започват да използват нова формулировка – те предлагат на Източна Германия просто „специален военен статут“, a руснаците подценяват последиците от тази промяна в терминологията. Този статут, пояснява френският историк Фредерик Бозо, не означава „нито неутралност, нито демилитаризация на източната част на обединена Германия, която с тази формулировка влиза изцяло не само в Алианса, но и в неговата интегрирана структура“ (3). За да разясни този съществен стратегически „нюанс“, Буш изпраща послание до Кол на 9 февруари 1990 г., малко преди канцлерът да отпътува за Москва. Кремъл умишлено е оставен в неяснота.
В стремежа си да не настрои Горбачов срещу себе си германският канцлер не взема предвид американската корекция. „Разбира се, НАТО няма да се разширява върху територия на настоящата ГДР“, уверява той съветския лидер на 10 февруари 1990 г. Постепенно обаче Кол осъзнава уязвимото икономическо състояние на СССР. Дали пък не е възможно германското обединение просто да се „купи“ с германски марки, без да се правят никакви, или почти никакви, отстъпки в сферата на сигурността? На 11 септември, в навечерието на подписването на Московския договор за обединението, финансовият въпрос вече е уреден – Кол обещава превод от 12 милиарда германски марки плюс още 3 милиарда безлихвени кредити за Съветския съюз (като частична компенсация за налетите съветски инвестиции на територията на ГДР) – докато военният аспект остава в застой. Кол все пак успява, по време на посещението си в Ставрополския край на Русия, да издейства разширяване на гаранциите на член 5 върху територията на Източна Германия, като от своя страна се отказва от разполагането на ядрени бойни глави и на чуждестранни войски в бившата ГДР. Този компромисен проект, който е далеч от първоначалните съветски изисквания, обаче остава неприемлив за Вашингтон.
Американската неотстъпчивост едва не проваля насрочената за 12 септември среща на върха в Москва. Геншер е разтревожен. В навечерието на срещата, когато делегациите вече са се настанили в хотел „Президент“, той събужда посред нощ държавния секретар на САЩ. „Около един часа след полунощ – разказва Сарот – американската делегация го прие по анцузи и халати. Въпреки комбинацията от алкохол и сънотворни [които току-що е взел], Бейкър не беше загубил нищо от преговорния си талант“. Нощният разговор завършва с един хитър ход: да се вмъкне дискретно допълнение към споразумението. За пред публиката основният документ възпроизвежда съветските изисквания („чужди въоръжени сили, ядрени оръжия или средства за тяхното пренасяне няма да бъдат разполагани в тази част на Германия“), но допуска възможността за временно разполагане (а не постоянно присъствие) на чуждестранни (тоест американски) войски по решение на бъдещото правителство на обединена Германия. Съветската делегация се съгласява с този компромис, който прикрива, поне отчасти, колко голямо е всъщност нейното отстъпление. Както по-късно ще признае заместникът на Бейкър, Робърт Зелик: „Трябваше да запазим тази възможност, защото искахме, ако Полша един ден се присъедини към НАТО, американските сили да могат да преминават през Източна Германия, за да се разположат в Полша“.
Нетърпението на Вишеградската група
С включването на Обединена Германия в Атлантическия алианс Белият дом печели първата битка. Какво обаче ще стане с по-нататъшното разширяване на военната организация на изток? Американската администрация обсъжда това по време на втория ключов момент. Част от обкръжението на президента настоява да се използва историческата възможност, предоставена от зрелищното отслабване на Съветския съюз, за да се предотврати каквото и да било бъдещо възраждане на руската мощ, както и появата на нови конкуренти. Други съветници обаче се опасяват от прибързаност: „Разширяването на НАТО ще ни постави пред избор – или да отворим организацията за всички кандидати, включително Русия, или да начертаем нова разделителна линия в Европа, която да замени онази от времето на Студената война. (…) Не виждаме политически възможен начин да спрем процеса на разширяване, след като веднъж го започнем“, предупреждава съветникът на Бейкър по канадските и европейските въпроси Томас Найлс. Той, както и други, се опасяват също, че разширяването на Алианса може да блокира напредъка по въпроси, по които е необходимо съдействието на Москва – например уреждането на кризата в бивша Югославия (където руснаците подкрепят сърбите) и преговорите по ядрено разоръжаване, отнасящи се пряко до сигурността на САЩ.
В началото надделява предпазливостта. Разпадането на Съветския съюз през 1991 г. поражда несигурност, която подтиква Вашингтон да следва приобщаваща политика. През януари 1994 г., при управлението на президента Клинтън, се създава инициативата „Партньорство за мир“ (ПзМ) – предложение за сътрудничество с НАТО, отправено както към бившите страни от Варшавския договор, така и към Русия. Държавите от Вишеградската група (Унгария, Полша и Чехословакия), които официално са подали молба за членство на 6 май 1992 г., се опасяват, че ще останат завинаги на прага на Алианса.
Философията на „Партньорство за мир“ е тясно свързана с украинския въпрос. Вашингтон иска да убеди Киев да предаде своя ядрен арсенал на Русия като държава наследник на СССР. Макар украинските ръководители никога да не са контролирали нито политически, нито технически „червения бутон“, възможността ядрено оръжие да попадне в ръцете на мафиотски мрежи в тази разнебитена държава не може да се изключи. Прибързано разширяване на НАТО, както настоява Вишеградската група, би поставило Киев в сива зона между Алианса и Русия, което би могло да го откаже от предаването на ядрените бойни глави. От друга страна, едно твърде рязко придвижване на Алианса на изток – до Балтийските страни и Украйна – би отслабило президента Борис Елцин, който трябва да се справя с ожесточена комунистическа и националистическа опозиция в страната си, както показа бунтът в парламента през 1993 г. (4). С инициативата „Партньорство за мир“ американската администрация се опитва да укроти нетърпението на Прага, Варшава и Будапеща. „Ако обаче Украйна се разпадне – било под руско влияние, било под натиска на националистическите сили вътре в страната, – това ще подкопае цялата теория на партньорството за мир“, обяснява Клинтън на Кол през февруари 1994 г., когато сепаратисткото движение в Крим вече набира сила (5).
В края на 1994 г. Вашингтон сменя курса. С наближаването на междинните избори президентът Клинтън се приближава до твърдолинейната позиция на своя съветник по националната сигурност Антъни Лейк. Именно той налага своето виждане по време на редовната сесия на Северноатлантическия съвет в Брюксел на 1 декември. Руснаците очакват заседание от рутинен характер. Външният министър Андрей Козирев дори пристига в белгийската столица, за да обсъди „Партньорството за мир“, в рамките на което Русия участва заедно с НАТО в операциите по поддържане на мира в Босна и Херцеговина. Той се надява да добави към това сътрудничество протокол, предоставящ специален статут на Русия. В очакване на заседанието Козирев играе тенис с руския посланик в Брюксел… но мачът му е прекъснат от обаждане на разгневения Елцин: руският президент току-що е научил от пресата съдържанието на заключителното комюнике, в което се обявява „процес на преглед с цел определяне на условията за разширяване на НАТО“. Въпросът вече не е дали организацията ще се разшири, а как точно ще го направи.
Германия вече е част от НАТО, а принципът за разширяване на Алианса е приет. Остава да се отговори на третия въпрос: към кои държави ще се разпростре пактът? Трябва ли да се ограничи до страните от Вишеградската група, или да стигне чак до руските граници? През 1996 г. американците вече са с напълно развързани ръце. Украйна е приела да подпише Будапещенския меморандум (влязъл в сила през декември 1994 г.), тоест да се откаже от ядреното си оръжие в замяна на обикновени „уверения“ – а не гаранции – от страна на САЩ, Великобритания и Русия за нейната териториална цялост. Срещу още няколко милиона германски марки последните руски войници напускат Германия четири месеца по-рано от предвиденото – през лятото на 1994 г., след скромна церемония без публичност. За разлика от тях, на 31 август 1994 г. западните съюзници получават тържествено официално изпращане при своето заминаване от Берлин.
„Русия може да бъде купена“
Американците без задръжки се възползват от икономическата слабост на своя бивш голям съперник. Под влияние на кръг от руски прозападни олигарси и западни съветници Елцин е потопил страната в хаос (6). Спасението ѝ зависи изцяло от добрата воля на Международния валутен фонд (МВФ). През март 1995 г., в разговор с датския министър-председател, който е на посещение във Вашингтон, Клинтън заявява: „Ще бъде трудно, но мисля, че по принцип Русия може да бъде купена“. Няколко седмици преди президентските избори през 1996 г. американският държавен глава оказва натиск върху французина Мишел Камдесю, тогавашен директор на МВФ, институцията да отпусне на Русия нов заем от 10,2 милиарда долара, въпреки високия риск от неплатежоспособност (7).
В този контекст Клинтън дава на Елцин да разбере, че разширяване на НАТО ще има, независимо какво мисли Москва. Американската администрация се съгласява единствено то да не бъде обявено официално преди президентските избори в Русия, но междувременно подготвителната работа продължава. Президентът на САЩ възнамерява с първата вълна на разширяването да обяви, че вратата остава отворена и за други кандидати, включително за балтийските държави, граничещи с Русия. Бидейки напълно наясно с това, през май 1997 г. Елцин подписва Основополагащия акт „Русия – НАТО“ – споразумение за сътрудничество, целящо да установи „трайна и приобщаваща мирна система“. Западните страни тълкуват този документ като своеобразно съгласие с разширяването. За да улесни процеса, Вашингтон отпуска допълнителни 4 милиарда долара – сума, колкото цялата американска помощ за Русия между 1992 и 1996 г. Руският външен министър Евгений Примаков предупреждава заместник-държавния секретар на САЩ Строуб Талбот: „Не бива да се създава впечатление, че САЩ използват парите си, за да корумпират Русия и да я склонят да приеме разширяването“. Двете страни съзнателно запазват мълчание относно размера на този чек. В публичните изявления се изтъкват само символичните компенсации: участието на Русия в Г-7 и нейното включване в Световната търговска организация (СТО), Парижкия клуб и Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР).
Неспособен да спре разширяването на НАТО, Кремъл на няколко пъти сондира възможността Русия да се присъедини към организацията. Първият, който повдига тази идея, е Горбачов – това става по време на разговор с френския президент Франсоа Митеран на 25 май 1990 г. През 2000 г. и Путин споменава – наред с други възможности – вариант за интегриране на Русия в НАТО. Това желание за присъединяване следва да се разбира като един от начините да се премахне изкуствено поддържаното след Студената война разделение между Изтока и Запада. Eдинствено поради тактически съображения обаче Вашингтон дава надежда, че Русия някой ден може да стане част от западния военен клуб, макар това да е само теоретична възможност. „Нека си вземат билет и да чакат в градината“, пише Талбот на своя началник, държавния секретар Уорън Кристофър, на 9 юли 1996 г. Той е и този, който обяснява на чешките дипломати още през 1994 г., че „да се признае публично, че Русия никога няма да стане част от НАТО или от Европа (…) би било безумие“. Освен че „това би имало негативни последици в самата Русия, би могло да изпрати и погрешен сигнал към страните от бившия Съветски съюз, които действително биха могли да се присъединят към Алианса“.
А какво мислят европейците? При всяка от трите фази на разширяването на НАТО техните мнения нямат кой знае каква тежест – с изключение може би на това на Кол по време на германското обединение. След като то е осъществено, Париж, Берлин и Лондон изразяват сериозни резерви относно разрастването на Алианса, но не успяват да предотвратят разширяването му чак до руските граници, нито пък да предложат убедително общоевропейско решение. Франция действително настоява през 1989–1990 г. за укрепване на Конференцията за сигурност и сътрудничество в Европа (КССЕ), която събира на една маса СССР и САЩ (8). Правилото за единодушие обаче парализира работата на нейните органи и свежда дейността на организацията до това да насърчава демокрацията и до няколко операции по поддържане на мира.
Париж се примирява с това без особени затруднения. Митеран има две приоритетни цели: да предотврати евентуален териториален ревизионизъм от страна на Обединена Германия и да обвърже последната с проекта за паричен съюз. Той се отнася с по-голямо недоверие към разширяването на Европейската общност (защото крие риск от политическо размиване), отколкото към това на Атлантическия алианс. Така че, когато Франция получава признаване на германско-полската граница по линията Одер–Найсе от германското правителство, а след това и зелена светлина от Берлин за въвеждането на единната валута (Договорът от Маастрихт, 1992 г.), тя се задоволява с това.
Неговият наследник Жак Ширак, виждайки как НАТО се налага като гръбнак на европейската сигурност, подкрепя разширяването на организацията на изток. Той лансира кандидатурата на Румъния и подготвя завръщането на Франция в обединеното военно командване (осъществено през 2009 г. при Никола Саркози). По настояване на Париж, Основополагащият акт „Русия – НАТО“ уточнява, че „Алиансът ще изпълнява своята мисия по колективна отбрана (…) чрез осигуряване на оперативна съвместимост (…), вместо чрез допълнително постоянно разполагане на значителни бойни сили“. Документът обаче няма задължителна юридическа сила.
Въпреки тези уверения, дадени на Москва, Ширак остава обезпокоен от възможните руски реакции, както личи от думите му пред Антъни Лейк на 1 ноември 1996 г.: „Прекалено ги унижихме. (…) Ситуацията в Русия е много опасна. (…) Един ден ще има националистически отпор“. Кол споделя тревогите на френския президент. Той е признателен на Елцин, че е изпълнил ангажиментите си за изтегляне на войските от Германия, и съжалява, че американските „ястреби“ се възползват от слабостта на Москва, рискувайки да подкопаят дългосрочните отношения между Русия и Запада. В частни разговори британците също се противопоставят на всяка нова вълна на присъединяване, смятайки, че един тържествен ангажимент за защита на балтийските страни в случай на нападение е неизпълним. Техните резерви обаче не са достатъчни, за да спрат американската инерция.
При липсата на по-добър избор, западноевропейците поемат ролята на обслужващ персонал на решения, взети без тяхно участие. Опитвайки се да компенсират тази зависимост, в края на 90-те години те се включват в значително икономическо сътрудничество с Русия. Строежът на газопроводите „Северен поток 1“ и „Северен поток 2“, произтичащ от проект, започнат още през 1997 г., конкретизира тези връзки между Изтока и Запада: Русия зависи от европейския пазар точно толкова, колкото Германия от руския газ. Берлин и Париж се стремят също така – макар и в периферията – да включат Русия в европейската система за сигурност чрез общностните институции. Срещата на върха в Санкт Петербург през 2003 г. поставя началото на „четири общи пространства“ между Европейския съюз и Русия, едно от които е „в областта на сигурността“. Руски офицер вече има място в щаба на военните сили на Европейския съюз, който все още е в зародиш. „Това не беше продължено. (…) Руснаците предоставяха техника и при необходимост войски на разположение на Европейския съюз [например в Чад], но се оплакваха, че не участват в процеса на вземане на решения“, отбелязва впоследствие френският дипломат Жан дьо Глиниасти, бивш посланик на Франция в Москва (9).
Имало е, разбира се, опити да се ограничи атлантическото разширяване на изток… На срещата на върха в Букурещ през 2008 г. Саркози и Ангела Меркел блокират предоставянето на статут на официални кандидати на Украйна и Грузия. „Честността ме задължава да кажа, че [те] се бориха цяла нощ, за да предотвратят тази стъпка, но на разсъмване изгубиха битката“, продължава бившият дипломат. По същество заключителното комюнике от Букурещ потвърждава, че двете страни действително имат правото един ден да се присъединят към НАТО. Франция и Германия само отлагат този момент.
Проект за договор
С идването на Дмитрий Медведев на президентския пост (2008–2012) се открива благоприятна възможност. След военната намеса на Москва в Грузия през 2008 г., целяща да предотврати повторното завладяване със сила на сепаратистките територии, новият руски държавен глава решава да подаде ръка на европейците. Той изпраща проект за договор, състоящ се от четиринадесет члена. Основната му идея е: всички европейски структури за сигурност, включително НАТО, да бъдат обединени под една обща консултативна инстанция, в която Москва също да участва.
„Русия би се съгласила с този договор да ограничи свободата си да прибягва едностранно до сила, при условие че европейските държави и САЩ направят същото – анализира доклад на френския Сенат по онова време. Ако бъде приет в този му вид, [текстът] би отредил на НАТО второстепенна роля, принуждавайки подписалите държави в крайна сметка да се обръщат към Съвета за сигурност на ООН. При такава схема Атлантическият алианс не би могъл да започне войната в Югославия през 1999 г. без одобрението на ООН. Във всички случаи инициативата заслужава обсъждане“ (10). Това предложение обаче остава без отговор.
През юни 2010 г. канцлерът Ангела Меркел възобновява идеята, макар и в смекчен вид. „Докато Франция подкрепи тази инициатива [наречена „Мезеберг“], няколко държави членки изразиха резерви към руско-германското предложение и пожелаха Европейският съюз да изиска като предварително условие конкретни стъпки от Русия по въпроса за Приднестровието [проруски сепаратистки анклав в Молдова]“, отбелязва същият сенатски доклад. „Това означаваше обръщане на проблема с главата надолу, коментира днес Жан дьо Глиниасти, тъй като Медведев и Меркел смятаха, че първото практическо приложение (…) трябва да бъде именно Приднестровието! А [Брюксел] го превърна в предварително условие“.
Отношенията между Русия и Запада продължават да се влошават до събитията на Майдана в Украйна и анексирането от Русия на Крим през 2013–2014 г. (11). Париж и Берлин посредничат при споразуменията от Минск, които замразяват позициите на проруските сепаратисти в Донбас и очертават процес за политическо уреждане. На практика обаче европейците се стремят да запазят едно нестабилно статукво, като позволяват на Киев да отлага прилагането на тези подписани от него споразумения. Решението да нахлуе в Украйна през февруари 2022 г. разкрива решимостта на Москва да прекъсне установеното неравновесие, което би катурнало Русия, вместо да търпи постепенното ерозиране на влиянието си в тази страна и окончателното превръщане на Украйна в антируски плацдарм за директна атака по европейската територия на Русия. Оттогава войната затъва, а възраждането на проекта за обща сигурност остава твърде хипотетично.
Коментирай първи