Автор: Мартин Петрушев

От години наблюдаваме спирала на упадъка в Европейския съюз, но тя не спира да ни се представя като спирала на прогреса. Ако следваме най-чисто пътя на тази логика, то би следвало да заключим, че прогресивизмът (неолибералният глобализъм) ни води към упадък.

Политиката на ЕС всекидневно потвърждава своята зависимост от САЩ. ЕС постепенно, но целеустремено отдава целия остатък от жизнените си сили на своя привидно добронамерен съюзник отвъд Атлантическия океан. Този съюзник прокарва контрабандно в Европа лицемерието и моралния терор на политическата коректност, а същевременно източва европейския ресурс, раздухвайки кризата в Украйна, за изсмуче европейските капитали и най-качествените професионални кадри от Стария континент. Много сходна е била политиката до преди век на на самите европейски колониални сили към техните колонии по света. Да, Европа не е богата на природни ресурси, но има индустриален потенциал и кадри, които в момента изтичат с бързи темпове към САЩ.

На Европа днешните прогресисти налагат чувство за вина заради колониалното й минало, докато все повече и по-отявлено я колонизират.

Големият проблем с това чувство за вина е, че то не умее да противостои на миграционния поток, който наводнява европейския континент. Всеки, който се противопостави, бива заклеймен или като расист, или като нацист, в зависимост от държавата и степента на „историческата й вина“, а в най-добрия случай е наречен евроскептик по отношение на все по-централизиращият се Европейски съюз. Брюкселската глобалистка и проамериканска бюрокрация е развила цензурна политика, в която всеки опит за съхранение на националната културна идентичност се определя като национализъм или диктатура. Затова държави като Унгария и Полша действат като голяма спънка по пътя към пълната федерализация – те отказват да споделят общо вменяваното чувство за вина за колониалното минало, което нямат, и с това да приемат в държавите си новите миграционни потоци – ЗА ПОСТИГАНЕ НА МУЛТИ-КУЛТИ ОБЩЕСТВО. А това унгарският патриотизъм в интерес на националната държава се представя като старовремско мислене, което пречи на целия прогрес на човечеството.

Успешно осъщественият проект на ЕС за свободното придвижване през границите днес се разбива от инвазивни маси с напълно различна културна идентичност, които с поразителна лекота паразитират върху европейските социални системи и отказват какъвто и да е процес на интеграция. Всеки по-наблюдателен човек е наясно, че съчетанието на тези култури е невъзможно без желанието на новите арабски мигранти да се адаптират, а митът за мирното съжителство на мултикултурното всекидневно се изражда чрез нови изнасилвания и убийства. В Германия на Нова година мигранти извършиха нападения срещу линейки, пожарни и патрулни коли, а изводът на немските власти беше, че трябва да се продават по-малко пиратки и фойерверки. Подобно лекуване на симптоми и изместване на фокуса от първоначалната причина на заболяването е до време. Само за миналата година в малка Холандия са се преселили близо 400 000 нови мигранти. Единственият начин да има каквато и да е била форма на по-мирно съжителство е израждането на ЕС в мощна тоталитарно-федерална машина, която се ръководи в политиката си от финансовите инжекции на корпоративните гиганти. Така ЕК си измива ръцете и не може да бъде подведена под отговорност, защото корпорациите налагат цензура чрез заобикаляне на законите в Брюксел.

Ако прогресивизмът ни води с нещо напред, то това със сигурност е за сметка на бавното умъртвяване на човешкото в „гражданите“. Затова прогресистите цензурират и постепенно налагат все по-тоталитарни мерки спрямо пазителите на човешката същност. Човекът изначално се намира в динамични отношения със света, които всеки един тоталитарен режим се опитва да направи статични, за да запази или засили настоящата си форма на управление. От историческа перспектива всеки подобен режим е обречен на провал в дългосрочен план, но понякога редица поколения остават в неговите клещи, докато самите клещи не се счупят от пренатягане. В своята концепция за края на историята Фукуяма казва, че „идеалът на либералната демокрация не подлежи на усъвършенстване в принципен план.“ Това е и ключът към разбирането на настоящото затягане на либералната система. Ако нещо „не подлежи на усъвършенстване“, то то непременно в даден момент става статично, а ако един политически идеал стане статичен, той постепенно се изражда в тоталитарна идеология. Точно заради това либерализмът с всички свои „нео“ и „пост“ проявления, които влизат под шапката на прогресивизма, е обречен на провал в средносрочен или дългосрочен план.

Впрочем това е забелязал още в началото на 90-те години Жак Дерида, който пише:
„Една догматика търси начин да възцари своята световна хегемония при парадоксални и подозрителни условия. Днес в света съществува един доминиращ дискурс, или по-точно в процес на ставане доминиращ. (…) В ритъма на размерена стъпка той припява: (…) да живее капитализмът, да живее пазарът, да пребъде икономическият и политическият либерализъм!“

Установяването на подобен вид хегемония, пък било то и с радостните оразмерени стъпки на прогресивизма, е невъзможно без да се наложи статична интерпретация, която по неизбежност придобива размерите на тоталитарна система. В това отношение Дерида още преди 30 години и с голяма точност е прозрял слабото място във фантазмите на Фукуяма:

„Никога, никога досега в историята, хоризонтът на това, чието оцеляване се чества (а именно всичките стари модели на капиталистическия и либералния свят), никога този хоризонт не е бил толкова мрачен, заплашителен и застрашен.“

Разбира се, Фукуяма допуска, че ще съществуват форми на теокрация или военна диктатура, но не и в либералния режим. В същото време от днешна гледна точка е все по-вероятно в краткосрочен или средносрочен план определени квартали в по-големите западноевропейски градове да се превърнат във военизирани крепости, които да пазят по-важните институции от миграционния поток. Във всички останали места ще цари хаос, който постепенно ще бъде привеждан в ред пропорционално на израждането на прогресивизма в тоталитарна държава на надзора.

Прогресивизмът на Запада използва клишета за демокрация и свобода, с които се опитва да прикрие, че все по-усилено затяга цензурата и свободите на личността и е всячески устремен към запазване на хегемонията на мисловния дискурс – било то в научния догматизъм или в опита за приравняване на човека чрез свръхлицемерна толерантност. Оттам и това преклонение пред гражданските права, с което прогресивизмът все повече започва да прилича на организирана система на вярване. Докато ни дават все повече граждански права, ни отнемат основни, базисни човешки права. И тук стигаме до основния въпрос на текста – води ли ни вярата в прогресивизма към упадък?

Централният проблем на всяка външна система на вярване е статичното интерпретиране, при което самата вяра спира да бъде активно действащ вътрешен компонент. Това възпира свободните пътища на мисълта и прегражда пътя ни към свещено осезание на битието. Инквизицията, например, налага външна система на вярване. Горенето на вещици, чистките на комунисти в САЩ през 20-те години на миналия век и измислените политически ковид-мерки също налагат външна система на вярване. Парадоксът и най-опасният елемент на западния прогресивизъм е, че той създава илюзия за динамично движение напред, докато в същото време налага външна система на вярване. Това възпира движението на будното съзнание за сметка на нихилистичното отдаване на една фантазмена многополовост, която постепенно превръща децата на своята система в свръх- до асексуални роби на неофеодален строй.

Високопоставените кардинали на либерал-прогресивизма претендират, че тяхната система на вярване ни е повела към универсалната цивилизация като към единствения възможен път на човечеството, далече от презряната от прогресистите религия. Парадоксалните следствия от това са, че наложената отвън вяра в многополовото ни прави еднополови, наложената отвън вяра в капиталистическия консумеризъм ни прави бедни, а наложената отвън вяра в научния догматизъм възпира всички динамични пориви на будното съзнание и води до масово затъпяване. И понеже това са доказани следствия от прогресивизма, то той със сигурност ни води към упадък.

Автор: Мартин Петрушев

Вижте още от автора. Мартин Петрушев гостува при Мартин Карбовски!

ВИЖ ВИДЕОТО:

https://youtu.be/sn7EDUtIjEk

Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук: