Германия и останалите страни на ЕС от икономически сателити на САЩ, се превърнаха в жертвения агнец на американската Нова студена война срещу обединените сили на Русия, Китай и почти цяла ЕврАзия. На Германия и другите страни от ЕС и НАТО САЩ заповяда да наложат, което значеше да си самоналожат търговски и инвестиционни санкции, които ще надживеят днешната прокси война в Украйна. Президентът на САЩ Байдън и неговите говорители от Държавния департамент обясниха, че Украйна е само първата фаза от много по-дългосрочен и мащабен сблъсък, който разделя света на две противоположни групи от икономически съюзи.

Този глобален сблъсък обещава да продължи 10 или дори 20 години, в чийто край ще се определи дали световната икономика ще остане еднополюсна доларизирана икономика с център САЩ, или многополюсен, многовалутен свят, съсредоточен в сърцето на ЕврАзия със смесени публични/частни икономики.

Президентът Байдън определи този сблъсък като битка между демокрации и автокрации. Терминологията е типично оруелско двусмислие. Под „демокрации“ той има предвид САЩ и съюзническите западни финансови олигархии. Тяхната цел е да изместят икономическото планиране от ръцете на избраните от своите народи правителства на държавите към Уолстрийт и други финансови центрове, които са под контрола на САЩ. За целта САЩ използват инструменти като Международния валутен фонд и Световната банка, налагат на колонизираните от тях държави приватизация на активите от наднационални корпорации и изкуствено вкарват страните в зависимост от американския износ на технологии, петрол и храни.

Под „автокрация“ Байдън има предвид държави, които се противопоставят на това финансово и приватизационно поглъщане. На практика цялата реторика на САЩ означава насърчаване на собствения им икономически растеж и стандарт на живот, запазване на финансите и банкирането като обществени услуги. Това, което основно е спорно, е дали икономиките ще бъдат планирани от банковите центрове за създаване на финансово богатство – чрез приватизация от монополите  на основна инфраструктура, комунални и социални услуги като здравеопазване, или чрез повишаване на стандарта на живот и просперитета чрез запазване на банкирането и създаването на пари, общественото здравеопазване, образованието, транспорта и комуникациите в обществени ръце.

Страната, претърпяла най-много „съпътстващи щети“ в тази глобална фрактура, е Германия. Като най-развитата индустриална икономика в Европа, германската стомана, химикали, машини, автомобили и други потребителски стоки са най-зависими от вноса на руски газ, нефт и метали от алуминий до титан и паладий. И все пак, въпреки двата газопровода „Северен поток“, построени, за да осигурят на Германия енергия на ниски цени, на Германия беше казано да се откъсне от руския газ и да се деиндустриализира. Това означава край на нейното икономическо превъзходство. Ключът към растежа на БВП в Германия, както и в други страни, е потреблението на енергия на работник.

Тези антируски санкции правят днешната Нова Студена война по своята същност антигерманска. Държавният секретар на САЩ Антъни Блинкен каза, че Германия трябва да замени евтиния руски тръбопроводен газ с скъп втечнен природен газ от САЩ. За да внесе този газ, Германия ще трябва да похарчи над 5 милиарда долара бързо, за да изгради пристанищен капацитет за обработка на танкери с LNG. Ефектът ще бъде превръщането на германската индустрия в неконкурентоспособна. Фалитите ще се разпространят, заетостта ще намалее, а пронатовските лидери на Германия ще наложат хронична депресия и падащ жизнен стандарт.

Повечето политически теории приемат, че нациите ще действат в собствения си интерес. В противен случай те са сателитни държави, които не контролират собствената си съдба. Германия подчинява своята индустрия и стандарт на живот на диктата на американската дипломация и личния интерес на петролния и газовия сектор на Америка. Прави това доброволно – не заради военна сила, а поради идеологическо убеждение, че световната икономика трябва да се управлява от плановиците на САЩ от Студената война.

Понякога е по-лесно да разберем днешната динамика, като се отдръпнем от собствената си непосредствена ситуация и погледнем историческите примери за вида политическа дипломация, която разделя днешния свят.

Най-близкият паралел, който мога да намеря, е битката на средновековна Европа от римското папство срещу германските крале – императорите на Свещената римска империя – през 13 век. Този конфликт раздели Европа по линии, подобни на днешните. Поредица от папи отлъчиха Фридрих II и други германски крале и мобилизираха съюзници да се бият срещу Германия и нейния контрол над Южна Италия и Сицилия.

Западният антагонизъм срещу Изтока е подтикнат от кръстоносните походи (1095-1291), точно както днешната Студена война е кръстоносен поход срещу икономики, заплашващи господството на САЩ в света. Средновековната война срещу Германия беше за това кой трябва да контролира християнска Европа: папството, като папите стават светски императори, или светски владетели на отделни кралства, като претендират за властта да ги легитимират и приемат морално.

Средновековният европейски аналог на Новата студена война на Америка срещу Китай и Русия е Голямата схизма през 1054 г. Изисквайки еднополюсен контрол над християнския свят, Лъв IX отлъчва православната църква с център Константинопол и цялото християнско население, което принадлежи към нея. Една единствена епископия, Рим, се откъсна от целия християнски свят по това време, включително древните патриаршии на Александрия, Антиохия, Константинопол и Йерусалим.

Това отцепване създаде политически проблем за римската дипломация: как да държи под свой контрол всички западноевропейски кралства и да поиска правото на финансова субсидия от тях. Тази цел изискваше подчиняването на светските крале на папската религиозна власт. През 1074 г. Григорий VII, Хилдебранд, обявява 27 папски Диктата, очертаващи административната стратегия на Рим да наложи властта си над Европа.

Тези папски искания са поразително успоредни на днешната дипломация на САЩ. И в двата случая военните и светските интереси изискват сублимация под формата на идеологически кръстоносен дух, който да циментира чувството за солидарност, което всяка система на имперско господство изисква. Логиката е вечна и универсална.

Папските диктати бяха радикални по два основни начина. На първо място, те издигат епископа на Рим над всички други епископства, създавайки съвременното папство. Клауза 3 постановява, че единствено папата има властта да инвеститурира да назначава епископи или да ги сваля или възстановява. Подсилвайки това, клауза 25 дава правото за назначаване (или сваляне) на епископи на папата, а не на местни владетели. И Клауза 12 дава на папата правото да сваля императори, следвайки Клауза 9, задължавайки „всички принцове да целуват краката само на папата“, за да бъдат считани за законни владетели.

По същия начин днес дипломатите на САЩ претендират за правото да посочват кой трябва да бъде признат за държавен глава на дадена нация. През 1953 г. те свалиха избрания лидер на Иран и го замениха с военната диктатура на шаха. Този принцип дава на американските дипломати правото да спонсорират „цветни революции“ за смяна на режима, като например спонсорирането им на латиноамерикански военни диктатури, създаващи клиентски олигархии, които да обслужват корпоративните и финансови интереси на САЩ. Превратът от 2014 г. в Украйна е само последното упражняване на това право на САЩ да назначават и свалят лидери.

Съвсем наскоро американски дипломати назначиха Хуан Гуайдо за държавен глава на Венецуела вместо нейния избран президент и му предадоха златните резерви на тази страна. Президентът Байдън настоя, че Русия трябва да отстрани Путин и да постави по-проамерикански лидер на негово място. Това „право“ на избор на държавни глави е константа в политиката на САЩ, обхващаща дългата й история на политическа намеса в европейските политически дела след Втората световна война.

Втората радикална характеристика на папския диктат е изключването на всяка идеология и политика, които се отклоняват от папската власт. Клауза 2 гласи, че само папата може да бъде наречен „Вселенски“. Всяко несъгласие по дефиниция е еретично. Клауза 17 посочва, че нито една глава или книга не може да се счита за канонична без папската власт.

Подобно искане се прави от днешната спонсорирана от САЩ идеология на финансизирани и приватизирани „свободни пазари“, което означава дерегулация на властта на правителството за оформяне на икономики в интереси, различни от тези на центрираните в САЩ финансови и корпоративни елити.

Искането за универсалност в днешната Нова Студена война е прикрито в езика на „демокрацията“. Но определението за демокрация в днешната Нова Студена война е просто „проамериканска“ и по-специално неолибералната приватизация като спонсорирана от САЩ нова икономическа религия. Тази етика се смята за „наука“, както в квази-Нобеловата мемориална награда за икономически науки. Това е съвременният евфемизъм за неолибералната икономика на боклука от Чикагската школа, програмите на МВФ за икономии и данъчното облагодетелстване за богатите.

Папските Диктати излагат стратегия за еднополюсен контрол над светските сфери. Те отстояват папското предимство пред светските крале, преди всичко пред императорите на Свещената Римска империя на Германия. Клауза 26 дава власт на папите да отлъчват всеки, който „не е в мир с Римската църква“. Този принцип предполага заключителния Клаус 27, позволяващ на папата да „освободи поданиците от тяхната вярност към нечестивите хора“. Това насърчи средновековната версия на „цветните революции“ за смяна на режими.

Това, което обединяваше страните в тази солидарност, беше антагонизъм към общества, които не бяха подчинени на централизиран папски контрол – мюсюлманските неверници, които държаха Йерусалим, а също и френските катари и всеки друг, смятан за еретик. Преди всичко имаше враждебност към региони, достатъчно силни, за да устоят на папските искания за финансов данък.

Днешният аналог на такава идеологическа сила за отлъчване на еретиците, които се противопоставят на исканията за подчинение и данък, биха били Световната търговска организация, Световната банка и МВФ, диктуващи икономически практики и определящи „условия“, които всички правителства членки да следват, под страх от санкции на САЩ – съвременната версия за отлъчване от църквата на страни, които не приемат сюзеренитета на САЩ.

Клауза 19 от Диктатите постановява, че папата не може да бъде съден от никого – точно както днес Съединените щати отказват да подчинят действията си на решения на Световния съд. По същия начин днес диктатът на САЩ чрез НАТО и други оръжия (като МВФ и Световната банка) се очаква да бъдат последвани от сателитите на САЩ без въпроси. Както каза Маргарет Тачър за нейната неолиберална приватизация, която унищожи публичния сектор на Великобритания: „Няма алтернатива” (TINA – There Is No Alternative).

Мисълта ми е да подчертая аналогията с днешните санкции на САЩ срещу всички страни, които не следват американските дипломатически искания. Търговските санкции са форма на отлъчване. Те отменят принципа на Вестфалския договор от 1648 г., който прави всяка страна и нейните управници независими от чужда намеса. Президентът Байдън характеризира намесата на САЩ като осигуряване на неговата нова антитеза между „демокрация“ и „автокрация“. Под демокрация той има предвид клиентелистка олигархия под контрола на САЩ, създаваща финансово богатство чрез намаляване на жизнения стандарт на труда, за разлика от смесените публични/частни икономики, целящи насърчаване на жизнения стандарт и социална солидарност.

Както споменах, чрез отлъчването на Православната църква с център Константинопол и нейното християнско население, Великата схизма създаде съдбоносната религиозна разделителна линия, която раздели „Запада“ от Изтока през последното хилядолетие. Това разделение беше толкова важно, че Владимир Путин го цитира като част от речта си от 30 септември 2022 г., описваща днешното откъсване от западните икономики, центрирани в САЩ и НАТО.

През 12-ти и 13-ти век нормандските завоеватели на Англия, Франция и други страни, заедно с германските крале, протестират многократно, многократно са отлъчвани от църквата, но в крайна сметка се поддават на папските искания. Отне близо 3 века – до 16 век на Мартин Лутер, Цвингли и Хенри VIII най-накрая да създадат протестантска алтернатива на Рим, правейки западното християнство многополярно.

Защо отне толкова време? Отговорът е, че кръстоносните походи осигуряват организираща идеологическа тежест. Това беше средновековната аналогия с днешната Нова Студена война между Изтока и Запада. Кръстоносните походи създават духовен фокус на „морална реформа“ чрез мобилизиране на омраза срещу „другия“ – мюсюлманския Изток и все повече евреи и европейски християнски дисиденти от римския контрол. Това беше средновековната аналогия с днешните неолиберални доктрини за „свободен пазар“ на финансовата олигархия на Америка и нейната враждебност към Китай, Русия и други нации, които не следват тази идеология. В днешната Нова Студена война неолибералната идеология на Запада мобилизира страха и омразата към „другия“, демонизирайки нациите, които следват независим път като „автократични режими“. Откровеният расизъм се насърчава към цели народи, както е видно от русофобията и културата на отмяната, която в момента обхваща Запада.

Точно както западнохристиянският многополюсен преход изискваше протестантската алтернатива от 16-ти век, отделянето на централната част на Евразия от центрирания към банките натовски Запад трябва да бъде консолидиран от алтернативна идеология по отношение на това как да се организират смесени публични/частни икономики и тяхната финансова инфраструктура.

Средновековните църкви на Запад са били изцедени от своите милостини и дарения, за да дадат пенса на Петър и други субсидии на папството за войните, които то води срещу владетели, които се съпротивляваха на папските искания. Англия изигра ролята на основна жертва, каквато Германия играе днес. Огромни английски данъци бяха наложени уж за финансиране на кръстоносните походи и бяха пренасочени за борба с Фридрих II, Конрад и Манфред в Сицилия. Това отклоняване беше финансирано от папски банкери от Северна Италия (ломбарди и кахорзини) и се превърна в кралски дългове, предавани в цялата икономика. Английските барони водят гражданска война срещу Хенри II през 1260-те години, слагайки край на съучастието му в жертването на икономиката според папските претенции.

Това, което сложи край на властта на папството над други страни, беше краят на войната му срещу Изтока. Когато кръстоносците губят Акра, столицата на Йерусалим през 1291 г., папството губи контрола си над християнския свят. Вече нямаше „злото“, с което да се бори, а „доброто“ беше загубило своя център на тежест и съгласуваност. През 1307 г. френският Филип IV („Честният“) заграбва богатството на големия военен банков орден на Църквата, това на тамплиерите в Парижкия храм. Други владетели също национализират тамплиерите и паричните системи са извадени от ръцете на Църквата. Без общ враг, дефиниран и мобилизиран от Рим, папството  губи своята еднополюсна идеологическа власт над Западна Европа.

Съвременният еквивалент на отхвърлянето на тамплиерите и папските финанси би бил държавите да се оттеглят от Новата студена война на Америка. Те биха отхвърлили доларовия стандарт и банковата и финансова система на САЩ, което и се случва, тъй като все повече страни виждат Русия и Китай не като противници, а като предоставящи големи възможности за взаимна икономическа изгода.

Нарушеното обещание за взаимна полза между Германия и Русия

Разпадането на Съветския съюз през 1991 г. обещава край на Студената война. Варшавският договор беше разпуснат, Германия беше обединена, а американските дипломати обещаха край на НАТО, защото съветската военна заплаха вече не съществуваше. Руските лидери се отдадоха на надеждата, че, както се изрази президентът Путин, ще бъде създадена нова общоевропейска икономика от Лисабон до Владивосток. По-специално се очакваше Германия да поеме водеща роля в инвестирането в Русия и преструктурирането на нейната индустрия по по-ефективни начини. Русия ще плати за този трансфер на технологии, като доставя газ и петрол, заедно с никел, алуминий, титан и паладий.

Нямаше очаквания, че НАТО ще бъде разширена, за да заплаши с Нова Студена война, още по-малко, че ще подкрепи Украйна, призната за най-корумпираната клептокрация в Европа, ръководена от екстремистки партии, идентифициращи се с германски нацистки знаци.

Как да си обясним защо привидно логичният потенциал за взаимна печалба между Западна Европа и бившите съветски икономики се превърна в спонсорство на олигархични клептокрации. Разрушаването на газопровода „Северен поток“ капсулира динамиката в твърда черупка. В продължение на почти десетилетие постоянно искане на САЩ е Германия да отхвърли зависимостта си от руската енергия. На тези искания се противопоставиха Герхард Шрьодер, Ангела Меркел и германски бизнес лидери. Те посочиха очевидната икономическа логика на взаимната търговия на германски производители за руски суровини.

Проблемът на САЩ беше как да попречат на Германия да одобри газопровода „Северен поток 2“. Виктория Нуланд, президентът Байдън и други американски дипломати демонстрираха, че начинът да се направи това е да се насажда омраза към Русия. Новата Студена война беше представена като нов кръстоносен поход. Така Джордж Буш беше описал атаката на Америка срещу Ирак, за да завладее петролните му кладенци. Спонсорираният от САЩ преврат от 2014 г. създаде марионетен украински режим, който прекара осем години в бомбардировки на рускоезичните източни провинции. Така НАТО предизвика руския военен отговор.

Подстрекателството беше успешно и желаният руски отговор беше надлежно обозначен като „непредизвикана жестокост”. Неговата защита на цивилни беше представена в медиите, спонсорирани от НАТО, като толкова обидна, че заслужава търговските и инвестиционните санкции, които бяха наложени от февруари. Ето какво означава кръстоносен поход.

Резултатът е, че светът се разделя на два лагера: центрираната около САЩ НАТО, и нововъзникващата евразийска коалиция. Един страничен продукт от тази динамика беше да остави Германия неспособна да следва икономическата политика на взаимно изгодни търговски и инвестиционни отношения с Русия (а може би и с Китай). Германският канцлер Олаф Шолц ще посети Китай тази седмица, с претенцията той да демонтира публичния сектор и да спре да субсидира икономиката си, в противен случай Германия и Европа ще наложат санкции върху търговията с Китай. Няма начин Китай да отговори на това абсурдно искане, както и Съединените щати или която и да е друга индустриална икономика биха спрели да субсидират своите собствени компютърни чипове и други ключови сектори.[1]  Германският съвет за външни отношения е неолиберална „либертарианска“ ръка на НАТО, изискваща деиндустриализация на Германия и зависимост от САЩ, прекъсвайки търговските й връзки с Китай, Русия и техните съюзници. Това обещава да бъде последният пирон в икономическия ковчег на Германия.

Друг страничен продукт от Новата студена война на Америка беше прекратяването на всеки международен план за спиране на глобалното затопляне. Ключов камък на икономическата дипломация на САЩ е контролът на американските петролни компании над световното снабдяване с нефт и газ – за да намалят зависимостта си от въглеродните горива. За това беше войната на НАТО в Ирак, Либия, Сирия, Афганистан и Украйна. Не е  абстрактната битка  „Демокрации срещу автокрации“. Става въпрос за способността на САЩ да вредят на останалите страни, като пречат на достъпа им до енергия и други основни нужди.

Без наративът на Новата Студена война „добро срещу зло“, санкциите на САЩ ще загубят своя raison d’etre в тази атака на САЩ срещу опазването на околната среда и взаимната търговия между Западна Европа и Русия и Китай. Това е контекстът на днешната битка в Украйна, която трябва да бъде само първата стъпка в очакваната 20-годишна борба на САЩ за предотвратяване на превръщането на света в многополюсен. Този процес ще заключи Германия и Европа в зависимост от доставките на американски LNG.

Номерът е да се опитаме да убедим Германия, че е зависима от Съединените щати за своята военна сигурност. Защитата, от която Германия наистина се нуждае, е войната на САЩ срещу Китай и Русия, която маргинализира и „украинизира“ Европа.

Не е имало призиви от страна на западните правителства за преговори за прекратяване на тази война, защото война не е била обявена в Украйна. Съединените щати не обявяват война никъде, защото това би изисквало декларация от Конгреса съгласно конституцията на САЩ. Така че армиите на САЩ и НАТО бомбардират, организират цветни революции, месят се във вътрешната политика (правейки споразуменията от Вестфалия от 1648 г. ненужни) и налагат санкциите, които разкъсват Германия и нейните европейски съседи.

Как могат преговорите да „завършат“ война, която не е обявена, и която представлява дългосрочна стратегия за тотално еднополюсно световно господство?

Отговорът е, че край няма да има, докато сегашния набор от международни институции, съсредоточени върху САЩ, не бъде сменен с алтернативен. Това изисква създаването на нови институции, които отразяват алтернатива на неолибералния банково-центричен възглед, че икономиката трябва да бъде приватизирана с централно планирани финансови центрове.

Роза Люксембург характеризира избора като избор между социализма и варварството. Очертах политическата динамика на алтернативата в неотдавнашната си книга „Съдбата на цивилизацията“.

Авторът: Майкъл Хъдсън е американски икономист, професор по икономика в Университета на Мисури–Канзас Сити и изследовател в Икономическия институт Леви към Бард Колидж, бивш анализатор на Уолстрийт, политически консултант, коментатор и журналист.

Източник – The Saker

Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук: