Автор: Петър Волгин

Великият английски философ Джон Лок /1632 – 1702 г./, който е основоположникът на автентичния либерализъм, нямаше да спира да се върти в гроба, ако можеше да види какви ги говорят и вършат от много десетилетия насам хората, обявили се за негови идейни наследници. А най-печалното е, че със своите действия съвременните „либерали“ лепнаха позорно петно на либерализма и го превърнаха в мръсна дума. Джон Лок /или неговият безсмъртен дух/ има всички основания да бъде не просто недоволен, а направо вбесен заради думите на своите „последователи“. Най-вече защото той наистина създава една величествена философия, която въпросните хора след време ще превърнат в точно обратното на това, което тя представлява. Нека обаче да спазваме хронологията. 

Либерализмът се заражда като ясно изразена политическа философия в края на 17 век, като основен двигател на тази систематизация се явява именно Джон Лок. Неговите прословути „Два трактата за управлението“ извеждат най-ясно онези либерални (локистки) принципи, върху които в следващите десетилетия ще се гради тази философия. Докато не стигне до днешните извращения като „политика на идентичностите“ и „джендър равенство“. Лок категорично отхвърля схващането, че властта имала божествен характер и настоява, че тя е плод на договор между управляващи и управлявани. Смята също така, че хората са надарени с естествени права на живот, свобода и собственост, а тези управляващи, които отказват да ги спазват, могат да бъдат свалени от народа, включително и със сила. Джон Лок говори за три основни свободи – на мисълта, на словото и на притежанието.

В предишните векове също е имало мислители, като Томас Хобс и Барух Спиноза, които са защитавали правото на хората свободно да изразяват възгледите си, без да се опасяват от властнически репресии. Новото, което Лок добавя към тези схващания, е именно идеята за собствеността като основен гарант на свободата. Джон Грей пише, че „у Лок е налице онова, което отсъства при по-ранните теоретици на индивидуализма – ясното съзнание, че личната независимост предполага частна собственост, гарантирана от закона“.1 Като се замислите, ще установите, че няма нищо по-логично от това схващане. Няма как да бъдеш свободен, ако си беден. В такъв случай ти си просто играчка в ръцете на твоя работодател, бил той някакъв частен собственик или държавата. В момента, в който този работодател не хареса някой твой възглед, той ще те уволни и така ще те лиши от средства за препитание. Ето защо много хора са принудени да търпят какви ли не своеволия и не смеят да изкажат гласно мнението си, защото се страхуват, че биха могли да изгубят и малкото, което имат. Съвсем по друг начин стоят нещата, когато притежаваш собственост или доходи, които не зависят от благоволението на моментния ти работодател. В такъв случай можеш свободно да изразяваш позициите си, защото знаеш, че дори и да загубиш конкретната си работа, имаш достатъчно материални възможности, за да се справиш в подобна ситуация.

Именно идеята на Джон Лок за връзката между собствеността и свободата се превръща в основата, върху която се изгражда либералната философия. Тук, разбира се, трябва да бъде отбелязан един момент, на който нито Лок, нито преките му следовници обръщат внимание. Става дума за концентрацията на собственост. На теория множество производители на една стока се конкурират на пазара, като така осигуряват разнообразие и достъпни цени, което е от полза за потребителите. Само че на практика доста често се получава нещо съвършено различно. Един производител решава, че ще печели много повече, ако се превърне в монополист или ако на пазара останат само двама или трима като него. С помощта на всевъзможни нечестни средства този производител /или картел/ елиминира конкуренцията и установява монополни цени. И ето тук е ролята на държавата, която пазарните фундаменталисти от втората половина на 20 век така бясно отричат. Тя е тази, която не бива да позволява създаването на монополи. Тя трябва да защитава интересите на потребителите и да възпрепятства безконтролното развихряне на алчността на производителите. Ако държавата я няма, ако всичко бъде оставено на „невидимата ръка на пазара“, ще победят най-амбициозните и най-безскрупулните, собствеността ще бъде концентрирана в ръцете на един крайно ограничен елит, а това неминуемо ще доведе не само до масово обедняване, но и до изчезването на свободата. 

Всички тези разсъждения ще станат много актуални доста години след конституирането на либерализма като стройна философска и икономическа система. Разцветът на либералната система на мислене и на политическо действие е във времето между края на Наполеоновите войни /1815 г./ и началото на Първата световна война /1914 г./ Тогава пишат редица либерално настроени мислители, а един от най-интересните сред тях е Джон Стюарт Мил /1806 – 1873 г./. Той е дете-чудо в буквалния смисъл на думата. На три години учи старогръцки, на шест написва история на Рим, на седем може да разбира Платоновите диалози в оригинал, а на дванайсет вече има сериозни познания за политиката, икономиката, историята и е в състояние да решава сложни математически уравнения. 2

През 1859 г. излиза най-известната книга на Джон Мил „За свободата“, в която той защитава тезата, че най-добрият начин за осигуряване на приоритет на едно общество е като се предостави на всеки човек пространство да се развива, както той намери за добре. Дълбокото му убеждение е, че на всеки човек трябва да бъде позволено да се развива така, както той желае, стига, разбира се, това да не вреди на останалите. Джон Мил е класически либерал и винаги акцентира върху важността на частната собственост, ограничената роля на държавата и свободния пазар. И въпреки това в неговите трудове могат да се намерят редица идеи, които влизат във видимо противоречие с по-късните неолиберални концепции.   В своя основен труд „Принципи на политическата икономия“ Мил успява да излезе извън класическия либерализъм, за чието кодифициране е спомогнал с дотогавашните си творби. Той приема за напълно естествено да се взема от тези, които имат много и да се даде на други, които имат по-малко. Разбира се, на Мил и през ум не му минава да ликвидира капитализма. За него частната собственост си остава най-естественото нещо на света. И въпреки това той вярва, че съществуващата система може да бъде подобрена. Това означава съчетаване на пазарните принципи на производството със социалните принципи на разпределение. 

Има и други важни въпроси, по които Джон Стюарт Мил влиза в противоречие както със своите съвременници класическите либерали, така и с по-сетнешните неолиберални концепции. Смята за справедливо въвеждането на ограничения при наследяването на собствеността, защото хората трябва да получават доходи основно от труда си, а не от нещо, за чието събиране не са положили никакви усилия. Възгледите на Дж. С. Мил за собствеността върху земята също се различават от класическото либерално становище. В „Принципи на политическата икономия“ той пише: „Когато се говори за неприкосновеност на собствеността, трябва да се знае, че на собствеността върху поземлените участъци не е свойствена тази неприкосновеност, както при другите видове собственост. Земята не е създадена от човека. Тя по начало е достояние на всички хора.“ Мил е убеден, че един от най-добрите начини за подобряване материалното състояние на бедните е тяхното оземляване. Така ще се създадат и много поземлени собственици, а именно собствеността е най-добрата гаранция за свободата. Мил прекрасно е разбирал, че няма как да си свободен, когато си беден.

Именно това не разбират или, по-скоро, категорично отказват да разберат онези мислители, които през втората половина на 20 век наричат себе си „либерали“, но всъщност нямат нищо общо с автентичния либерализъм. Те до припадък твърдят, че защитават свободата във всичките й възможни форми – политическа, икономическа, социална – но прилагането в практиката на техните идеи води до точно обратния на прокламирания идеал. Неолибералните виждания, които биват реализирани от края на 70-те години на миналия век, а особено след падането на Желязната завеса в много страни по целия свят, предизвикват огромно разслоение в обществата, масово падане на стандарта на живот на голям брой хора и като резултат от това намаляване пространството на свободата. Нека караме поред.

Неолибералите започват да развиват вижданията си още през 30-те години на миналия век. Става дума за хора като Фридрих Хайек, Лудвиг Мизес, Карл Попър, Милтън Фридман. Те постоянно изразяват силното си притеснение от набиращите все по-голяма популярност леви и социалистически идеи за развитието на обществото. Най-силно се противопоставят на идеята, че държавните институции трябва да играят активна роля, а не да оставят всичко на „невидимата ръка на пазара“. Неолибералите твърдят, че реабилитират „чистия либерализъм“, който според тях е „замърсен“ от множество леви и направо социалистически схващания. За целта те се обръщат към класиците на либерализма и основно към теориите на Адам Смит. Има три неща в неговите виждания, които силно се харесват на неолибералите. Първо, те одобряват неговия възглед, че капитализмът е естественото състояние на човека, защото той по природа е индивидуалистично, а не колективистично създание.

Социалистическите и комунистическите схващания са абсурдни, твърдят неолибералите, понеже те не са свързани с реалността, а са плод на пожелателно мислене. Втората основна идея на Адам Смит, която неолибералните мислители силно пропагандират, е тази за „невидимата ръка на пазара“. Прогресът в едно общество се ражда от активните действия на хора, които искат да задоволят собствените си интереси. По този начин, удовлетворявайки личните си потребности, хората всъщност подпомагат общото благоденствие. А вярата в ограничените функции на държавния апарат е третото измерение на вижданията на Адам Смит, което е много съществено за неолибералите.

Само че както много често се случва, връщайки се към класиката, апологетите на неолиберализма взимат от нея само това, което им харесва. Тоест говорим не за реанимиране на цялостния корпус на либералната мисъл, а само на онези части от нея, които обслужват техните виждания. Да вземем същия този Адам Смит. Да, гореизброените три принципа наистина са част от неговата философия. Но има и други, също толкова важни неща, които неолибералите тактически премълчават. Преследването на собствения интерес, твърди шотландският мислител, задължително трябва да върви със спазването на моралните принципи и съчувствието към по-слабите. А това е доста по-различно от неолибералната догма,
според която не бива да има никакво съчувствие към слабите и неуспелите, защото естественото състояние на света е някой да печели, а друг да губи.

Самият Милтън Фридман признава, че в сравнение с него Адам Смит, въпреки пропазарната си позиция, призовава за доста по-голяма роля на държавните институции в живота на обществото. Ето тук е и основната разлика между класическите либерали и неолибералите. Първите, въпреки акцента, който винаги са поставяли върху правото на собственост, индивидуалната свобода и върховенството на пазара, винаги са смятали, че обществото не може да се управлява единствено от „закона на джунглата“. Най-видните представители на класическия либерализъм са убедени, че държавата трябва да се грижи за по-слабите членове на обществото, а не да ги оставя на произвола на съдбата. Мислители като Джереми Бентъм и Джон Стюарт Мил са склонни да приемат различни форми на държавна намеса, които да подобрят живота на социално слабите. Автентичният либерал Мил дори изповядва идеи, заради които неолибералните му следовници биха го заклеймили, а някои наистина го и правят. Той е първят, който разграничава законите на производството от законите на преразпределението. Що се отнася до производството, там нищо не може да се промени, твърди Мил. Те са естествени и винаги ще си останат едни и същи. Обаче законите за преразпределението са нещо съвсем различно. Те зависят от традициите и обичаите на всяко отделно взето общество и подлежат на промяна. Според неолибералите именно това е основният „грях“ на Дж. С. Мил. Хора като Фридрих Хайек виждат в тази концепция основата, върху която израства по-сетнешният възход на левите идеи за преразпределение на богатствата.

Всъщност съжденията на Хайек, независимо от целия ореол на гениалност, който му изграждат неговите почитатели през годините, както и независимо от Нобеловата награда за икономика, първо, не се отличават с особена оригиналност, и второ, често са опровергавани от реалността.

В средата на 40-те години Фридрих Хайек съвсем сериозно твърди, че ако британските лейбъристи дойдат на власт, техните принципи за активна държава неминуемо ще доведат до установяване на тоталитаризъм във Великобритания. Австрийският мислител предвижда такова бъдеще и за Швеция заради нейното социалдемократическо правителство. Е, лейбъристите във Великобритания действително печелят изборите и започват да реализират проетатистката си програма, но от това не произлиза никакъв тоталитаризъм. Такъв не се наблюдава и в Швеция независимо от заклинанията на неолибералите.

И така, действителността категорично опровергава някои от най- упоритите неолиберални твърдения. Освен това през „Славните трийсет години“, т.е. времето от края на 40-те до края на 70-те, става ясно, че именно благодарение на активната държавна намеса, а не на „невидимата ръка на пазара“ животът на обикновените хора значително се подобрява. Въпреки тези обективни факти обаче, неолиберализмът не изчезва в първите десетилетия след Втората световна война. Макар и разположени в маргиналията на интелектуалния живот, неолибералните мислители се радват на едно доста добро съществуване. Техните възгледи се радват на одобрението на малобройна, но достатъчно добре обезпечена прослойка. Могъщи бизнесмени, пазарни фундаменталисти, фанатични антикомунисти осигуряват финансов комфорт на неолибералните дейци. И в крайна сметка инвестицията им се оказва печеливша. Защото именно неолибералните теории подготвят идейната основа за връщането във властта на икономическите елити. Именно парите на богатите предприемачи позволяват в продължение на години да бъдат създавани и развивани многобройни фондации по цял свят, които се занимават с постоянно пропаганда на неолибералните теории. 

Всичко започва още през 1947 г. със създаването на Обществото Мон Пелерин. Тази неправителствена организация е наречена така по името на швейцарския курорт, където се събират нейните учредители. Основен вдъхновител на групата е Фридрих Хайек, а сред останалите основатели са Лудвиг фон Мизес, Франк Найт, Карл Попър, Джордж Стиглер, Милтън Фридман. Там за първи път ясно са формулирани концепциите, които са централни за неолибералната идеология и
впоследствие ще бъдат приложени при управлението на много държави. Става дума за върховенство на пазарните принципи, максимално ограничаване пълномощията на държавните структури, бърза приватизация и непрестанна борба не само срещу радикалните комунистически идеи, но и срещу кейнсианството, както и срещу всякакви леви идеи.  

През 1979 г. Консервативната партия печели изборите във Великобритания, а нейната лидерка Маргарет Тачър става премиер. На следващата година президент на САЩ става Роналд Рейгън. Това са двамата политици, които правят най-много за налагането на неолиберализма в управлението. Най-после се сбъдват неолибералните мечти за оттеглянето на държавата и за господството на пазарните принципи. Започва масирано настъпление срещу синдикати, леви партии и движения. След падането на Берлинската стена тази тенденция се разпространява в цяла Европа. В продължение на близо две десетилетия – от 1989 г. до световната финансово-икономическа криза през 2007-2008 г. – неолиберализмът се превръща в догма, която /почти/ никой не смее да оспорва. Най-ясно тази догма се проявява в предписанията на т.нар. Вашингтонски консенсус, описващ поредица от стандартни неолиберални мерки, които биват предписвани както на държавите от Латинска Америка, така и на бившите комунистически страни, включително и България. Най-важните от тях са – минимален бюджетен дефицит, либерализация на финансовите пазари, премахване на бариерите пред чуждите инвестиции, приватизация на държавните предприятия. Неолибералните коментатори, които не слизат от телевизионните екрани, упорито налагат тезата, че ако точките на Вашингтонския консенсус бъдат изпълнени, всички хора ще заживеят богато и щастливо. Простичко казано, свободата на пазара ще доведе до това, че всички хора ще бъдат свободни и богати.

Има само един проблем с тази толкова красиво звучаща утопия. Тя така и не се потвърждава от фактите. Да, печеливши от неолибералните политики има. Само че това са основно представителите на финансово-политическия елит. Или, както е казано в Светото писание, който има, ще му се даде, а който няма, ще му се отнеме. Прекият резултат от превърнатите в дела неолиберални идеи е, че богатите станаха още по-богати, а числото на загубилите добрия си социален статус постоянно се
увеличава. Този процес е описан много подробно и увлекателно от Джоузеф Стиглиц, носител на Нобеловата награда за икономика /2001 г./ и главен икономист на Световната банка /1997-2000 г./. Ето че стигаме и до най-важния въпрос – дали свободата, предоставена на пазарите, прави всички хора свободни? Фактите показват, че отговорът е отрицателен.
Поради една проста причина. Бедните хора не могат да бъдат свободни. Какво от това, че границите са отворени, че за много държави не се иска виза, че съществува Шенгенско пространство и Еврозона? Кой има възможност да се възползва от всички тези прекрасноти? Само хора с пари, разбира се. Само хората с пари имат свободата да правят каквото искат и да отиват там където искат. А това е един много малък елит. Затиснати от всевъзможни финансови проблеми, повечето хора по света,
не могат да си позволят лукса да бъдат свободни. Неолибералните политики донесоха свобода за малцина свръхзабогатели граждани. Що се отнася до мнозинството, то категорично загуби от превърналите се в практика идеи на неолиберализма.

Дотук ставаше дума основно за пораженията, които нанася практическото прилагане на съвременните „либерални“ идеи върху благосъстоянието на хората. Има обаче и още една сфера, върху която тази неолиберална философия се отразява изключително негативно. Става дума за интелектуалното любопитство и оригиналната мисъл. С течение на времето неолиберализмът се превръща в господстваща идеология, която се стреми максимално да маргинализира всички останали идеи и особено тези, които открито й се противопоставят. До 1989 г. това е трудно постижимо. Все пак до тази година в света съществуват две противопоставящи се обществено-политически системи, както и техните идеологически оправдания. Въпреки възхода на съвременните „либерали“ в Западния свят през 80-те години на миналия век, те не могат окончателно да спечелят  войната с левите идеи и със защитниците на социалната справедливост, които имат редица постижения в тази област, защитават ги упорито, а и имат подкрепата на социалистическия лагер. След разпадането на Източния блок вече нищо не може да спре възхода на съвременния „либерализъм“. С маниакална упоритост той почва да завладява страните, били доскоро част от доскорошната Съветска империя. В интерес на истината, те нямат нищо против да бъдат завладяни. Първо, налице е класическият принцип на махалото. След като няколко десетилетия в тези държави е господствал наративът за всеобщото благо и превъзходството на общото над личното, сега нещата се задвижват в точно обратната посока. Принципите на крайния индивидуализъм, както и на неприкрития егоизъм, се превръщат не просто в норма, а в религия. Герой на новото време е Гордън Геко, персонажът, изигран блестящо от Майкъл Дъглас в „Уолстрийт“ на Оливър Стоун. Прословутата му реплика „Алчността е нещо хубаво“ става квинтесенция на мисленото на цели поколения. Всеки, който се осмелява да мисли по различен начин и да оспорва принципите на Вашингтонския консенсус, бива обвиняван не просто в ретроградност, а в откровена „носталгия по комунистическите времена“. 

Подобни обвинения са особено често срещани в някогашните комунистически държави, където апологетите на новия „либерализъм“ не търпят никакво инакомислие. Втората причина за тази нетърпимост към другото мнение, освен принципа на махалото, носи чисто материален характер. Проповедниците на неолиберализма /много често това са доскорошните активни пропагандисти на комунистическата идеология/ не го защитават безплатно. Всички те са част от управителните тела на фондации, които получават стабилно чуждестранно финансиране, или са политици, чиито партии са спонсорирани в името на това да прокарват в страните си такова законодателство, каквото отдавна има в САЩ, Великобритания и редица други държави. 

Днешните „либерали“ се стремят да установят монопол на мисълта не само в икономическата и политическата сфера. Стремежът им е да подчинят всички останали дейности, най-вече тези, свързани с интелектуалните търсения и творчеството. В сферата на изкуството например се подкрепят и промотират творби, в които са заложени точно определени идеи. Без значение дали става дума за филми, театрални пиеси или романи, на най-голяма реклама се радват тези произведения, които възхваляват отказа от национална или каквато и да било друга групова идентичност и които представят света като място, населено главно от атомизирани индивиди, нямащи нищо общо помежду си. „Либералните“ гаулайтери провеждат същата политика и в областта на хуманитарните науки. В историята, философията, социологията, дори във филологиите, акцентът бива поставян върху маргинални и несъществени процеси, като идеята е отново да бъде разрушена всякаква връзка с традициите, да бъде премахната всякаква национална специфика. А творците, както и учените, които имат смелостта да се противопоставят на подобен едноизмерен подход, биват тотално остракирани. В ход влиза „културата на заличаването“, която не търпи разномислие.

Ето така съвременният „либерализъм“, който иска да установи тотален контрол върху всяка мисъл и всяко действие, уби автентичния либерализъм, за когото най-важното беше всеки човек да мисли и действа свободно, да не се съобразява с догмите и официозните предписания. През 17, 18, 19 век либерализмът олицетворяваше свободата. Днес тази дума означава нещо съвършено различно. Съвременният „либерализъм“ е символ на всеобхватните ограничения, на тоталния контрол върху мисълта и действието, на канселирането на всеки, чиито разсъждения не са в съзвучие с актуалните клишета. 

А най-лошото от всичко е, че днешните „либерали“ изкористиха до неузнаваемост същността на самата дума. Когато днес се произнесе думата „либерализъм“, повечето хора си представят драконовски ограничения на мисълта, стриктни съобразявания с политическата коректност и абсолютен страх да изкажеш мнение, различно от официозното. Истинският либерализъм е нещо съвършено различно. За него най-голямата ценност е именно свободата. Автентичният либерализъм поощрява въображението, настоява излизането от всякакви щампи, били те политически, икономически, културни, религиозни. Същинският либерализъм дава безкраен простор на мисълта, а не се стреми да я ограничи в името на някакви измислени идеологии, както правят днешните „либерали“. Тези хора са най-обикновени узурпатори на това понятие. Те нямат нищо общо със същността на либерализма. Да бъдат наричани точно те либерали е същото като да определиш Адолф Айхман като защитник на правата на малцинствените групи. Ако искаме да бъдем нормално общество, първото, което трябва да направим, е да върнем на думите истинските им значения. 

Бележки: 

1. Джон Грей, „Либерализмът“, стр.19, изд. „Народна култура“, 1991г.

2. Найджъл Уорбъртън, Малка история на философията, стр.173, изд. Дамян Яков, София, 2018г.

Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук: