Не е имало, няма и не може да има нищо общо между либерализма и национализма. Днес това твърдение се приема за аксиома, за истина, която е толкова тривиална, че изобщо няма нужда от доказване. Въпросното твърдение обикновено бива продължавано с допълнението, че ако си либерал, трябва да бъдеш на светлинни години разстояние от всякакви националистически идеи, а пък ако си националист, си длъжен да стоиш категорично надалеч от какъвто и да било либерализъм.

Съвременното политически коректно говорене толкова силно e набилo в главите ни тези схващания, че ние дори не си даваме труда да проверим дали те наистина са толкова безапелационно валидни. Все пак нека не се оставяме изцяло в лапите на официозните схващания и да се опитаме сами да установим дали пък съчетанието на либерализъм с национализъм не е толкова невъзможно, колкото ни бива представяно.

Задължителната първа стъпка в това пътуване е изясняването на двете основни понятия, които разглеждаме. Вече имах възможност да обясня, че днешният „либерализъм“ няма нищо общо с истинския смисъл на това понятие. За бащата на автентичния либерализъм Джон Лок, както и за неговите последователи през 18-ти и 19-ти век най-важното нещо е свободата. Те твърдят, че човек трябва да се развива така, както самият той иска, че никой няма право да поставя живота му в служба на каквито и да било концепции, колкото и възвишени да изглеждат те. Автентичните либерали са убедени, че свободата на мисълта, словото и действията са свещени и рестрикции върху тях не може да има. Що се отнася до онези, които днес наричат себе си „либерали“, то те нямат нищо общо със същността на либерализма. Те максимално са ограничили свободното изразяване на личността, опирайки се на някакви принципи, които единствено на самите тях изглеждат смислени. В продължение на десетки години тези „либерали“ създават закони и правила, които постоянно ограничават основните свободи. Парадоксът е, че в стремежа да защитят основните индивидуални права по начина, по който те ги разбират, оспорват съществуването на други легитимни интерпретации и се стига до деформирането и изключването на други основни права, т.е. стига се до един вид тоталитарен „либерализъм“. Само ако се опитате да изречете и най-премерената критика по отношение на философията на ЛГБТ+ или на феминизма, или на което и да било друго етническо, сексуално или религиозно малцинство, моментално ще бъдете обявен за „хомофоб“, „расист“, „женомразец“ и ще ви канселират от обществения живот. Същото ще ви се случи, ако кажете и една добра дума за нещо или някой, свързани с Русия. Според катехизиса на днешните „либерали“ за Русия трябва да се говори само с омраза. Не за Путин, за Пушкин нямате право нищо хубаво да казвате, ако не желаете да бъдете отлъчени от „порядъчното либерално общество“.

Ненавистта на днешните „либерали“ към Русия е също толкова голяма, колкото голяма е омразата им към другия техен любим враг, а именно „национализма“. Защо слагам и тази дума в кавички? Защото това, което „либералите“ влагат в това понятие, няма нищо общо с неговата истинска същност. Според „либералните“ официозни говорители националист е всеки, който бие жена си, мечтае да затвори  ЛГБТ+ хората в лагери и да удави мигрантите в морето. Естествено, на всеки нормален човек е ясно, че подобна убога карикатурна представа няма нищо общо с действителността. Само че „либералните“ говорители не се интересуват от действителността, а единствено от собствените си идеологически пристрастия. Още по-жалко за тях е, че освен от действителността, не се интересуват и от историята. Ако бяха проявили малко по-голям интерес към миналото, щяха да научат, че в епохата, която започва след Френската буржоазна революция, борбата за правата на личността, както и движенията за освобождаване на народите са се развивали паралелно. Както пише германският историк Петер Алтер, „Национализмът и либерализмът са били почти синоними. За съвременниците и последователите на зараждащото се национално движение те са представлявали едно цяло. Националистите са били наричани либерали и обратното.“

Революциите от 1848 г., известни като Пролетта на народите, се осъществяват от хора, които искат едновременно индивидуална свобода и национално освобождение. Редица изявени мислители и политически дейци с автентични либерални възгледи като Джон Стюарт Мил, Джузепе Мацини, Уудроу Уилсън се изказват недвусмислено в подкрепа на националното. Според тях свободата на отделната личност е естествено свързана със свободата на народа, към когото тази личност принадлежи. Едното не може да съществува без другото.

Сходен процес с този, който се осъществява с Пролетта на народите през 19-ти век, наблюдаваме в държави от Централна Европа, които по време на Студената война са в съветската сфера на влияние. В Полша, Чехословакия, Унгария борбата за свобода на хората в индивидуален план, логично се съчетава с борбата за национална независимост. Стремежът към възможност за свободно изразяване на личните убеждения се развива едновременно с желанието съответната държава да бъде независима от повелите на Съветския съюз. Противниците на социалистическото статукво искат едновременно да могат да изразяват убежденията си, като в същото време държавите им да могат да взимат решения, различни от желанията на Москва.

Разбира се, с течение на годините отношенията между национализма и либерализма се променят. И това е пряк резултат от хода на историческите събития. Неоспорим факт е, че през първата половина на 20-ти век национализмът се изражда в предизвикващите естествено отвращение фашизъм и нацизъм. И като резултат от това всеки политик или политическа структура, които си служат с националистическа риторика, почват да бъдат подозирани в симпатии към подобни идеологии. От друга страна, от самото начало на Студената война либерализмът  започва да бъде възприеман като основна алтернатива на тоталитаризма и изобщо на всяка колективистична идеология. А пък след разпада на социалистическия лагер в края на 20-ти век е наложено схващането, че либералната идеология е победила веднъж и завинаги и че вече никакви други концепции няма да съществуват. Единствено в рамките на самия либерализъм би могло да има някакво идеологическо движение.

Именно този начин на мислене води до израждането на либерализма в концепции, които нямат нищо общо с автентичния смисъл на това понятие. Днешните „либерали“ са пълна противоположност на мислители като Джон Лок или Джон Стюарт Мил. Те не са защитници на свободата, каквито трябва да бъдат истинските либерали, а тъкмо обратното – нейни отчаяни гонители. Днешните „либерални“ говорители са решили, че основният враг на прогреса, както те го разбират, е национализмът, че именно национализмът е главната пречка пред постигането на общочовешко щастие и затова трябва да се борят срещу него с всички възможни средства. Както повечето псевдолиберални разсъждения, и това е лишено от всякаква логика. Най-малкото защото чувството за национална принадлежност помага за постигането на свободата, а не й пречи. Да бъдеш част от една национална общност – това не ограничава възможностите на личността. Тъкмо обратното, прави я по-силна и по-смислена. Според немския философ Хердер човек не създава сам себе си, той се развива, потопен в контекста на културата на своята нация. По волята на съдбата ние се оказваме част от определена общност, смята той, която подготвя за нас средствата за възпитание и растеж (Гердер И.Г. Идеи к философии истории человечества. – М.: Наука, 1977. С.228).

Много е лесно която и да било национална общност да бъде обвинявана, че затормозява развитието на личността, че я лишава от индивидуалност, че пречи на самостойното й развитие. Много лесно и в същото време дълбоко невярно. Защото познанието за националните история, традиции и култура в никакъв случай не е ограничаващо. Това познание може само да разшири кръгозора на хората. Стъпили върху него, те имат възможността да развиват собствените си виждания върху случващото се не само в страната им, а и в целия свят. Натрупването на знания не ограничава. То те обогатява и ти позволява да правиш изводи, които иначе биха били повърхностни и непълни.

Това се отнася за всички, но с особена сила важи за държави като България с нейната повече от 1300-годишна история. В нашата история има всичко – величествени събития и моменти на тотален крах, върхови постижения, както и събития, с които не можем да се гордеем. И всички те трябва да бъдат познавани. Налаганата от официозите „либерална“ представа, че нациите нямали значение, че не трябвало да се концентрираме върху конкретно националното, а да мислим глобално, че колкото по-откъснати от своите корени сме, толкова по-добре за всички, е не просто невярна. Именно такава представа е ограничаваща. Защото ни вкарва в матрицата на еднообразното мислене. Ако решим да се движим по този шаблон, по нищо представителите на отделните нации няма да се отличават едни от други. А краят на многообразието всъщност е и край на възможността за развитие. Истинско развитие има само тогава, когато се срещат най-различни мнения, най-различни представи и именно от тази среща, пък дори и от сблъсъка между тях се ражда новото.

Тук стигаме до най-съществения въпрос за истинския либерализъм, въпроса за свободата. Дали привързаността към собствената нация пречи на свободата на индивида или, напротив, разширява я? Според днешните „либерали“ вярно е първото, а според здравия смисъл – второто. Събирането на познание не само трупа печал, както гласи старозаветният принцип. По-задълбоченото познание е гаранция и за по-голяма свобода на мисълта. Глобалистките клишета са истинската заплаха за свободата. Познанието за историята и културата на всяка една нация само я разширява.

Разбира се, съществуват и националистически клишета, които са също толкова елементарни, както и глобалистките. Само че те могат да бъдат преодолени не посредством отказа изобщо да се занимаваме с историята си. Тъкмо обратното. Колкото повече познаваме миналото и настоящето на своята нация, толкова по-свободни ще бъдем в разсъжденията си. И, да, автентичният либерален подход може да направи много, за да ни предпази от затъването в националистически тривиалности. Известно е от историята, че национализмът, подобно на всяка друга идеология, би могъл да се изроди в особено неприятни теории и практики. Ето защо класическата либерална идея с нейния акцент върху свободата на личността може да играе основна роля за предотвратяването на подобни извращения. Всеки път, когато някой пожелае да се откажем от свободата си в името на нещо „по-важно“, трябва да бъдем особено внимателни и категорично несъгласни. Искането за подобни жертви никога не води до нещо хубаво.  Нелогично е да изискваме от личността да се откаже от своята независимост в името на някаква колективистична национална идея. Свободата на нацията и свободата на личността не бива да си противоречат. Те чудесно могат да се допълват. Няма никакво противоречие между искането сам да решаваш съдбата си и желанието родината ти да бъде независима. И съвсем естествено опозиционните движения в страните от Централна и Източна Европа във времената на Студената война включваха и двата компонента.

Днес ситуацията в Европейския съюз до голяма степен наподобява това, което се случваше в рамките на доминирания от СССР социалистически лагер през 80-те години на миналия век. Имаме една централизирана управляваща структура в лицето на Европейската комисия, която се опитва, и до голяма степен успява, да наложи властта си върху всички държави членки. В същото време налице е и все по-засилваща се съпротива срещу този модел, така, както беше и в соцлагера през последното десетилетие на неговото съществуване. Днешните хора и структури, които се съпротивляват срещу брюкселското статукво, могат да почерпят много от опита на своите предшественици, от дисидентите в бившите социалистически държави. Най-вече по отношение на това как да бъдат синхронизирани исканията за спазване на правата на личността с исканията за национална независимост. Защото днес, въпреки цялата „либерална“ реторика, бива потъпквана както едната, така и другата свобода. Европейските граждани са стиснати в менгемето на политическата коректност и трябва да упражняват тотална автоцензура върху мисълта и изказванията си, ако не искат да бъдат нарочени за „антиевропейци“. В същото време националните държави постоянно биват лишавани от основни свои функции, като крайната цел явно е цялата власт да бъде трансферирана към Брюксел, а управляващите в отделните страни да взимат само маловажни решения.

Ето защо съпротивата срещу брюкселския диктат трябва да се основава както на принципите на автентичния либерализъм, защитавайки правата на личността за свободно изразяване, така и върху принципите на зашита на интересите на националната държава. Невъзможно е да имаме лична свобода, ако не живеем в независима държава. Обратното също е вярно. Тъкмо националната държава може да защити най-добре свободата на своите граждани от произвола на наднационалните институции. „Либералите“ обичат да говорят за това колко освободен бил всеки, който се е отказал от всякаква принадлежност към по-голяма група от хора. Само че в това няма нищо вярно. Подобни атомизирани индивиди могат да бъдат наричани независими само в контекста на това, че от тях нищо не зависи. Лишените от национална принадлежност хора не са свободни, те са просто играчка в ръцете на глобалните сили, които могат да правят с тях, каквото си пожелаят.

Свободата на личността, която либералната концепция защитава, е изключително важна, но ако се ограничим единствено до индивидуалния периметър, това в никакъв случай няма да бъде достатъчно. Свободата на отделния човек може да достигне своята пълнота само когато бъде съчетана с националната независимост. Връщайки се отново към Хердер, можем да припомним неговото виждане за това, че човек сам по себе си не е способен да достигне най-голямото развитие на собствените си добродетели и таланти, че се нуждае от колективния опит на нацията си. В този смисъл развитието на индивида и неговото творчество са и продукт на националната култура и фактор за нейното развитие (Малинова О.Ю. Либеральный национализм (середина XIX – начало XX века). М. РИК Русанова, 2000).

В същото време, ако издигнем стена между стремежа към национална независимост и класическата либерална вяра в свободата на личността, рискуваме да се събудим в общество, в което нездравият колективизъм е взел връх над всичко останало. Национализъм, в който не е вкоренена идеята за изначалните права на индивида, може да бъде нещо изключително опасно. За това, че либерализмът и национализмът могат да съставляват едно органично цяло са писали много автори. Заслужава си да обърнем специално внимание на руския философ, писател и политически деец Пьотр Струве /1870-1944/. Още когато е на 14 години, той пише в дневника си: „Аз съм национал-либерал, либерал на почвата“.

Пьотр Бернгардович ще претърпи различни влияния. В младежките си години е увлечен от марксизма. В края на 19-ти век вече е с репутацията на един от най-задълбочените марксистки мислители в Руската империя. Не след дълго обаче се отказва от марксистките и материалистическите си увлечения и се насочва към идеализма и метафизиката. През 1901 г. публикува статията „В какво се изразява истинският национализъм?“, в която доказва сходството между автентичния либерализъм и автентичния национализъм. Ето откъс от нея: „Либерализмът в неговата чиста форма, т.е. като признание на неотнемаемите права на личността, които трябва да стоят над посегателствата на каквото и да било колективно, свръхиндивидуално цяло, както и то да бъде организирано и каквото и име да не носи, именно това е единственият вид истински национализъм, истинско уважение и самоуважение на националния дух, т.е. признаване правото на неговите живи носители и творци на свободно творчество и търсене, съзидание и отхвърляне на целите и формите на живота“. П. Струве смята, че няма нищо автентично в авторитарния национализъм. Нарушавайки правата на личността, този мним национализъм сковава живите носители и творци на националния дух.

Руският мислител напълно споделя класическия либерален възглед, според който правата на личността трябва да бъдат закрепени в твърда правна рамка. И в същото време той не остава единствено на нивото на легалисткия подход. Струве смята, че един автентичен либерализъм трябва да има своите основания в самобитната национална култура. Той е твърдо убеден, че руските либерали не бива да се срамуват от своето „национално лице“. Руският либерализъм, пише Струве, винаги ще бъде слаб, докато не се осъзнае именно като руски и именно като национален. Неговият идеал е един свободен, творчески и затова завоевателен, в най-добрия смисъл на думата, национализъм. За просперитета на една държава, твърди руският философ, най-важното е разцветът на националната култура. Струве пише, че за цялото пространство на Руската империя, с изключение на Финландия и Полша, приобщаването към руската култура означава подем в най-висша степен.

Либерализмът може да просперира в една държава само ако е свързан с нейната история и култура. Мислители като Струве не си представят как може да съществува някакъв абстрактен либерализъм, който няма нищо общо с традициите на съответната нация. И действително, именно синтезът между либерализма и национализма може да направи така, че както едната, така и другата идея да не се изродят до някакви крайности. Както индивидуалистичната, така и колективистичната концепции, когато бъдат прилагани разумно, могат да донесат множество ползи. Проблемите идват тогава, когато едната от двете започне да претендира, че е единствена и всичко и всички трябва да се съобразяват с нея.

През последните няколко десетилетия хипертрофираният индивидуализъм се превърна в огромен проблем на модерния свят. Стремежите, желанията, а все по-често дори и неразбираемите капризи на отделния индивид бяха обявени за свещена доктрина, в която никой няма право да се съмнява. Беше обявена война на всякакви общностни връзки. Всичко, което обединява хората, биваше войнствено отричано. Всяка по-голяма общност от хора беше атакувана безпощадно от хипертрофирания индивидуализъм.

А като естествена реакция на подобни, лишени от каквато и да било нормалност, атаки, започна да се развива обратният процес. Все повече хора в най-различни места по света отказваха да възприемат себе си като атомизирани индивиди и започнаха да следват нишките, които ги свързват с останалите, а не да наблягат върху различията. На свой ред тази тенденция предизвика истеричен отговор на днешните „либерали“, които започнаха да алармират за опасността от „възраждане на фашизма“. Подобни алармистки призиви показват до каква степен съвременният „либерализъм“ е загубил връзките си с реалността. Неговите адепти пищят като побеснели срещу един напълно естествен процес. Защото няма нищо по-нормално от това отделните личности да искат да се свързват в по-големи групи, вместо да седят изолирани и да са постоянно в депресия в името на някаква „върховна свобода“. Вярно е, че след края на 70-те години на миналия век култът към личния успех или, казано по-простичко, най-баналният егоизъм се превърна в господстващ дух на времето. А след падането на Желязната завеса и /само/унищожението на социалистическия лагер дори и най-скромните призиви за някакви общностни действия и солидарност бяха обявени за реликти от тоталитарното минало. Доведените до крайност индивидуалистични копнежи продължиха да господстват в света, докато не настъпи голямата финансово-икономическа криза от 2007-2008 г. И едва тогава много хора започнаха да си дават сметка, че прословутото кредо на Гордън Геко от филма на Оливър Стоун „Уолстрийт“ за алчността, която била нещо добро, води не до всеобщо щастие, а до всеобща мизерия.

Като съвсем естествена реакция срещу прекомерния индивидуализъм и всепоглъщащата алчност започнаха да се развиват две тенденции, които макар и изглеждащи прекалено несъвместими, всъщност бяха израз на един и същи порив, а именно на желанието за създаване на общности. Първата е свързана с реабилитацията на левите идеи. Разпространяваното в годините след края на Студената война клише, че „всичко ляво е тоталитарно“ беше отхвърлено, както на теория, така и на практика. Започнаха да се появяват нови леви партии, които не просто печелеха популярност, но дори влизаха във властта. Втората тенденция пък показва възраждането на националното чувство и на любовта към собствената страна. Конкретният повод за разрастването на този процес може да бъде потърсен в безконтролните вълни от нелегална имиграция, заливащи Европа и САЩ. Но това далеч не е единствената причина. След като дълги години нацията и родината бяха оплювани от „либералните“ говорители, махалото се люшна в другата посока. Много хора видяха надежда тъкмо в националните идеи и затова подкрепиха и партиите, които поставяха на първо място в програмите си интересите на нацията, а не изпълнението на глобалистките проекти.

Желанието да принадлежиш към някаква по-голяма група е също толкова съществено за развитието на личността, както и желанието за индивидуална свобода. Националната и либералната политически идеи са по-скоро допълващи се, отколкото взаимоизключващи се. И напълно естествено звучат думите на Яел Тамир /Израел/, бивша депутатка и министърка от левицата, а днес университетска преподавателка и авторка на широко обсъждани книги: „Нито един индивид не може да e независим от националния контекст, но може да бъде свободен в рамките на този контекст“ (Tamyr, Y. Liberal Nationalism, Princeton, 1993).

Либералните политически теории и практики, които се свързват с уважението на личната свобода, и концепцията за защита на националния интерес, която поставя акцента върху принадлежността към националната общност, не се изключват, а се допълват. Спомнете си времената на коронавирусната епидемия. Тогава именно националната държава беше тази, към която всички – и отделните граждани, и големият бизнес – се обръщаха за съдействие. Точно тогава се видя най-ясно, че наднационалните институции не са ефективни в подобни ситуации, че само държавните структури могат най-бързо да се справят с кризата.

Тъкмо националната държава е тази, която може да създаде такива закони и правила, благодарение на които да бъде повишено благосъстоянието на гражданите. А когато успоредно с това се върви в посока на утвърждаване на личната свобода и на плурализма, ще се стигне до създаването на общество, в което и националният, и индивидуалният интерес ще бъдат максимално защитени. Синтезът между автентичната либерална концепция и автентичния национализъм е не просто възможен. Той е необходим, както за благото на личността, така и за просперитета на държавата.

Автор: Петър Волгин

Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук: