Малком Кийюн – 17 ноември 2023

Нивото на бедност в САЩ отбеляза най-голямото си годишно увеличение в историята. Според окончателните данни от преброяването на населението през 2022 г. там, 12,4% от американците вече живеят в бедност – това е увеличение със 7,4 % спрямо 2021 г. Пак за една година детската бедност е скочила повече от два пъти и е достигнала 12,4% от 5,2% година по-рано. През 2022 г. 37,9 млн. американски граждани са живели в бедност. На снимката стотици нуждаещи се се редят на опашка за безплатна храна пред офиса на Градския съвет на 14-ти район на Лос Анджелис, 21 септември 2023 г.

Днес в американските икономически доклади се наблюдава странно разминаване. От една страна, непрекъснато се появяват новини, които ни казват, че нещата изглеждат доста оптимистично; наскоро бе съобщено, че икономическият растеж на САЩ за третото тримесечие на 2023 г. ще бъде 4,9 % – растеж, какъвто дълго време се смяташе, че е недостижим за развитите страни в настоящото десетилетие на стагнация. В същото време обаче проучванията на общественото мнение рисуват мрачен портрет на отношението на американците към състоянието на икономиката. Едва 19% от анкетираните в неотдавнашно проучване на New York Times заявяват, че икономиката на САЩ е „добра“ или „отлична“, в пълен противовес на останалите 81%, които смятат, че тя е в „незавидно“ или „лошо“ състояние.

Тези резултати не са само неприятна новина за кампанията за преизбиране на Байдън за президент. Те подсказват една зловеща динамика в американския (и европейския) политически живот: почти пълното разминаване между света на официалните съобщения – политкоректната реалност, изградена от създаващия смисли държавно-административен и медиен апарат – и възприеманата от обикновените граждани реалност.

Според известния икономически пропагандист на „демократите“, носител на Нобелова награда за икономика и колумнист на сп. „Таймс“ Пол Кругман, това нарастващо разделение между официалните данни и все по-отрицателното или възмутено отношение на масите в крайна сметка се свежда до обикновено невежество от страна на последните. Преди месец Кругман се включи в социалните мрежи, за да обяви войната на правителството на САЩ с инфлацията за „приключила“, заключавайки, че Байдън и хората му са я „спечелили на много ниска цена“. Думите му обаче отприщиха поток от подигравки, тъй като графиката, която Кругман използва, за да илюстрира, че инфлацията е останала в миналото, не включваше храна, енергия, подслон и автомобили втора употреба – с други думи – основните разходни пера на средностатистическия американец. И след като нобелов лауреат за икономика като Кругман прибягва до толкова отчаяно елементарни манипулативни техники, за да защити тезата, че американската икономика не е пред фалит – направете си изводите какво е реалното й състояние.

Икономическия срев на САЩ е налице и никакви графики с подбрани данни не са в състояние да замажат очите на хората. Вторичните показатели в US-икономиката, като например дейността на товарните превози и разходите за транспорт в чужбина, са сигнал за рецесия. Дългът по американските кредитни карти също достигна рекордни нива, а правителството сега е в още по-тежко положение от гражданите: разходите му за обслужване на федералния дълг нарастват експоненциално и вече подминаха 1 трлн. годишно. Всъщност сега федералните власти харчат значително повече за обслужване на дълговете на Чичо Сам, отколкото за поддържане на най-скъпата армия в света.

Освен финансовите показатели, създаването на семейство е още един признак за силен стрес. Създаването на семейни двойки в целия Запад се срива, а раждаемостта намалява с тревожни темпове. Средният брой раждания на жена в Съединените щати е намалял до около 1,6, в сравнение с 2,0 преди десетилетие и половина; ситуацията в Европа е още по-лоша. Междувременно смъртните случаи от отчаяние продължават да се увеличават, а продължителността на живота на американците от работническата и средната класа шокиращо намалява.

Най-интересният аспект на сегашния ни социален и политически момент не е, че нещата са лоши. В края на краищата сме имали и по-лоши периоди: например по време на петролната криза през 70-те години на миналия век. Лоши станаха и за руснаците след разпадането на Съветския съюз. Това, което отличава днешната криза от предишните, е, че днес ние не можем да формулираме какво се е объркало и – което е още по-важно – накъде вървим.

Когато Съветският съюз се разпадна, бившите му жители имаха представа накъде трябва да вървят – на Запад, копирайки нашия модел с надеждата да изградят по-добро бъдеще за своите държави – така те прегърнаха пазарната икономика и либералната демокрация. Когато френската монархия рухна под собствената си икономическа и социална дисфункция, това отприщи там поток от революционна интелектуална дейност: Хората мечтаеха за ново общество, което щеше да бъде създадено; мнозина виждаха зад ъгъла нова ера на просветено управление.

„Накъде се движи Западът днес?“

За разлика от тях днес на Запад се наблюдава очевидна липса на алтернативи. Идеите, които някога продавахме успешно по света – свободата на словото, политическите права, икономическият растеж и възможностите, които дава глобализирания пазар – очевидно се изхабиха и няма с какво да ги заменим. Когато британският културен критик Марк Фишър пише влиятелния си труд „Капиталистически реализъм“ след финансовата криза от 2008 г., той се отчайва от факта, че въпреки изхабения и вече крайно вреден либерално-демократичен капиталистически ред, никой не може да предложи алтернатива, която да го замени: През 2009 г. се предлагаше само една предполагаемо успешна политическа и икономическа визия, а през 2023 г. не се предлага нищо. Нещо, което не е съвсем вярно, защото Русия, Китай и Глобалният Юг предлагат някои частично отличаващи се от либералния модел алтернативи – многополюсност с най-различни форми на държавен капитализъм.

Днешните западни новинарски бюлетини, в които се говори за процъфтяващата американска икономика, твърде много напомнят на съветската пропаганда от 80-те години за петгодишния план, който ще бъде изпълнен за три години. Говореха го до самия крах на СССР. Но дори и такива сравнения пропускат нещо доста важно: Съветският съюз, при всичките си недостатъци, винаги е вървял нанякъде. Отначало това „някъде“ беше към безкласово общество и реално осъщественият социализъм; по-късно, през последните години от съществуването на СССР под управлението на Горбачов, целта се измести към някаква форма на реформирана социалдемокрация. Докато днес ние трябва да си зададем един прост въпрос: Накъде се е запътил Западът?

За разлика от Съветския съюз, никой от нас днес не е в състояние да отговори убедително на този въпрос.

Източник – Compact

Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук: