При сегашната обстановка американският неистов стремеж да ограничи развитието на новите руски оръжия  е невъзможен за реализация. Или пък ако допуснем, че стане възможен, той ще се реализира само на цената на значителни компромиси от страна на САЩ – например, ограничаване на морския и въздушния им компонент, неразполагане на ядрени или конвенционални ударни средства в близост до руските граници, имащи стратегически възможности, уреждане на геополитически проблеми, свързани с Украйна, Сирия и Беларус в полза на Русия и др.

През май 2021 г. министърът на външните работи на Русия Сергей Лавров и държавният секретар на САЩ Антъни Блинкен проведоха първата си лична среща в Рейкявик, на която отново беше подчертано, че „най-важното са проблемите на стратегическата стабилност“. В този аспект министър Лавров беше конкретен: „Всичко, което така или иначе влияе на стратегическата стабилност, ядрено и неядерено оръжие, настъпателно и отбранително въоръжение – всичко трябва да бъде на масата на преговорите между Русия и САЩ”.

Така е обозначен един от многото въпроси, които могат да обсъдят президентите на двете страни в средата на май т.г. За разрешаването на противоречията в тази област вече има натрупан значителен опит през последния половин век.

В историята на противопоставянето между САЩ и СССР има примери, доказващи използване на еднакви принципи от двете страни за разрешаване на проблеми, свързани със стратегическите настъпателни оръжия (СНО). Един от тях е стремежът на изоставащата страна да намали темпа на развитие на СНО на противника чрез започване на преговори за тяхното ограничаване или намаляване, осигурявайки си време за ускорено развитие на собствените СНО.

При изравняване на потенциалите, независимо от начина за реализирането му, между двете страни се постига споразумение за тяхното ограничаване и следователно за повишаване на стратегическата стабилност. След което този цикъл започва отново и зависи основно от научно-техническите постижения на страните във военно-техническата област и от създаващата се геополитическа обстановка.

Напоследък очетливо се наблюдава прилагането на този принцип от САЩ в противопоставянето им с Русия. Известно е, че стратегическата стабилност на планетата все още зависи предимно от ракетно-ядрените триади на двете страни, т.е. от състоянието и съотношението между техния земен, морски и въздушен компонент.

Какво е днешното състояние на ракетно-ядрените триади на двете страни?

Земният компонент на  американската представява групировка от 400 развърнати междуконтинентални балистични ракети (МБР) „Минитмън-3” и 50 в резерв, които са на въоръжение от 1970 г. Въпреки че са модернизирани многократно, тяхната надеждност прогресивно намалява – от извършените осем проверочни изпитания след 2000 г. четри са неуспешни, като при последното на 5 май т.г. ракетата дори не излетя от шахтата.

Навярно състоянието на сухопътния компонент е имал предвид командващият Стратегическото командване на ВС на САЩ, обединяващо стратегическата ядрена триада, системата за ПРО и Космическите сили, адмирал Чарлз Ричард, който заяви в средата на май т.г.: „Ядрената триада е неефективна, ако макар и един неин компонент е небоеспособен и си губи смисъла при неравномерно развитие на нейните компоненти”.

Именно за повишаване боеготовността на сухопътния компонент се планира замяната на „Минитмън-3” с нова МБР, разработвана по програма „Ground-Based Strategic Deterrent-GBSD” със срок за завършване 2029 г. Може да се допусне, на базата на известното от явните източници, че техническите характеристики на новата МБР няма да се различават съществено  от тези на сегашната.

Руският земен компонент на триадата се заменя с новата МБР „Ярс”, която превъзхожда „Минитмън-3” по броя на касетъчните ядрени заряди и незначително отстъпва по далекобойност и точност. На въоръжение е в седем от общо 12 ракетни дивизии и продължава ускорено да постъпва във войските. Освен това първият ракетен полк вече се въоръжава с хиперзвуковия боен блок „Авангард”, с какъвто поне до 2030 г. САЩ няма да разполагат.

Проектираната нова американска МБР по посочената по-горе програма изобщо не може да се сравнява с руската МБР „Сармат”, чийто полетни изпитания започват през втората половина на тази година. Земният компонент е основен в руската триада и е значително по-мощен от американския, а нарастващата по количество негова мобилна групировка е трудно откриваема и поразяема, което е сериозен проблем за Пентагона.

Морският компонент на американската триада е най-мощен, заслуга за което имат атомните ракетоносци, въоръжени с балистичната ракета с морско базиране (БРМБ) „Трайдънт-2”, която е във ВМС от 1990 г. и чийто касетъчни ядрени заряди заемат 52% от стратегическия ядрен арсенал на САЩ. Въпреки високата точност и надеждност на ракетата, САЩ планират разработване на нова БРМБ към 2030 г. и постепенно заменяне на „Трайдънт-2” след 2040 г.

Най-близка по технически характеристики до „Трайдънт-2” е руската „Синева”, чието основно достойнство е по-малката маса, при сходни далекобойност и обща маса на ядрените заряди. С американската БРМБ не може да се сравнява и приетата през 2018 г. във ВМС на Русия „Булава-30”, въпреки че нейните 6-10 ядрени заряда по 100-150 кт никак не са за подценяване. По бойни възможности руските балистични ракети с морско базиране отстъпват на американските.

Мощен е и въздушният компонент на американската триада, в който основен елемент са 46-те стратегически бомбардировачи (СБ) B-52H, всеки въоръжен с по 20 крилати ракети AGM-86B, и 20-те B-2, всеки с по 16 ядрени авиобомби на борда. В перспектива те ще се заменят от разработвания сега нов B-21 – навлизането му във ВВС се очаква след 2023 г.

Планира се използваната от 1981 г. стратегическа термоядрена крилата ракета AGM-86B с далечина на полета 1200  км /конвенционалният вариант е с обсег 2400 км/ да се замени с новата AGM-180 към 2030 г.

Към края на 2019 г. руският въздушен компонент на триадата разполага с 17 СБ Ту-160 (с 12 крилати ракети на борда)  и 50 бомбардировача Ту-95МС, воръжени с по 6/16 крилати ракети. През последните години и двата типа СБ се модернизират и се разработва нов, който трябва да постъпи във ВВС към 2027 г.

Руските СБ използват термоядрени крилати ракети Х-55СМ и Х-102 с далечина на полета сответно 3500 и 5500 км. Очевидни са различията между триадите на двете страни – Русия доминира в земнобазираните СНО, а САЩ в морския и въздушния компонент, с уточнението, че руските стратегически крилати ракети с въздушно базиране са с по-добри характеристики и в определена степен балансират възможностите на САЩ в това отношение. От посочените данни е очевидно, че САЩ изостават с модернизацията на земния и отчасти на въздушния компонент, поради което естествено е да предприемат стъпки за ликвидиране на изоставането, в т.ч. и чрез опит за забавяне по-нататъшното развитие на руската триада.

Съгласно Пражкия договор от 2010 г. потенциалите на двете страни от СНО са балансирани и договорените нива се спазват. Изключение прави едно хитруване на САЩ, за което Русия съобщи в края на май т.г. и, според което, САЩ са увеличили общият разрешен брой от 800 пускови установки със 101. Възможно е този проблем да бъде поставен на срещата между двамата президенти.

При едни преговори по въпросите на СНО, днешните триади едва ли ще бъдат предмет на задълбочено обсъждане. По-скоро САЩ ще предприемат стъпки за недопускане развръщането на руската МБР „Сармат”, способна да атакува територията им и през южния полюс, особено като носител на хиперзвуковия боен блок „Авангард”, защото срещу него те нямат защита. Освен това към края на 2020 г. Русия, според данни на нейното министерство на отбраната, обнови стратегическите си настъпателни оръжия на 86 %, което също предизвиква загриженост отвъд океана.

Безпокойство в Пентагона предизвикват не само приетите на въоръжение руски хиперзукови оръжия, като стратегическият „Авангард”, със средна далекобойност „Кинжал” и преминаващата държавни изпитания противокорабна крилата ракета „Циркон” с възможност в бъдеще да бъде използвана от земни и въздушни носители. Безпокойството е предизвикано преди всичко от стратегическата крилата ракета „Буревестник” и особено от автономния океански роботизиран комплекс „Посейдон”, комплектуван с мощен мегатонен термоядрен заряд – и двете оржия са с междуконтинентален обхват и са задвижвани от експериментална ядрена енергодвигателна установка. Впрочем засега САЩ не разполагат дори и с такава.

„Посейдон” за САЩ е реална заплаха, защото, взривен в близост до някое от крайбрежията, ще нанесе огромни щети – на тях живеят около 85% от населението и на тях е изградена мощна научно-производствена база на страната. Тя и крупните мегаполиси са в полоса с ширина около 300 км покрай атлантическото крайбрежие и също почти толкова покрай тихоокеанското. Според плановете на Русия Северният и Тихоокеанският флот ще разполагат с по две подводници, носители на по шест океански роботизирани комплекси.

В публикувания в САЩ доклад „Съвместна стратегия за морска мощ през 21-ви век” се изразява загриженост относно възможностите на „Посейдон” и се препоръчват мерки за компенсиране на изоставането. В САЩ се работи на три проекта за автономен подводен роботизиран комплекс, но само „Снейкхед” в определена степен е подходящ за военно използване. Той е с енергоустановка с горивни водородни елементи, която по проект трябва да осигури подводен ход в продължение на 45 денонощия. Предвижда се негови носители да бъдат атомните подводни ракетоносци.

САЩ са догонващи и по хипервзуковите оръжия, като напреднали са два проекта – балистична ракета със земно базиране и средна далекобойност (Long-Range Hypersonic Weapon-LRHW) с обхват около 2300 км, комплектувана с неядрен управляем боен блок, и крилата ракета с въздушно базиране AGM-183A (Air-launched Rapid Response Weapon-ARRW) с обсег 1600 км – последното полетно изпитание с нея през април т.г. завърши неуспешно. Планирано е и двете да постъпят във войските към 2024 г.

„Сармат”, „Авангард”, „Посейдон” и „Буревестник” не нарушават нито един договор по СНО, но те са нови оръжия, срещу които Пентагонът няма защита. Именно поради това САЩ още в предварителните разговори по продължаване на Пражкия договор от 2010 г. настояваха новите руски СНО да се разглеждат като елементи от руската триада с цел прекратяване на работата по тях или поне ограничаване на тяхното разполагане. Възможно е този въпрос да бъде поставен за обсъждане на предстоящата среща, ако разбира се крупни геополитически проблеми не го изместят. Въпреки всичко в бъдеще обсъждането му и намиране на балансиран подход за разрешаването му е неизбежно.

При сегашната обстановка американският стремеж за ограничаване развитието на новите руски оръжия е невъзможно да се реализира, но, ако допуснем, че е възможен, то може да стане само срещу значителни компромиси от страна на САЩ, например определено ограничаване на морския и въздушния компоненти, неразполагане на ядрени или конвенционални ударни средства в близост до руските граници, имащи стратегически възможности, урегулиране на геополитически проблеми, свързани с Украйна, Сирия, Беларус и др.

Безпокойство в САЩ предизвикват и проблемите им с ядрените боеприпаси.

Вече повече над две десетилетия САЩ не произвеждат нови ядрени боеприпаси, а само модернизират съществуващите или ги преработват. Например, новата маломощна (5-6 кт) ядрена бойна глава за „Трайдънт-2” е създадена на основата на щатната (мощност 100 кт), от която е премахната термоядрената част и е оставен само плутониевият ядрен заряд, който в щатната инициира термоядрената реакция. Планира се производството на нови да започне около 2045 г. Но какви ще бъдат те ?

Да се възстанови загубения през последните десетилетия производствен потенциал за нови боеприпаси от трето поколение едва ли това има смисъл за САЩ – то може да стане само, ако не успеят с научните изследвания по създаване на ядрено оръжие от четвърто поколение. Три голями ядрени лаборатории на САЩ работят по този проблем, но със своята мощна ядрена научно-промишлена база Русия едва ли би изостанала в тази област.

Ядреното оръжие от четвърто поколение представлява чист термоядрен заряд, при който реакцията на синтеза не се инициира от класически ядрен заряд, който се използва за създаване на необходимото налягане и температура за взривяване на термоядрения. Ако класическият ядрен заряд бъде заменен с друго устройство, то ядреното оръжие от четвърто поколение ще бъде чисто, т.е. няма да има радиоактивно заразяване. При това термоядреният заряд може да бъде с различна маса и мощност, тъй като за него не е необходима критична маса. Това го прави напълно пригоден за използване чрез различни носители, например тактически крилати ракети дори при малки регионални конфликти. Именно от това произтича опасността от рязко намаляване на ядрения праг и следователно от дестабилизиране на стратегическата обстановка. Този въпрос би станал предмет на преговори, само ако ясно се очертаят постигнати положителни резултати на някоя или на двете страни.

Освен вниманието към класическите ядрени триади, които днес определят степента на стратегическата стабилност, САЩ и Русия все по-повече ще се съсредоточават върху проекти от типа на „Посейдон” и „Буревестник”, върху системите за ПРО, тактическото ядрено оръжие, неконвенционалните хиперзвукови оръжия и, в недалечно бъдеще, върху ядреното оръжие от четвърто поколение.

Това означава, че ако не се прояви разум и се запази стратегическата стабилност, то започналото преразпределяне на сферите на влияние между великите ракетно-ядрени държави, може да завърши с печален резултат за планетата. Skandalno.net

Автор: оз. п-к, доц, д-р Гергин Гергинов

Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук: