Може би сте чували за движението за опазване на околната среда, социалната сфера и управлението (Environmental, Social and Governance, ESG) да се описва като чудовище, което вече повече от 20 години вършее из нашите институции в САЩ. Обикновено се смята, че ESG е гигант, който се е нагълтал със снопове академична плява и малцина се осмеляват да нарушат добродетелния тон за песен, който доминира в съвременната наука за бизнеса. Само че ESG не е обединена сила, която се извисява над корпоративна Америка и отвъд нея. Реалността е далеч по-коварна и трудна за преодоляване.

ESG не е левиатан, а по-скоро хидра – многоглаво чудовище на разнородни бизнес интереси, широка конфедерация на академични теоретици, корпоративни опортюнисти, банкери, инвеститори, лобисти, неправителствени организации и заблудени добротворци, всички те състезаващи се за позицията на най-праведни.

Генезисът на това движение може да бъде проследен до 2004 г. и конференцията „Който се грижи, побеждава“ („Who Cares, Wins“), оркестрирана от ООН, Световната банка и швейцарското правителство и финансирана от множество европейски бюрокрации. На нея присъстват кадри от глобалния елит, включително финансови директори, банкери и инвеститори, а фокусът е интегрирането на „въпросите на околната среда, социалната сфера и корпоративното управление в управлението на активи, брокерски услуги с ценни книжа и свързаните с тях изследователски функции“. С други думи, от създаването си ESG представлява огромна заплаха за националния суверенитет, културната идентичност и фундаменталните икономически принципи.

Отначало ESG се бори да се наложи. Финансовата криза от 2008 г. обаче предостави перфектния претекст за поддръжниците на идеологията да я представят като панацея за корпоративни нарушения. Това е майсторски ход на опортюнизма: институциите, допринесли за кризата, се ребрандираха като борци за социална справедливост и грижа за околната среда, но на тласъци, постепенно и бавно, в продължение на няколко години и в отговор на различни изисквания.

Днес ESG представлява широко разклонен властови апарат, сложна мрежа от дискурсивни практики и институционални договорености, които създават нейната легитимност. Властта на ESG се просмуква в капилярите на глобалните финанси, академичните среди и управлението, създавайки форми за познание и механизми за контрол. Националните интереси се оказват реконфигурирани и сублимирани в рамките на тази глобална мрежа, докато пазарните свободи са фино променени под прикритието на левите идеали.

Противно на впечатлението, създадено от заглавия като „Големия рестарт“, чийто съавтор е основателят на Световния икономически форум Клаус Шваб, това акумулиране на власт не е резултат на велика конспирация, а е по-скоро последица от безброй малки актове, решения и политики. Провеждайки дневния си ред, всяка институция засилва цялостното влияние на ESG, като увеличава въздействието ѝ с ефекта на снежната топка на взаимосвързаните практики и дискурси. Резултатът е енергичен режим, който оперира не чрез открита принуда, а чрез интернализиране на своите правила.

Горчивият плод на ESG

Да разгледаме състава на ESG. „Е“ представлява екология, обхващайки парниковите газови емисии, консервирането, биоразнообразието, водните ресурси, възобновяемите енергии и огласяването на климатичните промени. „S“ представлява социалните каузи, които включват политики в подкрепа на абортите, ЛГБТ+ активизъм, инициативите за разнообразие, равенство и инклузивност, трансджендърство, Критичната расова теория и застъпничество за Black Lives Matter. „G“, или управление, се отнася главно до преминаването от модел на корпоративно управление на акционерите към модел на корпоративно управление на заинтересованите страни.

Някои десни, по-специално постлибералните консерватори и католическите интегралисти, може и да са изкушени от управленския аспект на ESG, който предполага, че корпорациите следва да служат на цели, надхвърлящи увеличаването на печалбите. Това обаче е опасно изкушение. Като юридически субект една фирма е морално неутрална. Тя е инструмент, като ножа или колата, и той може да служи както за добри, така и за лоши цели. Но чрез предефинирането на целта на корпорацията да служи на заинтересованите страни, а не на акционерите, ESG отваря вратата за заблуда, като допуска изкривяване на дефиницията за заинтересована страна, така че тя да включва и маргинализирани групи или други модни леви каузи.

Консерваторите, които се обявяват против големите корпорации, а прегръщат ESG, не могат да разберат, че по този начин овластяват тъкмо субектите, които презират. Само най-големите и най-вкоренени фирми – притежаващи ресурс да навигират и манипулират ESG пейзажа – се възползват от ESG регулациите, които все по-мащабно се въвеждат от правителствата на страните от първия свят (тоест, Европа и САЩ). Фирмите с утвърдени позиции използват ESG за потискане на конкуренцията, за издигане на бариери за влизане и за консолидиране на властта си, като същевременно прикриват личните си интереси зад реториката за социална отговорност.

Предвижда се глобалните финансови активи да нараснат „от 263,9 трилиона долара през 2021 г. до приблизително 329 трилиона долара през 2027 г.“, според „Statista“. „Големите три“ компании, управляващи активите – „Black Rock“, „State Street“ и „Vanguard“ – управляват поразителните 20 трилиона в активи. Като включим по-широкия кръг от мениджъри на активи, управляваните глобални активи далеч надхвърлят 100 трилиона долара (виж https://www.pwc.com/ng/en/press-room/global-assets-under-management-set-to-rise.html; https://www.bcg.com/publications/2024/ai-next-wave-of-transformation; https://www.bloomberg.com/company/press/global-esg-assets-predicted-to-hit-40-trillion-by-2030-despite-challenging-environment-forecasts-bloomberg-intelligence/)

„Forbes“ съобщава, че в Съединените щати има 813 милиардера от общо 2 781 в света. Личното богатство на тези индивиди не може да обясни колосалните суми, които топ мениджърите на активи инвестират. Тогава, откъде идват всичките тези пари? Отговорът е ясен: правителствените пари захранват растежа на фирмите за управление на активи чрез източници като пенсионни фондове, облигации и държавни инвестиционни фондове. Тези фирми инвестират стратегически в публично търгувани компании, които е вероятно да получат правителствени субсидии, на практика създавайки цикъл, в който печелят от парите на данъкоплатците и пенсионерите, както на входа, така и на изхода.

Тези фирми не само контролират богатството – те формират и културата. Тяхното влияние се упражнява по два основни начина. Първо, чрез портфейли на фондове те насочват инвестициите си към компании, които обикновено подкрепят леви политически каузи, като отсяват индустриите и компаниите, които не съответстват на политическите им предпочитания.(Освен ако, разбира се, те не правят „ фалшив зелен маркетинг“)

Второ, те упражняват власт чрез гласуване и предложения на акционерите. Купувайки дялове в публично търгувани компании, тези фирми ангажират директно бордове и изпълнителни директори за лобиране на закони, прокарващи уж ляво ориентиран дневен ред (но от частни компании, чиято единствена реална цел е постигането на максимална печалба).
За разлика от инвеститорите на дребно или домакинствата, които в миналото са се отказвали от компаниите, с които не са били съгласни, тези мениджъри на активи не просто продават акциите си – те използват принуда и тормоз над корпоративните бордове, за да ги накарат да се съобразят с техните идеологически цели.

Тенденцията към пасивни инвестиции доведе до концентрация на собствеността. Един харвардски професор по право идентифицира така наречения „Проблем на дванадесетте“, който предсказва, че само 12 съветници на фондове скоро ще могат да контролират по-голямата част от акциите с право на глас на публични компании в САЩ.

И с набирането на популярност на пасивните индексни фондове, няколко големи дружества за управление на активи натрупват значителни корпоративни права на глас, които често упражняват без изрични указания от страна на своите инвеститори. Тази концентрация на власт, особено сред индексните фондове и фондовете с дялово участие, се случва с поразяваща скорост. В началото на 1980-те години мениджърите на активи притежаваха малко публичен капитал на стоковите пазари в САЩ. Днес само на „Големите три“ се падат почти 25% от всички гласове на събранията на акционерите в повечето компании от индекса на Standard & Poor 500.

„Black Rock“ например са прочути с търсенето на рента и регулаторно влияние. Те съветваха американското правителство за икономическия отговор на пандемията от Ковид 19. По средата на финансовата криза през 2009 г., хазната на Съединените щати ги нае, за да управляват токсичните активи на „Bear Sterns“. Едно заглавие в „Уолстрийт Джърнъл“ казва всичко по въпроса: „Правителства и мегабанки се вслушват в могъщия екип на „Black Rock““

Администрацията на Байдън задълбочи интеграцията на принципите на ESG в правителствените операции чрез Изпълнителна заповед 14030, която кодира предпочитанията на елита в цялата държавна администрация. Тази цялостна правителствена директива изисква от федералните агенции да отчитат при вземане на решенията си съображенията, свързани с ESG, което води до неконвенционални публично-частни партньорства, като например съвместните усилия на Федералния резерв с централните банки за оценка на риска за климата.

Биг брадър гледа

В нашия финансов пейзаж се появи нов вид контрол: „затваряне на сметки“ (debanking). Тази практика представлява не просто изключване, а сила, която оформя поведението и нормите в икономическата сфера. Финансовите институции – възли в една разпръсната мрежа – упражняват правомощия отвъд паричния контрол. Те се превръщат в арбитри на социалната и политическата приемливост, притежавайки способността да предоставят или да отказват достъп до капитал. Тази власт не е централизирана и монолитна, а прониква във всяко кътче на социалния и икономическия живот.
Случаите с „JP Morgan Chase“, „Bank of America“ и други, хвърлят светлина за начина, по който оперира тази сила – не чрез очевидна репресия (с изключение, може би, на случая с канадските шофьори на камиони), а чрез по-тънки форми на изключване и създаване на нови правила.

Затварянето на сметки на консервативни организации, производители на оръжия или отделни лица, определени като политически нежелателни, не е просто отказ от обслужването им – това е перформативен акт, който очертава границите на приемливото икономическо гражданство.

Въвеждането на категоризиращи кодове за търговци при продажба на огнестрелно оръжие от страна на компаниите за кредитни карти свидетелства за увеличаване на режима на наблюдение и категоризация. Това създава система за видимост, която позволява мониторинг и потенциална регулация спрямо специфично икономическо поведение, и укрепване на обществените норми чрез финансови механизми.

Глобите на „Pay Pal“ срещу потребители, които разпространяват обявени за дезинформация твърдения, демонстрират как финансови институции стават инструменти за социален контрол, налагащи определен морал и политически ред чрез икономически средства. Упражнената тук власт не е просто забранителна, но и генерира нови форми на познание за икономическите субекти, както и създава категории финансови отклонения и формира поведението на хората, които са длъжни да се ориентират в този нормативен пейзаж, за да запазят икономическата си жизнеспособност.
Дебанкирането се превръща в средство за управление на поведението, за произвеждане на подобаващи икономически субекти, които усвояват нормите и ценностите, залегнали в тези финансови практики. Заплахата от икономическо изключване служи като дисциплиниращ механизъм, който насърчава саморегулирането и придържането към преобладаващите идеологически стандарти.

По този начин ставаме свидетели на демонстрацията на нова форма на правителствен контрол, при която икономическите участници стават зависими от спазването на определен набор от социални и политически норми. Тази власт е още по-коварна поради разпръснатия си характер, според който всяка финансова институция действа като реле в една сложна верига.

Обратно към основите

ESG е хетерогенна съвкупност от институции, разпоредби, административни бюрокрации, научни становища и философски предложения, действащи под егидата на „глобалното управление“. Този термин, обявен от Световния икономически форум и прославен от академичните кръгове, е белег за явление, което разтваря традиционните връзки и идентичности в полза на хомогенизирания глобален субект.

Заплахата, която представлява глобалното управление не е само теоретична – тя има потенциала да диктува потока на капитала в целия Западен свят. Под експанзивното влияние на ESG хората са лишени от право на действие и не могат да влияят или да се противопоставят на сложната машина, която управлява професионалния и личния им живот. Те стават алиенирани, обезправени и изолирани – просто винтчета в апарат, който е прекалено огромен, разнороден, повсеместен и мощен, за да му се противопоставят. ESG ерозира дълбоко вкоренените културни връзки, семейни ценности и традиции, които съставляват самата основа на човешкото съществуване.

Да се противопоставиш на ESG означава да се изправиш срещу внушителен набор от сили, включително ООН, Световния икономически форум, Брюкселската кръгла маса, административната държава и най-влиятелните мениджъри на активи и централни банки. Самата тежест на тази разнородна опозиция създава климат, в който дори най-смелите изследователи се колебаят дали да тръгнат срещу ESG. Когато свидетелствах пред Щатския законодателен орган в подкрепа на законопроект срещу ESG, банковото лоби не просто се противопостави на думите ми, но се опита да ме накара да замълча, като дори стигна до това да заплаши кариерата ми.

ESG движението не създаде откровено тираничен режим, а по-скоро система на мек деспотизъм, който би накарала Токвил да подскочи. Този нов ред потиска инакомислието не чрез груба сила, а чрез по-коварните средства на социалното съобразяване и икономическата принуда. Той създаде среда, в която думите трябва да бъдат подбирани внимателно, а академичните изследователи трябва да се самоцензурират, за да не поемат невидимия, но осезаем риск от изказване на мнение.

Великият руски писател Александър Солженицин проницателно отбелязва за Съединените щати:
„Официално вашите учени са свободни, но те са повлияни от модата на деня. Няма открито насилие, както е в Изтока, но въпреки това изборът, продиктуван от модата, както и необходимостта да се отговори на масовите стандарти, често пречат на независимите хора да дадат своя принос към обществения живот. Има опасна тенденция към стадно поведение и спиране на успешното развитие.“

Време е онези, които разбират колко опасен е дневният ред на ESG да излязат напред, дори с риск за кариерата и репутацията си, и да се противопоставят на тази остра атака срещу свободата. Трябва да набележим зони на съпротива в разрастващата се мрежа на властта, която се разпростира както в държавни, така и в частни институции. Оспорвайки тези властови динамики и застъпвайки се за нормите и ценностите, които ESG маргинализира, можем да запазим културата и индивидуалните свободи, фундаментални за една силна и жизнена Америка.

от проф. Алън Менденхол – заместник декан в Бизнес колежа „Сорел“ към Университета Трой, а също така е изпълнителен директор на Центъра за политическа икономия „Мануел Х. Джонсън“

Източник: americanmind.org

Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук: