Днес, когато отбелязваме 80-тата годишнина от нападението на Хитлерова Германия и съюзниците й срещу СССР, със съжаление можем да отбележим, че горчивите уроци от най-кървавата и жестока война в човешката история изглеждат далечни, позабравени, а често-често и изкривявани в угода на политическата и геополитическа конюктура. Подмяната или промяната на историята се извършва и налага от т. нар. „колективен запад“с особена сила в Източна Европа. Особено активно историята се подменя и изкривява в страни като Украйна, Полша и Прибалтика, които загубиха милиони от жителите си под германския ботуш, но днес на тези страни им се налага да учат история, която реабилитира и даже героизира нацистките колаборационисти и участници в чуждестранните части на нацисткия Вафен СС например.

За съжаление тези процеси, които очевидно са продиктувани от геополитическата временна американска конюктурна доминация, се наблюдават и в нашата родина. От мълчаливото толериране в продължение на години от страна на властите в София на провеждането на неонацисткия Луковмарш, който има за цел да създаде култ към лидера на СБНЛ ген. Христо Луков, известен с германофилските си и пронацистки възгледи, до факта, че в Софийския университет има аудитория на името на кървавия фашистки проф. Богдан Филов (оправданието, за която са научните заслуги на бившия премиер), тези процеси на заличаване, фалшифициране и изкривяване на историята са съвсем очевидни и вземат все по-големи размери както у нас, така и в колонизираната от САЩ и западните му васали цяла Изочна Европа.

В битката за историческата памет на българския народ САЩ не щадят пари и време. Спонсорираните от тях родно-безродни НПО-та хвърлят особени усилия за да „докажат“ как събитията от септември 1944 година са едва ли не съветска окупация на Царство България, като удобно платените им псевдо-историци, сътставители на учебници пропускат да кажат, че тази т.нар. „окупация“ спасява родината ни от нови териториални загуби и нахлуването у нас на войските на съседни страни като Гърция, които са сред победителите във войната. Пропускат се и фактите, свързани с Парижкото мирно споразумение и решаващата дипломатическа подкрепа, която Съветският съюз, Югославия и Чехословакия оказват на България срещу опитите и настояването на Британската империя и Гърция за корекция на българските граници в северна посока чрез предаването на Родопите и Пиринска Македония на нашите южни съседи.

Впрочем, историческата забрава не е само в източноевропейските страни. Така например, в САЩ 63 % от т.нар. поколения Зет и това на милениълите, тоест хората родени през 80-те, 90-те и след 2000-ната, не знаят, че 6 милиона евреи са убити от нацистите. И само един от десет американци е чувал думата „Холокост“. Това са данни от общонационално американско социологическо проучване, които бяха съобщени от „Уошингтън пост“ и NBC News.

Едва ли е изненадващо да се добави, че мнозинството американци не знаят, че Аушвиц е освободен от Червената армия. Друго социологическо проучване от Франция обаче е още по-шокиращо:

– През 1945 година 67 % от французите смятат, че най-голям принос за победата срещу силите на Оста, има Съветският съюз. През 1994 година едва 25 % от французите са на това мнение, а 49 % смятат, че решаващият принос във войната е на САЩ. И така докато стигнем до 2015 г., когато 54 % от французите посочват, че САЩ са победили Хитлерова Германия срещу 23 %, които посочват, че решаващият принос е на СССР.

Що се отнася до Източна Европа, то тук историческата памет е още по-изкривявана, като при това в процеса участват медиите, редица професионални историци, лаици и най-вече политиците. Кои са основните пунктове на новия антинаучен и псевдоисторически спонсориран от САЩ наратив, които са характерни за цяла Източна Европа?

– На първо място това е акцентирането на пакта Молотов-Рибентроп, което има за цел уж да докаже, че СССР и Третия Райх са били съюзници. Целенасочено се пропуска, че става въпрос за пакт за ненападение, а не за съюз. Още по-малко и всъщност въобще не се говори, че този пакт за ненападение не е безпрецедентен. Така например днес малцина са хората извън професионалните исторически среди, които знаят, че през 1934 година Полша сключва пакт за ненападение с Хитлер. И почти никой не говори, че в НСГРП сред някои кръгове, например от страна на данцигския гаулайтер и други има реторика за германско-полски „кръстоносен поход“ на изток.

Гробовно е мълчанието за факта, че по-рано, когато Англия и Франция са заети да угаждат на Хитлер, подарявайки му Чехословакия, СССР предлага военна конвенция между Лондон, Париж и Москва, насочена към запазването на мира в Европа. Англия и Франция оттказват на Сталин и сключват договор за ненападение с Хитлер. Но въпреки тези факти, днес СССР е набеждаван, че едва ли не се е съюзил с Германия, при положение, че става въпрос за пакт за ненападение в условията на международна изолация на Москва, и след като Сталин е протегнал ръка и към Запада, и към Полша.

И все пак в съвременна Русия например, тези факти се казват, а и никой не потулва истината за пакта Молотов-Рибентроп, дори ако тя не е ласкава за Съветския съюз. Подобна вярност към историческата фактология обаче не се вижда в Полша, Чехия, Прибалтика или САЩ.

Тук е мястото да отбележим и друга забравена тема, а именно как Третият Райх се надига икономически от Голямата депресия. В голяма степен инвестициите от англо-американски концерни и компании помагат на Германия да се стабилизира икономически, за да може съответно и да започне програма за превъоръжаване.

Забравя се и самият генезис на Втората световна война, който е свързан с Версайската система, която налага тежки репарации, териториално орязване и национално унижение за страни като Германия, Унгария, а също и България. Не се говори и как страните-победителки в Първата световна война не обръщат внимание на призивите на СССР за установяването на равнопоставена колективна система за сигурност.

– Неглижира се, омаловажава се или се потулва значението на Мюнхенското споразумение през 1938, в резултат на което Чехословакия, с която Великобритания има военен договор, е оставена на милостта на Германия, която първо с благословията на Великобритания и Франция анексира Судетите, а после и цялата страна.

Днес в Чехия част от наративът е да се говори как Червената армия е окупирала страната през 1945 година и е наложила социалистическата идеология едва ли не насилствено, но не се говори за факта, че Лондон и Париж, за да си осигурят спокойствие на Запад и въпреки всички следвоенни гаранции след Първата световна, фактически предават Чехословакия на Хитлер. Гробовно е мълчанието и около факта, че самата Полша участва в подялбата на Чехословакия, анексирайки Тешен от своята братска славянска страна.

Всъщност днес в Полша и на Запад не само, че срамният момент на Мюнхенското предателство се потулва и омаловажава, но се пропуска и фактът, че единствената страна, която се надига дипломатически в защита на окупираната от Хитлер Чехословакия е Съветският съюз. Още по-лошото е, че този факт се пропуска и в самата Чехия.

Повече от ясно е, че Британската империя и Франция най-подло и коварно изоставят чехи и словаци под нацисткия ботуш, за да „насочат“ Хитлер на изток, сблъсквайки двете големи континентални сили – Германия и СССР. Но и това се пропуска.

За съжаление във Варшава все по-рядко си спомнят и за предателството на Англия и Франция към Полша. Защото Френската армия и британският експедиционен корпус седят безучастно на френско-германската граница, докато Вермахтът прегазва Полша. Въпреки декларативния съюз на Париж и Лондон с поляците. Но това изглежда не е проблем за съвременния исторически наратив в Полша.

Все по-рядко в Чехия и Полша се говори и за нацисткия Генералплан Ост, според който 90 % от поляците и 50 % от чехите трябва да бъдат изтребени, а останалите – германизирани или поробени.

В този контекст, особено се откроява резолюцията на Европейския парламент за Значението на европейската памет за бъдещето на Европа, която обвинява СССР наравно с нацистка Германия за началото на Втората световна война. За хората, които са верни на историческата истина изглежда лицемерно, как днес Европейският парламент говори за пакта Молотов-Рибентроп, но мълчи за Мюнхенското предателство на Англия и Франция, за полското участие в подялбата на Чехословакия или за западните капитали, които възраждат икономиката на Третия Райх.

– В Украйна и Прибалтика реториката и историческата подмяна са още по-агресивни, най-вероятно защото тези държави са и по границите на геополитическия „противник“, както се изразяват днес някои хора в НАТО, и съответно населението им трябва да бъде подготвено за определени възможности и развития.

Както е известно, в Украйна има неонацистки въоръжени групировки като батальон „Азов“, които открито изповядват нацистката идеология и се толерират от държавните власти, а също и от западните партньори на страната. Съответно и историческият наратив се променя, като украински колаборационисти, минали на страната на Хитлер, от ранга на Степан Бандера,се издигат в култ и се превръщат в национални герои.

Не се говори колко милиона украинци са убити от нацистите, а как бандеровците се съпротивлявали на Червената армия, или пък как СС дивизия Галичина се сражавала на страната на германците срещу „комунистическия“ СССР. В Прибалтика също открито се почитат и то на държавно ниво колаборационисти-нацисти, както и хора, които са служили в чуждестранните части на Вафен СС. Не е тайна, че тъкмо тези полски и прибалтийски колаборационисти избиват повече от половината евреи в държавите си.

– Друг любим наратив, който се прокарва, както от професионалисти, така и от лаици, е твърдението, че СССР имал намерението да нападне пръв Германия, както и че едва ли не Хитлер спасява Европа от комунизма, като започва операция „Барбароса“. Тук вече може да говорим не просто за русофобия, а за откровена реабилитация на нацистите и Адолф Хитлер.

При това не се отчитат категоричните факти, които показват, че Съветският съюз не се е готвел за никакво нападение. Държава, която се готви за мащабна настъпателна война не пуска от една трета до една втора от офицерите и личния състав на войските си в отпуски из половин Европа. И тук могат да се изложат изключително много факти, които да оборят това твърдение, но не в това е въпросът.

– Не се говори и за политиката на Британската империя в Азия, където още от Руско-японската война през 1905 година, Лондон насърчава японския милитаризъм. И така се стига до 1939 година, когато британците сключват Англо-японското споразумение, което позволява на Токио необезпокоявано да продължи бруталната си военна кампания в Китай.

Всъщност, в днешно време историческият наратив в Япония отрича редица от зверствата на Японската империя в Китай, Корея, Индокитай и Тихоокеанския регион, а от страна на научните, медийни и политически среди в САЩ се чува само мълчание. Така например японците отричат, че армията им е използвала хиляди корейски, китайски и виетнамски жени като сексуални робини, но освен Китайската народна република, Русия и двете Кореи, никой друг не възразява на историческите мистификации на Токио.

Проблемът е, че истината за Втората световна война се ограничава все повече само до чисто академичните среди, а дори и там вече започва да се изкривява. В медиите, интернет, сред лаиците и платените НПО-тролове и псевдоисторици русофобията и съветофобията са взели такъв връх, насърчавани по геополитически причини, че вече можем да говорим за опасна радикализация на някои хора, както и за реабилитация на същата тази идеология и представителите й, които са отговорни пряко или косвено за смъртта на от 50 до 70 милиона жертви през Втората световна война.

Крайно време е този опасен и антинаучен наратив да бъде съсечен, докато не е станало твърде късно. Последствията от култивирането на подобни исторически неистини няма да се ограничат само до погазване на паметта на жертвите на Втората световна война, но и ще имат преки последици, както върху отношенията между Русия и Европа, така и върху вътрешната политика на източноевропейските страни, като може да се говори дори за идването на нова вълна на неофашистки и профашистки сили и настроения от балтийските страни та до нашата България. Трябва да пазим историческата истина като нещо свято и скъпо, тъй като го дължим на онези 27 милиона граждани на Съветския съюз, които загинаха в резултат на германо-нацистката операция „Барбароса“, както и на другите 40 милиона загинали през Втората световна война.

* Изказване на научна конференция на тема „80 години от началото на Великата Отечествена война – истината, поуките, светът днес“, организирана от фондация „Устойчиво развитие“ в Руския културно-информационен център. Skandalno.net

Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук: