На 30 септември въз основа на резултатите от проведените референдуми беше взето историческо решение за връщане на четирите района на Новоросия на Русия. Съединените щати и американските сателити отказаха да признаят акта на волята на народа, докато останалият свят чака, наблюдава ескалиращия конфликт, опитвайки се да разбере кой ще спечели. Безсмислено е да ги осъждаме за такава позиция, но ще бъде полезно да се опитаме да си спомним как Русия в продължение на векове е принуждавала други страни да признаят нейните граници. Дори в такива трудни условия, когато нашите врагове бяха готови да се бият, за да запазят границите непокътнати.

Цар или не?

Първият такъв случай е свързан с великия княз на Москва Иван III, който през XV век става създател на руската национална централизирана държава. Обединявайки Североизточна Русия, Иван III приема титлата Господар на цяла Русия, като по този начин претендира за законна власт във всички земи, които преди това са били част от староруската държава, управлявана от династията на Рюрик. Разбира се, тази стъпка предизвиква рязко отхвърляне от страна на западния ни съсед – Великото литовско княжество, чиито владетели носят титлата „Велик княз на Литва и Русия“ и също претендират за наследството на Рюриковичите.

Ситуацията се подхранва от факта, че много руски князе преминават на страната на Москва, не искайки да живеят в католическа Литва, където старата религиозна толерантност, с укрепването на католическата църква, става все по-илюзорна, превръщайки се в привилегии за католиците и потисничеството на православните.

Резултатът е войната от 1487-1494 г., много странен конфликт, който се води без официално обявяване на война, но е забележителен със своята ожесточеност. Първата половина на войната е неуспешна за Русия, но след това ситуацията се обръща и великият княз на Литва Александър Ягело иска мир. В резултат на конфликта страните се връщат към предвоенната граница, но признаването на титлата „Господар на цяла Русия“ от Литва е записан в мирния договор. В същото време Полша, съюзник на Литва, отказва да признае тази титла на Иван III, упорито наричайки владетелите на Русия „великите московски князе“.

Особено интересно е, че Свещената Римска империя, която се стреми към съюз с Русия, не само признава титлата на Иван III и неговия син Василий III, но и доброволно започва да титулува руския владетел като император, като по този начин го приравнява с император на Свещената Римска империя и признава предварително бъдещото обединение на цяла Русия под скиптъра на Рюриковичите.

Следващият етап от конфликта се провежда по време на управлението на Иван IV, първият московски управник, който официално приема титлата цар. Това е изключително дело. Традиционно в славянските езици титлата цар се използва само по отношение на императорите на Византия (и се използва и от онези велики владетели на сърби и българи, които претендират за равен статут на Византия). Хановете на Златната орда също се наричат царе, когато действат като върховни владетели на своята държава, част от която е Русия, завладяна от татарите. Появата на титлата „цар Всеруски“ означава, че Русия вече не зависи от никоя друга страна в света, е напълно суверенна държава и освен това в известен смисъл приемник и наследник и на Византия (като най-голямата и най-мощната православна сила), и на Златната орда, като новата основна сила, доминираща в Евразия.

Тоест сега вече не Русия е подчинена на татарите, а татарските ханства стават обект на руското завоевание. При Иван IV Казанското, Астраханското и Сибирското ханства са присъединени към Русия, башкирите сами пожелават да бъдат приети под царския патронаж, казахската орда, която по-късно става част от руската държава, установява съюзнически отношения с Русия.

Същата история излезе и с царската титла. Полша, която по онова време е могъща държава в Източна Европа и основен конкурент на Русия, не признава титлата, но по-далечните европейски страни бързо започват да я използват в дипломатическите контакти с Русия. Така например англичаните, които са изключително заинтересовани от търговията с Русия, веднага обявяват титлата цар за равна на тази на императора. В писмото на кралица Мария Тюдор, адресирано до Иван IV, той е наречен „император на цяла Русия“, същото се отнася и за други европейски държави, които поне не заемат враждебна позиция.

Борбата за велика сила води до дългата, тежка и кръвопролитна Ливонска война, един от резултатите от която трябва да бъде признаването от Полша на новите западни граници на Русия с влизането на завладените балтийски държави в нея, както и признаването на царската титла. Но първоначалните успехи във войната не могат да бъдат затвърдени и Русия просто не издържа на дългата конфронтация с полско-литовската държава, Швеция, Дания и Кримското ханство и трябва да сключи мир. Конфликтът се проточва с почти сто години.

Малорусия и Русия

Борбата с Полша за наследството на Рюриковичите започва отново след въстанието на казаците, водени от хетман Богдан Хмелницки. Въстанието започва като обикновен казашки бунт срещу нарушаването на правата на православното население, живеещо в руските земи под контрола на Полша. Но много бързо прераства в националноосвободителна война. През 1648 г. отрядите на Хмелницки нанасят няколко тежки поражения на поляците, след което конфликтът затихва за известно време, но през 1650 г. се разгаря отново – след като полският сейм обявява събирането на цялата шляхта за потушаване на въстанието. Изправени пред всички сили на полската държава, казаците вече започват да търпят поражение. Богдан Хмелницки моли цар Алексей Михайлович да приеме казаците в руско поданство. В Москва се провежда Земски събор, който решава да включи украинските земи в Русия, дори ако трябва да се бият за тях с Полша. През 1654 г. се състои Переяславската Рада, на която казаците и жителите на Малорусия се заклеват във вярност на руския цар. Полша отказва да признае новите граници на Русия. Започва Руско-полската война от 1654-1667 г.

По време на този конфликт руската армия показва най-добрата си страна. Полските армии са победени, а руската армия достига до Вилна, Ковно, Гродно и Люблин. По-голямата част от полско-литовската държава попада под контрола на Русия. Андрусовското примирие фиксира влизането на Левобрежна Украйна в Русия, както и царската титла на руския владетел. Но поляците упорито не искат да признаят такъв мир, който възприемаха като унижение. В състояние на примирие двете страни са до 1686 г., когато е подписан Вечният мир. Русия постига прехвърлянето на Киев към нея и премахването на руско-полската съсобственост на Запорожката Сеч, която напълно премина по руско поданство.

Поляците никога не биха подписали подобен документ, ако не беше избухването на война с Османската империя, в която Полша отчаяно се нуждае от помощта на Русия. Но дори и тук, въпреки че договорът се прилага редовно, полският сейм го ратифицира едва през 1764 г., когато полската държава става руски протекторат. Ако силата на Русия не беше толкова голяма по това време, Полша щеше да продължи да отказва да признае дългогодишния факт.

Клубът на великите

Нов проблем с „непризнаването“ от Запада възниква на 22 октомври 1721 г., когато Петър I приема титлата император. Това означава не само края на Великата северна война, но и влизането на Русия в редиците на големите световни сили, заедно с Франция, Свещената Римска империя, Великобритания и Испания. Преди поражението във войната Швеция се смята за велика сила, изградила собствена Балтийска империя, но сега тя отпада от този престижен клуб и Русия заема нейното място. Но за признаването на императорската титла и новите граници на Русия все пак трябва да се бори. Това зависи най-вече от това доколко тази или онази държава се страхува от руската военна мощ и се интересува от мирни отношения с Петербург.

Следователно Холандия и Прусия признат титлата веднага щом е провъзгласена. Швеция, която претърпява тежко поражение от руснаците, стига до признаването много бързо – още през 1723 г. Турция през 1739 г., също след поражениевъв война с Русия. Австрия (въпреки съюзническите отношения с Русия) и Великобритания (въпреки статута на основен търговски партньор) отлагат признаването до 1742 г., когато цената на признаването е влизането на Руската империя във войната за австрийското наследство на страната на Австрия и Великобритания. Испания, която няма почти никакви връзки с Русия, може да си позволи да отложи признаването до 1759 г., а Полша признава императорската титла едва през 1764 г., след като Екатерина II поставя своето протеже и бивш фаворит Станислав Понятовски на полския трон.

Руснаците трябваше да доказват правата си със сила до края на Наполеоновите войни. Тогава победата над Френската империя носи на Русия световна слава и позицията на първа сила в Европа, а руският император става главен арбитър във всички европейски спорове. Този почетен статут обаче, 40 години по-късно, е оспорен от Великобритания и Франция по време на Кримската война. Това още веднъж доказва, че в световната политика няма стабилни елементи. И винаги трябва да сме готови да се борим за нашите права или граници. Само тази готовност е най-надеждният аргумент, а без нея международните договори не струват дори хартията, на която са написани.

Михаил Диунов