Автор: Върбан Велчев, врачански поет и общественик

В края на 1959 г. бях назначен за инспектор по културата в Отдел „Просвета и култура“ на Окръжния народен съвет – Враца, спомня си известния врачански поет, културен деец и общественик Върбан Велчев. Съгласно заповедта за назначението ми, трябваше да отговарям за дейността на т.нар. професионални културни институти в окръга: театър, музеи, методическа библиотека, а по-късно и за новосъздадения симфоничен оркестър. Тогава разбрах, че неотдавна е приключил без резултат първият анонимен национален конкурс за нов паметник на Христо Ботев във Враца, организиран от ОНС и СБХ. Наскоро след това е бил обявен втори, също анонимен конкурс. Въпреки неговата анонимност, три творчески колективи са били кооптирани, всеки срещу 1200 лв., за да регистрират участие в новия конкурс, с цел да „повлекат крак“ и да предизвикат по-широк творчески отзвук в гилдията на българските скулптори. Бързам да уточня, че тези колективи по-късно се представиха твърде невзрачно на конкурса.

Когато през лятото на 1960 г. наближи крайният срок за представяне на проектите, аз бях изпратен служебно в София, за да осигуря зала, да приема конкурсните проекти и да уведомя членовете на комисията, която щеше да ги оценява, за подробностите по журирането – дата и пр. Всичко това трябваше да извърша в най-близко сътрудничество с представители на СБХ – в качеството му на съорганизатор.

Още във Враца ми препоръчаха да се свържа със скулптора Владимир Цветков – наш земляк, тогавашен секретар на ППО на СБХ. Той ми оказа незабравимо гостоприемство. Настани ме в своето ателие на ул. „Ангел Кънчев“ в центъра на София, даде ми ключ и аз бях обезпечен с покрив и отлична възможност да върша служебната си работа в продължение на две седмици, без да се тревожа за битови проблеми. 

Владимир Цветков още по това време, а и по-късно, се наложи като един от най-видните скулптори у нас, първостепенен майстор на конски фигури и ездачи. Негово дело е прекрасният паметник „Вестителят“ до Хижата над Враца.

Най-напред осигурихме залата. Това бе Софийската градска художествена галерия, наета за сметка на организаторите – за две седмици. Според регламента на конкурса, проектите трябваше да представят в гипс главата на героя в размер 1 : 1 и ситуационен изглед на паметника и площада с височина 80 см – също от гипс. Компонентите на проектите (глава и ситуационен изглед) трябваше да бъдат обвити и запечатани в плътна опаковка, върху която е залепен запечатан плик с избран от съответния участник девиз – цитат от творчеството на Ботев, например „Той не умира“. Запечатаният плик трябваше да съдържа имената на авторите – скулптор и архитект. След крайната оценка на журито, можеше да се отвори само пликът на наградения проект.

Настъпи денят, в края на който, по регламент, срокът за представяне на проектите за конкурса изтичаше – в 18.00 ч.вечерта. В 9.00 ч. започна приемането на конкурсните работи. Те се внасяха обикновено от близки и приятели на авторите. Аз ги приемах и връчвах разписки на вносителите. Проектите бяха около трийсет, което означаваше сериозен брой участници.

Веднага щом Радиото оповести 18 ч., аз затворих вратата на залата, пред която стоеше доста внушителна група – лицата, които бяха предали в срок конкурсните творби на състезаващите се скулптори. Но само 2 – 3 минути по-късно дотърчаха запъхтени хора, носещи още два проекта. Закъснели поради неуредици с превоза – с отчаяние обясняваха те, молейки донесените от тях проекти да бъдат приети.

Групата пред вратата гневно се раздвижи. Чуха се възмутени крясъци: „Срокът приключи!“ И към мен: „Момче, нямаш право да приемаш нищо повече! Иначе ще има тупаник!“

Напряха вкупом на вратата, за да ми покажат, че заплахите им не са празни приказки. Видях се в чудо. Но внезапно ми хрумна идея как да изляза от положението и викнах, за да ме чуят всички: „Ще поискам отговор от ОНС – Враца. Той е основният организатор. Нека той реши дали ще приеме закъснелите работи“.

Поисках светкавична телефонна връзка с ОНС – Враца. Обади се първият зам. председател Александър Павлов и ми заръча да приема закъснелите проекти. Настоях да получа светкавична телеграма, потвърждаваща това негово разрешение. След около 20 минути телеграмата пристигна. Веднага я залепих на вратата и шумната тълпа отвън бавно, навъсено, започна да се оттича.

На другия ден, около 10 ч. започна работата на комисията – жури. В нея участваха едни от най-известните български художници, сред които се открояваше с бялата си грива Дечко Узунов. Председател на комисията бе Цвятко Божков – тогавашен първи секретар на ОК на БКП – Враца. Работата на журито протече отговорно и задълбочено. Всички съзнаваха, че избират паметник за вечността, който трябва да въплъти не само величието на Ботевия подвиг, но и героичния образ на Отечеството, бъдещето на България. И дума не можеше да става за предварително решен конкурс – избираше се най-доброто, най-талантливото.

Още с първия преглед на постъпилите около 30 проекта, половината от тях отпаднаха. След втория тур бе елиминирана почти половината от останалата половина. За обсъждане останаха 4 – 5 работи, всяка от които имаше очевидни достойнства и горещи защитници в журиращата комисия. В края на краищата, с гласуване, журито се обедини около един проект, в който главата на великия поет и революционер бе изваяна безспорно най-сполучливо.

С отварянето на запечатания плик стана ясно, че автор на победилата творба е Владимир Гиновски. Той бе извикан и подир малко в залата се появи висок и суховат мъж, около 35-годишен, с леко издължено умно лице. Дадоха му думата.

В няколко минути Гиновски произнесе ерудирано и ярко емоционално слово за Христо Ботев, от което пролича, че този скулптор дълбоко и с голям пиетет е проучил и изградил в себе си един неповторим образ на своя герой. Когато свърши, се чуха спонтанни възгласи: „Браво“ и „Прекрасно“!

Помня, че към проекта му бяха отправени и някои критични бележки, за които той благодари и заяви, че с тези от тях, които му допадат, може и да се съобрази в по-нататъшната работа по осъществяване на своята творба. Тази позиция на артист, държащ на собствените си виждания, предизвика още по-голям респект у присъстващите и ги накара да се отнасят към Гиновски с повече уважение, отколкото ако бе приел безапелационно препоръките.

Предстоеше цялата огромна фигура да бъде изпълнена в гипс 1 : 1, което бе немислимо в затворено помещение. Трябваше да бъде изградено високо дървено скеле на открит терен. А времето напредваше.

В един студен, но безснежен зимен ден на 1961 г., Цвятко Божков, Людмил Янчев, тогавашен председател на Общинския народен съвет и аз, посетихме Владимир Гиновски, който продължаваше работата си върху проекта на паметника. Някъде в подстъпите за Бояна, в гола неприветна местност, се извисяваше високо кръгло скеле, което обгръщаше грамадната гипсова фигура на Ботев. Гиновски се бе качил на самия връх на скелето и с нож нанасяше поправки върху фигурата. На 10 – 15 крачки стърчеше дървена барачка с кюнец върху покрива. Скулпторът слезе от скелето и ни покани в бараката, в която едва можеха, стоешком, да се поберат трима души, затова аз и шофьорът останахме отвън. Божков и Янчев също скоро излязоха. Гиновски обяви, че вече е готов да отправи проекта си в бронзолеярната на СБХ, за да чака ред за изпълнение в бронз. Бронзолеярната тогава имаше огромен брой поръчки – това бе началото на големия размах на строителството на паметници в страната.

Божков и Янчев имаха срещи в някакви ведомства в столицата и заминаха с колата, а аз влязох с Гиновски в барачката, където бумтеше печка „циганска любов“. Гиновски бе облечен прекалено „лефтерно“ за тоя студ, в същия вид той работеше и на скелето. Ако не ме лъже паметта, на него висеше синя дочена престилка, покриваща твърде леки дрехи. Не се стърпях и му казах, че има опасност сериозно да се простуди. Той отсече, че не може да работи, навлечен с дебела шуба и добави: „Няма как – рискове на професията. Пък и нямам такива дрехи“.

Аз се засмях и му подхвърлих, че сега, след като получи своя голям и напълно заслужен хонорар, ще може да си купи и дрехи, и всичко, каквото пожелае. При което той почти извика: „Какво говориш бе, човек! Всичко вече е разпределено. Половината от парите отиват за църквата, а другата половина за близки хора – братя, сестри и братовчеди…“

Сетих се, че Гиновски е адвентист, бях чувал да се говори за това. Попитах го семеен ли е, има ли жена, деца. Той наведе глава и с усилие отвърна: „Имах. Но тя избяга.“ Замълчах, но душата ми изригна: „Е как няма да избяга!“

Големият творец имаше своите странности. Силната му религиозна отдаденост към тази секта остава за мен необяснима, но реших, че нямам право да изрязвам части от спомена си за него. Нужно е да го представя такъв, какъвто го помня – с истинските му, непреиначени думи.

Паметникът на Христо Ботев във Враца откри широк творчески простор пред бележития скулптор Владимир Гиновски. По-късно той създаде и други монументални творби – паметникът на Св.св.Кирил и Методий пред Народната Библиотека, паметниците на Левски, Тодор Александров и много други, които му отредиха заслужено безсмъртие.

Автор: ВЪРБАН ВЕЛЧЕВ, 94 години

врачански поет и културен деец,

бивш председател на Окръжния съвет

за изкуство и култура – Враца,

гл.специалист по културата 

в Областния съвет за духовно развитие, гр. Монтана 

Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук: