Представяме ви прелюбопитния доклад на българския дипломат Валентин Радомирски, изнесен на 15 май 2023 г. на националната конференция на тема „Геополитическите трансформации и новите военни доктрини” в Централен военен клуб – София.

Световният ред ерозира пред очите ни. Относителният упадък на мощта на САЩ и съпътстващият го възход на Китай подкопаха сериозно либералната система, в която Съединените щати и техните съюзници доминираха през последните десетилетия. Повтарящите се след Студената война финансови кризи, растящото неравенство, подновеният протекционизъм, пандемията COVID-19 и нарастващото разчитане на икономически санкции доведоха до края на ерата на хиперглобализацията. В тази ред може да се разглежда и войната в Украйна. Дали тя е:

само един епизод и продължение на досегашния геополитически период,

дали е само преход към по-високо и по-опасно ниво на противостоянието между Изтока и Запада или е началото на края на досегашната международна матрица, са въпроси с повишена трудност, на които едва ли можем да отговорим еднозначно сега.

Има различни мнения.

Едни твърдят, че войната в Украйна е пролог към Трета световна война (нещо като Испанската война преди Втората световна).

Други обясняват, че е прокси война между Запада и Русия.

Трети смятат, че е империалистическа война на Русия за териториално разширение.

Четвърти отстояват тезата, че е регионален конфликт, чието значение се преувеличава поради това, че се разиграва на европейския континент.

Има още половин дузина опити за дефиниране на конфликта, подчертавайки една или друга негова характеристика и връзката му с геополитиката. Основното в него обаче е, че той повиши значително риска от термоядрен конфликт, достигайки непознати нива от Карибската криза насам.

От многото събития, настъпили през последния век, най-значимото е способността на човечеството да сложи край на съществуването си. От изменението на климата до ядрената война, изкуствено създадените пандемии, неконтролирания изкуствен интелект и други разрушителни технологии, които все още не са обществено видими, всички тези човешки дейности формират тревожен брой рискове, които застрашават с пълно унищожение на човечеството.

През първото десетилетие на нашия век в САЩ постепенно започнаха да осъзнават, че е необходимо да се подготвят по-рано, отколкото предполагаха, за защита на неоспоримата хегемония, която завоюваха с разпадането на европейската социалистическа система. Дотогава се твърдеше, че постигнатият през 90-те години ръст на БВП на Китай от над 10% средногодишно няма да може да бъде поддържан през следващите години. Но се оказа обратното – това се утвърди като трайна тенденция за развитието на икономиката на „поднебесната“. В САЩ започна упорита работа върху различни сценарии за това как да бъде ограничено и даже спряно развитието на Китай. На практика част от тях беше изпробвана чрез финансовата криза през 2009-2012 г., след това с вълненията в Хонконг, които трябваше да бъдат детонатор за социално-политически протести в континентален Китай, трето – с митническата война при управлението на президента Тръмп, а след това и с Ковид кризата. С изключение на последния от тези опити, съществени резултати не бяха постигнати и китайската икономика продължи да се развива с няколкократно по-високи темпове от американската и европейската.

На този фон може да се направи извода, че още преди идването на власт на администрацията на Байдън се е оформила стратегия, според която при подобно глобално развитие със стремително развиващ се Китай, на досегашния хегемон се налага да предприеме решителни действия за запазването на лидерските си позиции. В основата на тази концепция е заложено изтощаването на основните стратегически противници на САЩ. То трябва да се реализира чрез създаването на „хаотизация“ около тях и прокси-войни в пространството непосредствено до техните граници. Това обяснява и „бягството“ на американците от Афганистан през август 2021 г.

Инвазията на Русия в Украйна оживи НАТО, но задълбочи както разделението между Изтока и Запада, така и между Севера и Юга. Междувременно променящите се вътрешни приоритети в много страни и все по-конкурентната геополитика не само ограничиха стремежа към по-голяма икономическа интеграция, но и напълно блокираха всякакви колективни усилия за справяне с надвисналите глобални опасности. Усилиха се авторитарните тенденции. При това не само на Изток, който традиционно е критикуван в това отношение, но и в така наречените „развити демокрации“. Американските президенти вече не се допитват до Конгреса дали да реализират военни операции в чужбина, след като това правило беше „временно“ замразено преди 22 години като резултат от атентатите на 11 септември.

„Хиперглобализацията като висш стадий на империализма“ е перифразата на едно известно определение, направено преди един век.

Според мен на 24 февруари бе обявен краят на предвоенния, подготвителния период в борбата за това ще останат ли САЩ единствен хегемон в света и как ще се промени световната матрица. Доказателство за това са думите на американския президент при посещението му в Полша на 26 март миналата година. Байдън заяви: „Светът вече няма да е същият, но не заради Украйна. Въпросът е кой ще надделее – нашата демокрация или едноличната власт.“ А няколко дни преди това той сподели следната констатация: „Ние се намираме в преломен момент в световната икономика, и не само в икономиката, но и в света като цяло. Момент, който се наблюдава на всеки три-четири поколения… И сега е време за промяна. Ние вървим, нещата вървят към нов световен ред и ние трябва да го оглавим. Трябва да обединим останалия свободен свят в това дело.“

Тоест става ясно, че сегашната война между Русия и Украйна е само началния епизод от преформатирането на международните отношения и предстои установяването на нова световна матрица. Историята показва, че подобни периоди са смутни времена на войни и граждански стълкновения. В този смисъл тревога предизвиква скритият смисъл в цитираните от Байдън думи на негов генерал, че за да не бъде допуснат хаос се налага много хора да умират. В тях прозира виждането, че новият световен ред ще бъде налаган със силови средства.

В смутните времена, които през последните години определят все по-силното ерозиране на досегашния международен ред, винаги най-много е страдала предсказуемостта и най-трудно за анализите е било прогнозирането на бъдещите събития и процеси.

Ако големите сили таят съмнения относно т.н. „основан на правила ред“, по-слабите страни постоянно губят вяра в легитимността и справедливостта на международната система. Това със сигурност важи за страните от глобалния Юг. Те виждат как ООН, Международният валутен фонд, Световната банка, Световната търговска организация, Г-20 и други не успяват да предприемат действия по въпросите на развитието и, по-специално, на дълговата криза, която измъчва развиващите се страни – криза, която бе влошена както от COVID пандемията, така и от хранителната и енергийната инфлации, причинени от войната в Украйна. Според МВФ над 53 страни са изложени на риск от сериозни дългови кризи.

Тази история на икономически провал на „хиперглобализацията“ се усложнява от рекордния брой през този век на серийни военни интервенции, опити за смяна на режими и тайна намеса, осъществявана от големите сили. Нахлуването на Русия в Украйна е само най-скорошният и ярък пример за подобни нарушения на националния суверенитет, но много западни сили също са виновни за подобни действия. Това поведение кара много развиващи се страни да се чувстват още по-несигурни и да се съмняват в международния ред.

Тоест доверието в стълбовете на досегашната матрица ерозира. Показателно е, че вече няколко години няма одобрени от Съвета за сигурност на ООН икономически санкции или военни действия срещу определени държави. Вместо това санкционните режими и военните интервенции разчитат за своята ефикасност на силата на САЩ и Запада. Разпокъсаният характер на основните силови отношения прави международните институции все по-малко ефективни. Тъй като международното право не ограничава действията на силните, легитимността на тези институции непрекъснато намалява. Установените досега норми започват да се разпадат. Вижте, например, повишената вероятност от разпространение на ядрени оръжия в Североизточна Азия, където японските лидери са по-склонни да обсъждат придобиването на ядрени подводници и връщането на ядрените оръжия на САЩ в региона според сключеното преди 20 дни споразумение между САЩ и Южна Корея.

Нещо като анархия се прокрадва в международните отношения – но не анархия в тесния смисъл на думата, а по-скоро липсата на централен организиращ принцип или хегемон. Нито една сила не може вече абсолютно да диктува условията на настоящия ред, а големите сили не се придържат към ясен набор от принципи и норми. Както на думи, така и на дела, Китай и Русия днес поставят под съмнение основни аспекти на западния либерален ред, особено неговите норми и формати, свързани с универсалните човешки права и задълженията на държавите. Те се позовават на принципа на държавния суверенитет като щит, за да действат както желаят, докато се стремят да определят нови правила в области като киберпространството и новите технологии. Но все още не се предлага алтернатива или поне такава, която да е достатъчно привлекателна за другите държави. Всъщност политиката на големите геополитически сили все повече предполага преимуществено разчитане на твърда военна и икономическа мощ в ущърб на нормите и институциите.

Смятам, че е погрешно да се прогнозира днес нова Студена война, ако е дефинирана като рязка биполярност на два блока – на „свободния свят“ и на царство на „автокрациите“. Въпреки че, НАТО се консолидира, а Китай и Русия изглеждат обединени във  враждебен съюз срещу Запада, това далеч не е поредната Студена война. Сегашната икономическата взаимозависимост на Китай и Съединените щати нямаше прецедент в старата Студена война, когато главните противници бяха с диаметрално противоположни полюси. Освен това сега няма еквивалент на идеологическите алтернативи, представяни по онова време от Съединените щати и Съветския съюз. Днес няма и  нищо подобно на привлекателността на комунизма и социализма за развиващите се страни през 50-те и 60-те години на миналия век. Основният авторитарен конкурент – Китай – не налага идеологическа или системна алтернатива. Той привлича останалите страни с финансови, технологични и инфраструктурни обещания и проекти, а не с принципи.

Вместо това геополитиката става все по-разпокъсана. Свят на ревизионисти е свят, в който всяка страна върви по свой път. Това прави трудно да се установят общи пътни правила, когато толкова много държави са поели по свой собствен път. Глобализираната световна икономика се фрагментира на регионални търговски блокове, с опити за частично отделяне в областта на високите технологии и финансите и все по-ожесточени спорове между силите за икономическо и политическо надмощие.

В този процес се появява много по-опасен свят. Възможните характерни черти на този нов свят могат да се обобщат по следния начин:

– ще има преразпределение на богатството и властта в света и като следствие и във всяка отделно взета страна. Това ще предизвика усилване на ролята на държавата с елементи на ръчно управление в икономиката и социалната сфери;

– след тежка структурна криза на световната икономика ще видим оформянето на отделни и в известна степен автаркични и конкуриращи се икономически райони. Тоест ще наблюдаваме ескалация на търговското, икономическото, финансовото и идеологическото съперничество;

– ще се ожесточи борбата между основните силови геополитически играчи – САЩ, Китай и Русия – за преразпределние на сферите на влияние, което ще придаде по-голяма тежест на национални ценности и интереси като суверенитета, военната сила, сигурността, базовите ресурси и контрола върху националните активи;

– ще има съсредоточаване върху усилията за пробив в новия научно-технически цикъл. А това ще изисква концентрация на ресурси, което пък ще разшири възможностите за появата на авторитарни силови политически лидери.

Международният ред, който ще възникне от подобно геополитическо развитие, е невъзможно да се предвиди. Поглеждайки все пак в бъдещето, може да си представим един по-малко проспериращ, но и по-опасен свят, характеризиращ се с все по-враждебни Съединени щати и Китай, ремилитаризирана Европа, интровертно ориентирани регионални икономически блокове, дигитална сфера, разделена по геополитическите разломи и военнизация на икономиките за стратегически цели.

Става все по-ясно, че съществуващият, западноцентричен подход вече не е адекватен за справяне с множеството сили, управляващи на различни нива международните властови отношения. Бъдещият световен ред ще трябва да се адаптира към незападните сили и да толерира по-голямо разнообразие в националните институционални договорености и практики. Предпочитанията към западната политика ще преобладават все по-малко. Стремежът към хармонизация между икономиките, които определяха ерата на хиперглобализацията, ще бъде отслабен и на отделните страни ще трябва да се предостави по-голяма свобода на действие при управлението на техните икономики, общества и политически системи. Международни институции като Световната търговска организация и Международният валутен фонд ще трябва да се адаптират към тази реалност.

Какво от тези предположения ще се осъществи и какво не – няма особено значение. Основното, което виждаме е, че нищо няма да се ограничи с войната в Украйна. По-скоро това е глобална репетиция на всемирния пожар, който се подготвя от военните щабове. В крайна сметка световните войни винаги започват и до голяма степен протичат като верига от регионални конфликти, които са обединени от единна концепция за придобиване (или запазване) на глобално господство.

Авторът: Валентин Радомирски е български дипломат с дългогодишна кариера и външнополитически експерт. Завършил е „Международни икономически отношения“ в Московския държавен институт за международни отношения. Бил е посланик в редица страни. Между 2005 г. и 2009 г. е съветник по външната политика и националната сигурност на българския премиер.

Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук: