Едва ли някой българин или външен наблюдател не е наясно, че България е в състояние на демографска криза, или по-точно колапс. От близо 9 милиона през 1989-та година, днес на територията на страната ни едва ли живеят повече от 6 милиона души. Структурата на населението също се е променила. Една огромна част от младите и активни хора са в чужбина, а от останалите българи, над 2 милиона са в пенсионна възраст. Много други пък, са в предпенсионна възраст. Броят на новородените от своя страна, е почти двойно по-малък, отколкото е бил през 19-ти век, когато, нека да подчертаем, Княжество България е с 2 милиона население и повече от два пъти по-малка територия.

За сметка на това, според Националния център по обществено здраве и анализи само през първото тримесечие на 2019-та година са починали почти 30 хиляди българи, а броят на родилите се е три пъти по-малко. Друг плашещ факт е, че за последните 30 години близо 500 села са изчезнали буквално. Днес това са села-фантоми, в които живеят само диви животни. Не трябва да се пренебрегва и етно-конфесионалното съотношение в страната, защото най-малкото, то може да повлияе на политическото, икономическо и културно развитие, а дори и на геополитическата ни насока. Основните три етноса са българи, роми и турци, като държавотворната група днес е може би около 4,5 милиона души, ако приемем, че цялото население е 6 милиона.

Всъщност тези факти са сравнително добре известни. Два са обаче спорните и най-важни моменти тук. Първо, къде е генезисът на проблема. Второ, какво е решението му.

Обикновено от страна на политиците, медиите и някои експерти, се дават твърде витиевати и повърхностни обяснения, а както знаем, сложните проблеми не могат да се решат без задълбочен анализ и сериозни мерки. В обществото ни също масово битуват твърде опростени представи за сложните демографски процеси.

Но най-общо причините за демографския ни колапс могат да се съберат в две точки:

Първо, това е социално-икономическият фактор. През последните 30 години България се превърна от средна европейска страна, с развити наука, индустрия и социална система, в страна от Третия свят и третостепенен фактор. Още през 90-те години стотици хиляди инженери, висококвалифицирани работници и специалисти, остават без препитание, след като стотици предприятия, гръбнакът на модерната българска държава, са унищожени.

Неслучайно, днес страната ни е на незавидното 62-ро място по Индекса на ООН за човешкото развитие, при положение, че през 1989-та е била на 29-то.

Икономиката ни се крепи на твърде несигурна почва – туризъм, аутосорсинг (най-често колцентрове), дребна промишленост и еврофондове. Единственото по-перспективно и положително в икономическото ни развитие, е сферата на телекомуникационните и далекосъобщителни технологии, т.нар. IT. Но това, за което трябва да си дадем сметка е, че това е сектор, в който могат да работят няколко десетки хиляди души, но не и повече. Няма как половината нация да станат софтуерни инжинери.

При това, в най-добрите традиции на американския неолиберализъм, в модерна или по-точно пост-модерна България, хората на наемния труд нямат реални гаранции за сигурно работно място и достойно заплащане. Законодателство в това отношение има, но то рядко се спазва. Всички сме чували за случаите, особено в провинцията, на нискоквалифицирани (и не само) работници, които не получават пълното си възнаграждение и биват експлоатирани, както от местни български дерибеи, така и от чуждестранни инвеститори. Така например, през годините имаше не един скандал с шивашки цехове, в които се оказа, че служителките биват държани на работа по над 12 часа срещу 400-500 лв, които често не са и получавали. Показателен в това отношение е и фактът, че много работодатели не искат да осигуряват служителите си на пълна заплата, което в крайна сметка ощетява работниците, както от гледна точка на качеството на здравните услуги, които могат да получат, така и в перспектива от гледна точка на пенсиите.

Тук трябва да се добавят и различни фактори, като липсата на достатъчно детски градини например. По официални данни, към 2020-та година, над 8000 деца в столицата остават извън детските градини, защото няма места. В много малки населени места няма училища, болници, поликлиники и дори водопречиствателни станции.

Социалната система от своя страна не дава никакви гаранции на младите родители, че могат да очакват някаква подкрепа. При все по-големите разходи, които хората имат за отглеждането на деца, държавата предлага 40 лв детски надбавки.

При това положение, няма как да очакваме, че притиснатите от кредити, които често се израждат в дългово робство, и несигурни за работната си позиция, българи, ще се чувстват достатъчно уверени за създаването на семейства.

Второ, и не по-малко важно, това са културно-цивилизационните и психологически фактори за демографския колапс. Именно тези фактори напълно се игнорират от политиците и уви, все по-политизиращия се експертен сектор, които къде от страх, къде от идеологически подбуди или незнание, отказват въобще да признаят съществуването на такива.

Днес цяла Европа е в демографска криза, като разбира се, малцина са толкова зле, колкото България. Но дори богати страни като Германия, Италия или Испания, са сериозно застрашени. Малцина у нас си задават въпроса, защо щедрата германска социална система не може да повлияе на младите немци, които точно като младите българи, отказват да правят семейства.

Азбучна истина е, че когато едно традиционно общество се модернизира, броят на деца в нормалните семейства намалява. Вместо да правят по 5-6 деца, които да работят на полето, модерните хора правят по 2-3 деца, за които обаче, полагат големи грижи. Това е било в епохата на модерността, която може да се каже, че свърши преди 30 до 50 години (според зависи в коя част на континента се намирате). Днес, в епохата на пост-модерността, се наблюдава феномена на хора, които въобще не искат да имат семейство. При това никога.

Идеологиите на неолиберализма, социаллиберализма, троцкизма и либертарианството поставят на пиедестал не семейството, както във всяко здраво общество е нормално, а отделния индивид. Тук няма да се спирам на въпроса дали това е поради идеологическа заблуда и догматизъм, или защото някои влиятелни фактори предпочитат обществото да се състои от атомизирани единици консуматори.

Не децата и семейството, а безотговорността, хедонизмът и свръхконсуматорството са издигнати в култ, като всичко това се маскира под благите приказки за „лична свобода“. Когато един човек е приучен, че най-ценното на този свят са моментните забавления, как да очакваме, че той ще поеме отговорност не само за своя живот, но и за живота на цяло едно семейство? В това отношение почти цялата западна кино и музикална индустрии влияят особено негативно на младите. Като герои на обществото се представят гангстери, престъпници, уолстрийтски вълци, поп певици, актриси и манекенки.

Парадигмата е цялостно преобърната – от някогашното „градя кариера, за да имам и семейство“ към днешното „няма да имам семейство, защото искам кариера“.

И който мисли, че това са твърде абстрактни приказки, нека да погледне съвременна България. Дори най-заможните хора в столицата често пъти отказват да имат семейство. Впрочем, политическата класа (или по-правилно каста) в цяла Европа е отражение на състоянието на обществото. Днес масово, почти всички страни се управляват от бездетни политици – Макрон, Меркел, бившият британски премиер Тереза Мей, Жан-Клод Юнкер и др.

За България особено показателно е, че повече от половината двойки у нас, съжителстват „на семейни начела“, отказвайки да встъпят в брак. Понякога това може да отразява и факта, че в днешно време не е евтино да организираш една сватба например, но редица психолози казват, че това се дължи на т.нар. „фастфууд култура“ или иначе казано, отказа на хората да поемат отговорност. А бракът е преди всичко отговорност, която придобива не само морално-етични, но и чисто юридически отражения.

Няма как да пропуснем и настъпването на едно от най-грозните проявления на неолиберализма, а именно идеологията, която у нас стана известна като „джендърна“. Нормализацията на сексуални и психологически девиации и разпространението им сред подрастващите, пряко влияят на демографските процеси в България, пък и цяла Европа.

Впрочем, доказателство за всички тези неща са няколко статистики. В София, която въпреки че е на светлинни години от Западна или Централна Европа, все пак е по-заможна и уредена от провинцията, коефициентът на раждаемост е 7,5, докато в София-област е 8. В редица области като Плевен, Стара Загора и Пловдив (областта, а не градът), коефициентът на раждаемост е по-висок, отколкото в столицата. И тази статистика е сходна с показателите от почти всяка европейска страна, а също и САЩ. Така например, в свръхбогатия мегаполис Ню Йорк, коефицентът на раждаемостта е в пъти по-нисък, отколкото в значително по-бедни щати като Тенеси, Мисисипи или Индиана.

Защо?

Защото големите градове са станали центрове на неолибералната идеология с всичките й културно-цивилизационни проекции, докато по-малките населени места все още запазват поне частично традиционната си култура. Това е факт навсякъде, от България до САЩ. Впрочем, в Америка това отдавна е известно на всички социолози и цялото общество. Според едно проучване, симпатизантите на либералната Демократическа партия имат средно по 1,6 деца, докато тези на Републиканската партия имат по 2,1 деца.

Сегашната образователна система деградира непрекъснато, а възпитанието на децата у нас е поето почти изцяло от улицата, медиите и интернет. Това води до особено опасни тенденции, като наркоманията (според различни статистики почти 80 % от българските деца са употребявали поне по един път дрога), алкохолизма, сексуалния промискуитет, нежеланата бременност, абортите и откровено казано, денационализацията на българите. Що се отнася до последното, особено показателно е, че днес поколението родено след 1999-та година, говори на един хибриден българо-английски език, който няма нищо общо с красивата книжовна реч, която имаме. А както знаем, езикът е отражение на съзнанието. Т.е. днес в България не расте поколение българчета, а поколение глобални консуматори, които съществуват само, за да задоволяват разюзданите си хедонистични страсти, пълнейки джобовете на разни корпорации.

До 1944-та Царство България е едно все още аграрно и традиционно общество, в което нормата е всяко семейство да има по над 5 деца. Това се дължи, както на по-силната религиозност на тогавашните българи, така и на социално-икономическата и образователна изостаналост. Липсата на контрацептиви, подчинената роля на жените, ранното женене и примитивното земеделие, което се нуждае от голяма работна ръка, водят до висока раждаемост сред българите по онова време.

След 1944-та България започва ускорен процес на модернизация, не само в стопанския, но и в културния живот. Продължителността на живота се вдига, населението се ограмотява и се създават градска работническа класа, както и голяма научно-техническа интелигенция. Всичко това води до намаляване на раждаемостта, но в едни нормални рамки. Т.е. в случая не можем да говорим за демографски проблем, а за демографска стабилизация и преход от традиционното общество в модерното.

Днес обаче, България изживява преход от модерното към пост-модерното общество и утопията на неолибералите, в която съществуват 69 + пола (като дори децата могат да определят от кой пол предпочитат да бъдат), а всеобща истина е, че семейството е демоде, защото изисква време и разходи, които могат да бъдат вложени в придобиването на най-новия айфон или в непрестанни веселби по „Слънчев бряг“ или на други подобни места.

Какво е спасението?

На първо време, за да може България да предприеме каквито и да е спасителни мерки, тя трябва да възвърне своя суверенитет. Съдбата на българите трябва да стане отново продукт на тяхната собствена воля, а не заложник на геополитическите интереси на разни държави.

В чисто практически план, трябва да се предприемат редица икономически инициативи и мерки. Реиндустриализация на страната и особено на провинцията. Възстановяване на образователната система, която е деградирала до крайна степен, в т.ч. връщане на традиционния авторитет на българските учители. Мащабна програма за изграждането на детски градини и реновирането на училища. Намаляване на високата смъртност чрез оправяне на системните проблеми в здравеопазването. Разбира се, трябва да има и ефективна социална система, която да подпомага родителите.

Ако има воля, не би било трудно да се помисли за мерки като безлихвени жилищни кредити за млади семейства, данъчни облекчения и/или поне няколко пъти по-високи детски надбавки. Това може да се обвърже и с редица изисквания, за да не се експлоатира системата от хора, които биха предпочели да се издържат от детски надбавки, вместо от работа.

В този смисъл, особено добър пример са мерките, които правителството на унгарския премиер Орбан предприе. Мерки, които искам да подчертая, че бяха подигравани от неолибералните клики в Европа, които продължават да твърдят, че наталистката политика е неефективна, а демографията ще се реши чрез миграция на хора от Африка и Азия. Показателно е, че за последните години, броят на сключените бракове в Унгария се е удвоил. В началото на 2020-та, са родени с близо 700 повече унгарчета, отколкото през 2019-та, а тенденцията е това да продължи и дори да се покачи.

В културно-цивилизационен план, промяната няма да дойде само от държавата, а и от всички нас, колкото и клиширано да звучи. Всеки българин е длъжен да осъзнае, че страната ни е на ръба да изчезне и от нашето поведение зависи какво ще стане. На чисто политическо ниво, държавата трябва да последва примера на Русия, Унгария и дори САЩ (след избора на Тръмп), които ограничиха влиянието на чуждестранни НПО-та и пропаганди, за сметка на това засилвайки патриотичното възпитание на младежта. Нужно е образователната система да се изгради по един самобитен и отговарящ на българските условия образец, а не да се копират готови модели от западните неолиберални гурута. Пренаписването на историята ни в чужд интерес също трябва да спре. Трябва да се засили ролята на българската интелигенция и на Българската православна църква.

Известният германски философ Освалд Шпенглер пише, че цивилизациите минават през няколко цикъла и имат своите пролет, лято, есен и зима. В последната фаза се наблюдават морално разложение, упадък на ценностите и подмяната им и демографски проблеми. Големият руски историк Лев Гумильов също развива подобни идеи, а именно, че при етногенезиса си народите преминават през „пасионарна“ фаза, в която са особено активни, жизнени и в състояние на демографска имплозия, докато в по-късни етапи губят едва ли не воля за съществуване, докато накрая не изчезват, за да се прелеят в други етноси или да бъдат цялостно изместени. Но винаги има възможност и за ревитализирането на един народ, поради различни обстоятелства. Добър пример в това отношение са редица древни народности като китайците, арменците, евреите и други, които въпреки старостта си и всички исторически перипетии, успяват да се съхранят и развият отново.

От кои ще бъдем ние, зависи само от нас. Въпреки трагичното положение, българите все още имаме шанс да бъдем субект, а не обект.

източник

Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук: