Автор: Фьодор Лукянов, политолог и главен редактор на списание „Русия в глобалните отношения“.

„Гласът на врага“ тогава и сега

През есента на 1986 г. секретарят на ЦК на КПСС Егор Лигачов и председателят на КГБ на СССР Виктор Чебриков предложиха на партийното ръководство да се откаже от заглушаването на чужди радиостанции, „вражески гласове“, както ги наричаха разговорно.

Не, двамата видни функционери не бяха пропити от буржоазни идеи, те просто решиха да подходят делово. Възпирането на чуждестранните пропагандни медии и техните послания, пишат те до Централния комитет, е скъп бизнес, а предвид мащаба на страната ни, не е и особено ефективен. Затова беше предложено средствата за заглушаване на западните медии да се пренасочат към контрапропаганда – по-активна работа със западната публика за представяне на възгледите на Съветския съюз за световните събития.

Няколко седмици по-късно генералният секретар на ЦК на КПСС Михаил Горбачов повдигна този въпрос на среща с американския президент Роналд Рейгън в Рейкявик. „Радиостанцията „Гласът на Америка“ излъчва денонощно на много езици от станции, които имате в различни страни на Европа и Азия , но ние не можем да изразим нашата гледна точка пред американския народ. Затова в името на равнопоставеността ни се налага да заглушаваме предаванията на „Гласът на Америка“, каза тогава генералният секретар. „Можем да спрем да ви заглушаваме, ако проявите разбиране и ни дадете възможност да закупим радиостанция от вас или да си създадем радиостанция в съседна на вас страна – например в Мексико. При условие, че не я заглушавате.“ Рейгън уклончиво обеща да се консултира по този въпрос, когато се върне у дома.

В резултат на този разговор съветските власти сами спряха да заглушават западните радиостанции, без да получат нищо в замяна.

Припомних си тази стара история заради събитията от последните дни. Самият държавен секретар на САЩ Антъни Блинкен направи специално изказване, посветено на руската медийна корпорация RT, срещу която се въвеждат „тотално блокиращи“ (нова формула на западняците) санкции заради разрушителната й подривна информационна дейност, която осъществява RT по света. Ако се вярва на Блинкен и американските разузнавателни служби, на чиито данни той се позовава, заплахата от руската компания идва от най-високо ниво и изисква най-решителни мерки от страна на всички съюзници в демократичния лагер.

Без никаква ирония или преувеличение можем да кажем, че RT не можеха и да си мечтаят за такова световно признание, каквото им даде държавният секретар на САЩ Блинкен.

Ефективността на медийната група дори не е потвърдена, но беше удостоверена от най-видните представители на противника.

Можем да се жалим срещу погазването на свободата на словото и ограничаването на плурализма на мненията, но няма смисъл. Подобни концепции сега трябва да се насърчават само по отношение на вътрешното информационно пространство на отделните държави, а на национално ниво това е необходима предпоставка за нормално развитие. Що се отнася до чуждестранните източници на информация, възприемането им като инструменти за влияние е общоприето. И почти не зависи от характера на социално-политическата система в дадена държава. Колкото по-пълна е информационната и комуникационна среда, толкова по-голямо е влиянието й върху поведението на хората и съответно толкова по-голямо е желанието на правителствата да затегнат контрола върху потока от информация и оценки.

Международната медийна сфера очевидно е идеологизирана, наелектризирана и конфликтна. Оттук, да кажем, идват и странните изявления на Блинкен, че медийната група RT трябва да се третира „като разузнаване“.

Колко ефективни са тактиките на ограниченията и блокирането? Другарите Лигачов и Чебриков правилно отбелязаха, че скъпите усилия за намеса срещу враждебните телевизионни оператори са, меко казано, неефективни. Още по-лошо, както добре си спомня авторът на тези редове, самият факт на борбата на властите с различните гласове имаше обратен ефект – щом ги заглушават, значи се страхуват от истината. И това мнение в края на съветската власт се разпространи не само сред опозиционната интелигенция, значителна част от „обикновените хора“ не се интересуваха от официозните канали.

В Рейкявик Рейгън контрира призива на Горбачов, че за разлика от Съветския съюз, „ В САЩ ние признаваме свободата на печата и правото на хората да чуят всяка гледна точка“. Президентът на САЩ не се съмняваше в превъзходството на американската система във всички отношения. Съответно изискванията на информационния плурализъм тогава и по-късно отразяват увереността на силния играч, че ще излезе победител от всяка конкуренция. И така се случи няколко години по-късно – САЩ придобиха практически монопол върху тълкуването на всичко.

Сегашната истерична реакция се дължи на усещането, че монополът се губи, а други интерпретации привличат обществения интерес.

Всъщност общият ресурс на западните, предимно англоезични, медии е несравнимо по-голям от това, което могат да предложат всички носители на алтернативни гледни точки. Но вътрешната несигурност расте от само себе си и стимулира желанието да се предпазите дори от потенциални съперници. Същото е и с вътрешните борби, свързани с натрупаните противоречия, които се обяснят с разрушително външно влияние. Това също е запомнящо се от съветския опит. Те не решиха собствените си проблеми, като ги приписаха на причини от трети страни и с нарастването на проблемите тези причини от трети страни всъщност започнаха да ги влошават.

Целенасочените репресивни действия могат да създадат пречки за всяка организация, в това няма съмнение. Особено когато те се предприемат от най-могъщата страна на планетата. Но американският исторически опит учи: монополът не трае вечно. Рано или късно картелът се превръща в нетърпима пречка за развитието на останалите и обект на антимонополни мерки.

Източник: globalaffairs.ru