Представяме ви един крайно любопитен анализ на един Неслучаен човек. Алон Пинкас е старши анализатор по израелска и американска политика за Haaretz. Бивш дипломат, който е служил като генерален консул на Израел в Ню Йорк, съветник на редица външни министри и премиери.

Как ще се развие кризата в Украйна, дали ще ескалира в пълномащабна руска военна инвазия (която ще предизвика поредни тежки санкции на САЩ и ЕС) или ще завърши с временно дипломатическо решение. Това в момента зависи единствено и само от Владимир Путин.

Само руският президент знае каква ще е следващата фаза на конфликта. Но тъй като кризата се разгръща и прекалено ентусиазираните анализатори и предразположените към драматизиране медии представят различни сценарии, изкистализира друга, много по-мащабна перспектива: може би тази криза между Русия и Запада не е само заради Украйна, а за нещо по-голямо и стратегическо.

В края на краищата, кризата в Украйна се поддава на дипломатически решения, независимо дали ще е краткосрочна рамка за предотвратяване на криза или трайно, дългосрочно споразумение. Предполага се, че едно мирно споразумение е в интерес на всички страни. Руската инвазия, от която САЩ и Великобритания декларират, че много се страхуват и са загрижени, може да бъде спряна с мирни преговори.

Освен ако конфликтът всъщност не е за Украйна, а само се развива на нейна територия.

Тази криза с високи залози на ръба продължава да се развива, след като и последния кръг от преговорите между Москва и Вашингтон не успя да доведе до дипломатически пробив. Всъщност, въпреки споразумението за продължаване на дипломатическия диалог, и двете страни повишават ескалацията в реториката.

Съединените щати обещаха бърз и твърд отговор. Президентът Джо Байдън заплаши, че освен, че ще наложи „тежки икономически санкции“, ще разположи още американски войски в Източна Европа. Щял да засилили американското военно присъствие в Донбас, в Източна Украйна и по белоруско-украинската граница.

Държавният департамент на САЩ пусна информационна бюлетина със заглавие „Петте най-важни опорни точки на руската пропаганда за Украйна“, докато Русия продължава своите фини, но твърди заплахи за нахлуване, като същевременно се опитва да внесе хаос и разделение в НАТО.

През последните няколко години на Запад върви една тенденция за хиперболизиране на всяка китайска политика, изявление, политически или икономически ход. Западът истерично обявява всяко от тези действия като заплаха за евро-атлантическия световен ред, като предизвикателство или нагло противопоставяне на установения еднополюсен световен ред. И обратно, всяка политика на САЩ, дори най-неприемливата и незаконна, се разглежда като справедливо противодействие на наглите опити на Пекин да промени установената система.

Инициативата „Един пояс, Един път“, все по-смелото присъствие на военноморския китайски флот в Южнокитайско море, противоречията с Хонконг и политиката на Китай към Тайван – всички тези действия от китайския дневен ред се разглеждат от Вашингтон като блъфиране и тежко предизвикателство към Съединените щати.

Сега това изкривено тълкуване се прехвърля върху Русия, за която вече западните политици и медии открито твърдят, че се стреми да възроди своя съветски статут на суперсила. Да, може и такива да са плановете на Путин, но той възстановява сферите на руско влияние легитимно от гледна точка на международното право, по един естествен начин… Затова западната истерия и обвинения са нелепи. Като комбинираме руския и китайски възход с умората на САЩ и краха на последните му две чуждестранни авантюри – в Сирия и Афганистан… Неизбежният извод е, че международната система, основана на доминиран от САЩ ред, е застрашена.

Тенденцията на Запада да използва хиперболи и да се позовава обилно на „китайската заплаха“ като основна аналитична панацея, често звучи като алармизъм. Но това не означава, че доминираната от САЩ система не е структурно атакувана, не подлежи на критичен анализ и не се нуждае от промяна.

Пекин и Москва се обединиха около организираща метастратегическа идея: Редът след Втората световна война, който продължава до днес – Pax Americana на доминирани от Запада международни институции, норми, съюзи, структури на властта и отношения – ефективно отслабва Китай и Русия и топи техните сфери на влияние.

Едно време двете суперсили – Съединените щати и СССР се съревноваваха и си противостояха в двуполюсен свят, докато Китай беше слаб и незначителен по отношение на международните дела. Но света се промени – от двуполюсен, той стана еднополюсен, а сега с възхода на някои от страните от третия свят, се очертава да е многополюсен.

Китай и Русия, колкото и да са различни по своята относителна сила и способност да я проектират, и двете се противопоставят на продължаването на американската концепция за еднополярност и съсредоточеното в ръцете на Вашингтон управление на света.

Те твърдят, че тази структура е създадена от разпадането на Съветския съюз и относителната слабост на Китай през 90-те години. Сега Китай е суперсила по всички параметри, а Русия се опитва и има възможност да възстанови предишния си статут. И двете страни виждат изтеглянето на САЩ от Афганистан, от Близкия изток и все по-намаляващото желание на САЩ да се меси в кризи по света, като доказателство, че еднополюсната международна система е узряла за промяна.

В статия за „Форин Афеърс“ миналото лято Ян Сюетонг, деканът на Факултета по международни отношения в университета Цинхуа в Пекин и виден учен по външна политика, изрази гледната точка на Китай:

„Китай смята, че възходът му към статут на велика сила днес му дава право на нова роля в световните дела и тази огромна империя не може да се примири с продължаващото господство на САЩ.“

„Воденият от САЩ свят избледнява … на негово място ще дойде многополюсен свят“, заяви още той.

Русия и Китай се сближиха значително през последното десетилетие. Помежду си те намериха много общи стратегически интереси, споделени разочарования, а освен това споделят общ антиамерикански мироглед.

Съобщава се, че в един от телефонните им разговори през последните месеци китайският президент Си Дзинпин е казал на Путин, че „определени международни сили вероломно се намесват във вътрешните работи на Китай и Русия, под прикритието на отстояване на демокрацията и в защита правата на човека“.

Не е много трудно да се разбере кои са тези „международни сили“. Също така не е твърде трудно да се заключи защо Путин е така самоуверен в битката със САЩ. Той знае, че заради стратегическото си партньорство с Китай, Съединените щати не могат ефективно да изолират и сринат страната му със санкции.

От 90-те години на миналия век Русия обвинява американците, че я очернят, омаловажават нейната мощ и разширяват НАТО до нейните граници. През последните няколко години Русия обвинява Съединените щати, че спонсорират и подклаждат така наречените цветни революции в Украйна, Грузия и Казахстан, като същевременно разполагат НАТОвски ракети със среден обсег във враждебните Полша и Румъния.

В същото време Китай обвинява Вашингтон, че подкрепя уйгурските мюсюлмани в района на Синдзян, северозападен Китай; финансира цветни революции и протести срещу Китай в Хонконг; и предоставя гаранции за сигурност на Тайван срещу измислена от САЩ фалшива заплаха от китайско нахлуване.

Китайската и руската позиция не са нови: Те смятат, че Съединените щати налагат на света система от свои западни, по същество сектантски идеи за либерална демокрация и криворазбрани граждански права и ги прокарват чрез своята мрежа от НПО. Вследствие на което САЩ започват да определят дневния ред, да определят правилата по които се движи обществото в съответната държава, да служат като краен арбитър и така започват да доминират и кадруват в съответната държава и в международната система въобще.

Днешната международна система определено има нужда от структурни промени, които да отразят променените политически и икономически реалности. Първата и най-главна промяна би трябвало да е да се раздели света от великите сили на отделни, добре дефинирани техни сфери на влияние и да се разбере, че те не трябва да бъдат нарушавани политически или военно.

Именно в този контекст се вписва настоящата криза около Украйна. В същият контекст е и спорът за Тайван.

Ако разглеждаме кризата в Украйна като изолиран случай и през руската призма „в защита на интересите на националната сигурност на Русия, застрашени от разширяването на НАТО“, както и „историческите връзки на Русия и Украйна“, или ако я погледнем през американската призма „опитите на Путин да възроди величието и мощта на Съветския съюз“, тогава няма как да видим колко е напреднал руският президент, и няма как да оценим репутацията му на уважаван стратегически гений и разумен държавник.

Ако разгледаме екраинската криза в частност, тя няма потенциала да се развие в особена полза за Русия. Тя ще сплоти допълнително страните от НАТО; Швеция и Финландия обмислят присъединяване към алианса; а ако Русия все пак реши да нахлуе с войските си, ще плати неприемливо висока цена заради американските санкции, които допълнително ще отслабят руската икономика.

А ако инвазията се превърне в блато с голям брой жертви и никакви видими и осезаеми постижения, Путин може да плати и политическа цена.

Но ако разгледаме украинската криза в по-широк контекст – като предизвикателство към доминирания от запада международен ред, като част от негласен, но координиран руско-китайски план за инженирана криза – която трябва да бъде последвана от други – разбираме, че в Украйна залогът е много по-голям от спора кой ще контролира Донбас или дори самият Киев.

Автор: Алон Пинкас е старши анализатор по израелска и американска политика за Haaretz. Бивш дипломат, който е служил като генерален консул на Израел в Ню Йорк, съветник на редица външни министри и премиери. Skandalno.net

Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук: