Автор: проф. Фабио Виги

„Вътрешният предел (колапсът на начина на производство) се отрича чрез външната му проекция, олицетворена от провиденциални врагове, които са жадни за демократична кръв.“

Дори и почти никой да не иска да го признае, нашата „система“ е остаряла и поради тази причина сега тя се превръща в „затворена система“ – тоталитарна по своята същност. Също толкова ясно е, че малцината, които продължават да се възползват материално от капиталистическата система (0,1 %), са готови да направят всичко необходимо, за да удължат нейното остаряло съществуване.

В основата си съвременният капитализъм функционира по прост начин: дългът се емитира от една врата и се купува от друга чрез емитиране на нов дълг в депресивен цикъл, от който произлизат повечето разрушителни явления на нашето време.

Фасилитаторите на механизма „дълг – преследване на дълг“ са класа от печелещи технократи, чиято основна психологическа черта е психопатията. Те са толкова отдадени на механизма, че са се превърнали в негови продължения – като автомати работят неуморно за механизма, без да изпитват угризения за опустошенията на човешкия живот, които той доставя. Психопатското измерение („лишен от задръжки, манипулативен и престъпно антисоциален“) обаче не е изключителен прерогатив на транснационалната финансова клика, а се разпростира както върху политико-институционалната каста (от правителствените ръководители до местните администратори), така и върху така наречената интелигенция (експерти, журналисти, учени, философи, художници и т.н.). С други думи, институционалното опосредстване на реалността вече е изцяло опосредствано от самия механизъм. Всеки, който влиза в системата, трябва да приеме нейните правила, като същевременно ipso facto (от само себе си – б.р.) възприема и нейните психопатологични черти. По този начин сляпата капиталистическа обективност (стремежът към печалба) става неразличима от представляващите я субекти.

Заради личностното си разстройство технократите в контролната зала са склонни да надценяват способността си да налагат затворена система, която би могла да прикрие упадъка на капиталистическата социализация. Първо, трагичният фарс с пандемията, а сега и студеният вятър на перманентната война, поставят на изпитание безусловното доверие на обикновените граждани в техните представителни институции. Ако беше сравнително лесно да се заглушат съмненията и несъгласието с „хуманитарни блокади“ и извънредно положение – което позволи на най-опортюнистичната политическа класа за кратко да си възвърне известно влияние – то съучастието в геноцида в Газа, съчетано с неомаккартисткото изграждане на „демократичен фронт срещу руското чудовище“ и свързаната с него надпревара във въоръжаването, започват да подкопават старите вярвания на мълчаливото мнозинство.

В новото тоталитарно нормално положение реалността не стига до новинарските емисии или телевизионните екрани. Вместо това получаваме хиперреалното, теоретично обосновано от Жан Бодрияр, което не е нито реално, нито фикция, а наративен контейнер, заменил и двете. По този начин бруталното етническо прочистване на Газа продължава с пълна сила, заедно със сърцераздирателна хуманитарна загриженост за цивилното население, телегенични призиви срещу всички форми на екстремизъм и цинични предупреждения за ширещия се антисемитизъм. В същото време денонощно ни се напомня, че руснаците (кой друг?) се готвят за ядрена кибератака от космоса и за нахлуване в Европа. Без дори да го осъзнават, ловците на духове на конспиративни теории се превръщат в това, което обичат да мразят. Възникналият водовъртеж от инфотейнмънт предизвиква състояние на колективна хипноза, което се оказва по-ефективно от традиционната цензура, тъй като предварително елиминира търсенето на реален референт в цялата му радикална двусмисленост.

Хипермедиацията на света има за цел да се превърне в единствения достъпен свят. Събитията, разказвани от корпоративните медии, вече не се мислят като нещо различно от тяхното разказване, тъй като в хиперреалния обрат самото разказване е това, което мисли за субекта. Наситеното ни информационно пространство е под формата на безкрайно пластичен самореференциален спектакъл, който априори стерилизира всякаква критична мисъл. Официалният дебат за Газа или Украйна например непрекъснато се преформулира в дебат за самия дебат, строго разграничен от морално предварително форматирани бинарни кодове (демокрация/тероризъм и т.н.). Тази тенденция към ликвидиране на референта трябва да се разбира в етимологичния си смисъл като тенденция към „превръщането му в течност“. Тя се установява исторически като следствие от процеса на икономическа виртуализация, основан на замяната на рентабилността на наемния труд (реална валоризация) със симулираната рентабилност на спекулативния капитал.

Живеем в свят, в който фондовите пазари на Япония и Обединеното кралство достигат рекордни стойности, докато икономиките им изпадат в рецесия, докато Съединените щати успяват да се задържат на повърхността благодарение на чудовищен дефицит, гарантиран от парична и военна хегемония. Независимо от катастрофата или драстичната корекция, която се подготвя, продължаващото парти на финансовите пазари (с много малко поканени) е неразривно свързано с еуфорията на войната. Защо? Първо, военното производство за „дългосрочни ангажименти за сигурност“ сега е съществена подкрепа за все по-забавящия се реален растеж, измерен чрез БВП. Например 64% от 60,7 млрд. долара, отпуснати на Украйна в последния пакет от помощи, ще бъдат усвоени от военната индустрия на САЩ. Източникът тук не е Путиновият ТАСС, а Wall Street Journal, който също признава, че от началото на украинския конфликт промишленото производство на САЩ в отбранителния сектор се е увеличило със 17,5 %.

Но преди всичко военно-техническото индустриално вълнение продължава да функционира като попътен вятър за хиперинфлатирания финансов сектор, който сега е в плен на манията за изкуствен интелект. Сегашният балон на S&P 500 е резултат от истеричното надценяване на шепа технологични корпорации, т.нар. великолепна седморка (Alphabet, Amazon, Apple, Meta, Microsoft, Nvidia и Tesla, които днес всъщност са сведени до две великолепни: Nvidia и Meta). Силният дисбаланс наподобява много технологичния балон dot.com от края на 90-те години на миналия век, когато интернет вълнението доведе до надценяване на Microsoft, Cisco, Amazon, eBay, Qualcomm и др. Докато тези компании успяха да спасят собствените си кожи, много стартиращи предприятия бяха унищожени от спукването на балона. Следователно един сензационен пазар, движен от лоста на изкуствения интелект, би било добре да се подготви за също толкова сензационно падане.

Нека не забравяме, че финансовият риск днес е неимоверно по-висок, отколкото преди двадесет и пет години. През последните две десетилетия системата се превърна в заложник на доста елементарната хитрост, наречена „създаване на ликвидност от въздуха“ (и свързаните с нея козове), чиято цел е да рефинансира масата неизплатени дългове, които поддържат държавните дефицити, както и спекулативните балони, населени с купища компании-зомбита. Срив на фондовия пазар с около 80 %, като този на dot.com в края на 2000 г., сега би бил равностоен на бараж от атомни експлозии – в преносен и буквален смисъл. Това е така, защото психопатията на войнолюбците в крайна сметка е продължение на финансовата психопатия: реалният резултат от неконтролируемия спекулативен риск. Това обяснява защо една технократска суперзвезда като Урсула фон дер Лайен, председател на Европейската комисия, призовава за производството на „оръжия като ваксините за Ковида“ – неволно разкривайки истинската цел и на двете.

Оръжейната индустрия е подобен на Цербер пазител на финансиализирания капитализъм, който в традиционния си вариант – фантастичен свят на пълна заетост, хедонистично масово потребление, безкраен растеж и демократичен прогрес – е мъртъв и погребан от доста време. Оттук и необявената цел на САЩ и васалните държави: да поддържат военната хегемония като гръбнак на паричната хегемония (доларът като световен резерв) и да защитават вече практически неустойчивата маса от токсични дългове. Ето защо министър-председателят на Естония Кая Калас препоръчва същата парична стратегия, приложена по време на Ковида, за ЕС: емитиране на 100 милиарда еврооблигации (750 милиарда бяха мобилизирани като Коронаоблигации през 2020 г.), за да се възобнови военната индустрия на ЕС в очакване на новите варварски нашествия. Вземането на заеми за справяне с Путин и други „апокалиптични извънредни ситуации“, надлежно опаковани от медиите, е последният икономически модел на кризисния капитализъм. Вътрешният предел (колапсът на начина на производство) се отрича чрез външната му проекция, олицетворена от провиденциални врагове, които са жадни за демократична кръв. „Военната облигация“ като фискална крепост: така либералният, прогресивен и морално превъзхождащ Запад се изправя пред собствената си имплозия.

Надпреварата във въоръжаването е започнала почти навсякъде. Във Великобритания генерал Патрик Сандърс, началник на британската армия, предлага масово набиране на граждани, които да бъдат изпратени на (очевидно руския) фронт, а новият министър на отбраната Грант Шапс дори не може да си направи труда да прикрие икономическия опортюнизъм на призива за въоръжаване:

„[…] ерата на мирните дивиденти приключи. След пет години може да се окаже, че ще има многобройни театри на военни действия, включващи Русия, Китай, Иран и Северна Корея. […] Първо, трябва да направим нашата индустрия по-устойчива, за да ни даде възможност да се превъоръжаваме, снабдяваме и внедряваме иновации много по-бързо от нашите противници. Тук има огромна възможност за британската индустрия. Обединеното кралство отдавна е нарицателно за пионерски технологии. Ние дадохме на света радара, реактивния двигател и световната мрежа. Не сме изгубили тази искра на креативност. Напротив, днес Обединеното кралство е една от трите технологични икономики с общ обем от 1 трилион долара. Но само си представете какво бихме могли да направим, ако успеем по-добре да използваме това скрито вдъхновение и изобретателност за отбраната на нашата нация?“

Както и по време на Ковид, технократите от ЕС четат по същия сценарий. Като деца в детска градина те пеят в унисон една и съща подстрекателска детска песничка. Ако Германия, Франция, Полша и балтийските страни сега се готвят за десетилетия война срещу Русия, то дори Австрия (страна, която не е член на НАТО и чиято икономика продължава да бъде силно зависима от достъпния руски газ) и Швеция (традиционно неутрална страна) се включиха в инициативата.

Накратко, актът на заклеймяване на руското плашило набира скорост и барабаните на войната се разнасят. Преди всичко това означава, че навлизаме в епоха на нарастваща военна задлъжнялост за (предполагаемия) монопол върху насилието на многобройни театри на военни действия, които, именно защото са финансово мотивирани, никога не трябва да изчезват от полезрението. Както каза Джулиан Асанж през 2011 г., говорейки за Афганистан, „целта е безкрайна война, а не успешна война„. Този сценарий върви със социално-икономически и културен упадък, репресии срещу инакомислието и принудително манипулиране на обеднелия плебс. Но би било заблуда да вярваме, че разказът за „благородния военен ангажимент“ на Запада е просто последният епизод от сериал на Netflix, който можем да си позволим да гледаме от безопасното разстояние на диваните си, може би измивайки съвестта си с някои общи пацифистки лозунги. Защото колкото повече се разклаща моделът на финансовия капитализъм, толкова повече онези, които продължават да печелят от него, няма да се поколебаят да пожертват под „демократични бомби“ не само „нещастниците на земята“, за които пише Франц Фанон (население като палестинците, което отдавна е изоставено в условия на нечовешка мизерия и злоупотреби), но и спокойните обитатели на „богатия свят“, които са толкова високо ценени от елитите, колкото стадо пасящи говеда със смартфон, залепен за носа им.

Сегашният постоянен призив за въоръжаване (срещу Вирус, Путин, Хамас, хутите, Иран, Китай и всички бъдещи злодеи) функционира като отчаяно и престъпно прикритие на една провалена икономическа логика, която е подвластна на финансовата си дегенерация, и на непрестанното раздаване на кредити от екраните на централните банки. Спешната драма трябва да се разпалва без прекъсване, иначе балонът, който носи „цивилизацията на печалбата“, ще се спука. Казано по друг начин, рентабилността на финансовото казино, което се е отделило от рентабилността на масовия труд и я е заменило, все повече зависи от варварството.

Тъй като паричният метадон, гарантиран от психопандемията, се изчерпва, проблемите с ликвидността отново излизат на дневен ред. Монетарната политика на централните банкери за повишаване на лихвените проценти рискува да се провали, ако, както изглежда, балансът на обратното репо улеснение на Федералния резерв (което чрез изчерпване на ликвидността действа като основен индикатор за банковите резерви) продължи да се понижава, а BTFP (Bank Term Funding Program, програмата за спешни заеми, създадена от централната банка на САЩ през март 2023 г. за справяне с кризата, предизвикана от фалита на Silicon Valley Bank) приключи в средата на март. При повторение на ситуацията от септември 2019 г. зловещо наречената „мартенска лудост“ може да засили риска от кървава баня на дълговите пазари. Тук е важно да се отбележи, че заемите от традиционните банки към сенчестата банкова система (слабо регулираната финансова сфера, населена с пенсионни фондове, застрахователни компании, хедж фондове, мениджъри на активи и т.н.) наскоро надхвърлиха 1 трлн. долара. Получателите на тези заеми – небанковите финансови дружества с висок ливъридж – ги пакетират и инвестират като дълг към все по-рискови субекти.

Подобно нарастване на ливъриджа, който вече беше в основата на кризата от 2008 г., е очевиден показател за нарастваща системна нестабилност. По данни на Съвета за финансова стабилност (Надзорен орган на САЩ) към днешна дата активите на паралелното банкиране възлизат на 218 трлн. долара, което представлява приблизително 50% от световните финансови активи. Това са предимно секюритизации с висока степен на задлъжнялост и споразумения за обратно изкупуване (репо-сделки), които съставляват същността на днешната финансова система: дълг, структуриран в още дълг; полет напред на спекулации, основани на дълг без реална базова стойност. Крехкостта на този механизъм е вътрешно присъща, тъй като неплатежоспособността на един участник би довела до срив на цялата пирамида, което впоследствие би предизвикало мащабна икономическа зараза. Поради тази причина финансовият сектор („къща от карти, построена върху басейн от бензин“) е постоянно жаден за ликвидност. Ето защо е сравнително лесно да се предвиди какво следва: в обстановка, в която вече доминира политиката на QT (намаляване на баланса на централната банка), която по същество е фалшива – тъй като се компенсира от срочни извънредни програми като BTFT – ФРС (и сътрудниците му) скоро ще се нуждаят от лоста на нови големи извънредни ситуации, за да оправдаят намаляването на лихвените проценти, за да вкарат в системата прясно изкопана ликвидност.

Интересно е да се наблюдава как западните политически и икономически институции, дори когато са остро критикувани, се изобразяват от медиите като на картина от ранното Средновековие: без контекст. Те съществуват eo ipso, в една самореферентна метафизична аура, която ги имунизира срещу връзката с реалното им обкръжение. Разбира се, поотделно политиците и технократите са редовно порицавани и осмивани. Техните управленски институции обаче, които по принцип са отговорни за изпълнението на задачи от обществен интерес, остават недосегаеми, тъй като се предполага, че въплъщават най-високата точка в скалата на „най-добрите възможни светове“. И все пак, особено в светлината на днешните събития, би трябвало да е лесно да се види как квазисвещеният характер на либерално-демократичното управление прикрива пълната му зависимост от движението на финансовия капитал. Моралните стълбове, върху които се гради либералната власт, по-очевидно от всякога са продължение на аморалния стремеж на капиталистическата рентабилност.

Западните средни класи са затворници на своето минало, убедени, че следвоенният либерално-демократичен капитализъм като модел на социална организация е не само фундаментално справедлив, но и вечен и неоспорим. Тази оптическа илюзия, която досега е довела до почти безусловно доверие в нашите институции (дори когато са остро критикувани), е разбираема: западните средни класи от години са обект на най-любопитното внимание на едрия капитал в контекста на печеливш обществен договор, организиран около масовия наемен труд и нарастващите потребителски навици. С други думи, капиталът формира и същевременно експлоатира едно трудово общество, моделирано според „идеалния стандарт“ на работника-потребител, задоволен от мечтата за възходяща социална мобилност. Но това бяха дните на бейби бумърите, които все още се заблуждават, че са онтологично значими, докато всъщност винаги са били опортюнистично вкарани в следвоенния икономически бум, който между другото е резултат от „творческото разрушение“ на двете световни войни. Въпросът е, че този „свят“ в капиталистическия център продължи около тридесет години, които са като трептене на крилцата на колибри в сравнение с многовековната история на начина на производство, който, по думите на Маркс, идва на бял свят „облян от кръв и мръсотия от главата до петите, от всяка пора“.

Мъглата на войната, в която сега отново сме изгубени, скрива от погледа истинския обект на спора: не врага, с който трябва да се борим, а токсичната ни зависимост от майката на всички съвременни илюзии – илюзията, че капиталът спонтанно генерира цивилизационна социална връзка. Цивилизацията, която имам предвид, е същата, която днес оправдава безсрамното изтребление на палестинците. Такова изтребление е толкова по-зверско, колкото повече отговаря на расистката матрица на „модела на развитие“ на обществото, който по правило налага своите ценности, като смазва онези, които не се съобразяват с тях – включително милионите онеправдани и потиснати, които с болезненото си многообразие свидетелстват за самия провал на капиталистическата социализация. Нашите благородни институции сега все повече действат като психотични наемни убийци, платени от едрия капитал. Възможно ли е все още да им се доверяваме?

Фабио Виги е професор по критическа теория и италиански език в университета в Кардиф, Великобритания. Сред последните му книги са „Критическата теория и кризата на съвременния капитализъм“, 2015, „Криза на стойността: Лакан, Маркс и залезът на трудовото общество“, 2018

Източник – Философски салон

Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук: