Руските партньори в постсъветското пространство – държави от бившия СССР, които днес осигуряват своето икономическо развитие чрез достъп до руските пазари, социална стабилност- изнасяйки милиони свои гастърбайтери към Руската федерация, както и политическа стабилност чрез руския военен щит под формата на ОДКС – въпреки това не са особено ентусиазирани да подкрепят открито Специалната военна операция на Москва в Украйна. Не бързат да признаят независимостта на ЛНР и ДНР или да пращат помощи към освободените територии на Херсонска и Запорожка област.

Има много причини за такава предпазлива позиция. Някои експерти смятат, че постсъветските страни в момента го раздават неутрални, защото се страхуват да не попаднат под валяка на американските санкции. Американците не смеят да натиснат Индия заради подкрепата й към Русия (заради нейния размер и поради необходимостта на Вашингтон да поддържа добри отношения с Ню Делхи, за да сдържа чрез него Китай). Но по отношение на Казахстан или Киргизстан янките нямат възпиращи причини. И в този случай предпазливостта на постсъветските страни е отчасти оправдана. Ще трябва да компенсират икономическите загуби от санкциите. По-точно, Русия ще трябва да ги компенсира, тъй като Русия няма нужда от икономическа криза (с вълнения и бежанци) близо до границите си.

Други експерти пък смятат, че демонстрираната в последно време неутрални политика е доказателство за антируската линия на ръководствата на тези привидно приятелски страни. Има обаче и трета версия за неутралното поведение на съседите, която е може би и най-неприятната: Санкциите могат да бъдат компенсирани, елитите на тези страни могат да бъдат превъзпитани или купени – но със страха им от силна Русия положението е много по-сложно. Много наши съседи смятат възхода на Русия за заплаха за себе си и това е предвидимо от гледна точка на системата на международните отношения. Теорията за баланса на заплахите казва, че държавите балансират не силата, а заплахите. А заплахите се оценяват според потенциала, географската близост и предвидените намерения на съответната държава. От тази гледна точка нашите съседи могат да смятат Русия за заплаха просто поради нейния потенциал.

В какво се изразява той?

След като победи киевския режим (и съответно стоящите зад него западни режими с тяхната политика на непрестанен натиск срещу страната ни), след като си възвърне поне част от бившите украински територии, населени с руски хора, Русия ще стане в пъти по-силна държава, отколкото е сега. И не само защото ще нарасне с промишлен и селскостопански потенциал, както и с нови милиони руско население – украинската специална операция ще добави още много към решимостта на Русия да се справя със заплахите.

Това означава, че редица наши най-близки съседи, които още от времената на СССР са свикнали да вземат от Русия много, а да дават твърде малко (а на всичкото отгоре в момента се опитват да прочистят териториите си от големите автохтонни руски малцинства с техните проруски организации), в момента се страхуват, че при силна Русия, ако продължат с крайно националистическите си политики, към тях ще бъде приложен строг подход. Да, никоя от тези страни, появили се за първи път на картата на света като самостоятелни държави едва през 1991 г. и които сега измислят и натъкмяват своята „вековна история на държавността“ през призмата на противопоставянето на „руския колониализъм“, все още не е поела по украинския път на превръщане в анти-Русия – обаче, заплахите се оценяват според техния потенциал.

Въпросът е как да се справим с тези страхове на елитите в страните от постсъветското пространство. Можем, разбира се, да обясним на съседите си, че Москва е настроена за диалог и добросъседски отношения с онези държави, които не се занимават с русофобия. Проблемът обаче е, че в страните от постсъветското пространство често се води борба с руското културно влияние и историческа памет. Просто защото изконната „рускост“ на тези територии не позволява на техните политически елити да налагат различни национални митове на населението. А също и защото руският език (езика на международното, културно и научно общуване) обективно измества националните езици на тези държави. Следователно постсъветските страни не могат да спрат „русофобията“, тъй като това би означавало да се откажат от курса си на изграждане на национални държави.

Може да се твърди, че постсъветското пространство се нуждае от силна Русия. Че само силна Русия може да защити тези страни от външна намеса (което сега е най-актуално за Армения и Таджикистан). Че само силна Русия може да защити властите на тези страни от метежи, цветни революции и преврати, организирани отвън (както се случи наскоро в Казахстан). Че само силна Русия може да попречи на Запада да използва тези страни като зона на нестабилност, за да отслаби конкурентите си – Китай, Иран и самата Русия. Но за съжаление елитите в постсъветските държави не винаги са готови да мислят в такива дългосрочни стратегически категории. За тях краткосрочните планове за печалба са много по-важни. Например, те все още не разбират, че светът и политиката на Русия са се променили. Те са в невъзможност да проумеят, че няма как да продължи по-нататъшното им съжителство с Москва на принципа „Русия ни дава ресурси, защото сме много готини“. Ще го разберат вероятно едва след края на украинската специална операция.

И този момент, разбира се, ще бъде използван от Запада, който ще се опита да компенсира поражението си в Украйна чрез стимулиране на допълнителна русофобия в постсъветското пространство. Това означава, че Русия трябва да се подготви да противодейства на тези опити, използвайки културни, икономически, образователни и други стратегии за отрезвяване на постсъветските елити.

Кеворк Мирзаян

Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук: