Автор: Арта Моеини

Политиката на Запада по отношение на Украйна изглежда е достигнала критична точка. Вашингтон и Брюксел вече похарчиха над 250 млрд. долара за войната – сума, която, коригирана спрямо инфлацията, далеч надхвърля всички разходи по плана „Маршал“, с който САЩ възстановиха Европа след Втората световна война. След неуспеха на широко рекламираната украинска контраофанзива миналата година лидерите от двете страни на Атлантическия океан все по-трудно намират средства за режима в Киев, за да продължи войната с Русия. Миналия месец Европейският съюз най-накрая прокара пакет от 50 млрд. евро (54 млрд. долара) военна и друга помощ за Украйна, но това стана след месеци на отпор от страна на Унгария. Междувременно в няколко държави партиите, които желаят незабавно прекратяване на войната, нарастват в социологическите проучвания и част от тях до месеци ще вземат властта в своите страни. Подкрепят ги избирателите, които вече не желаят война, заради тежката криза с разходите за живот, предизвикана както от разходите за конфликта, така и от западните санкции срещу Русия.

Войната в Украйна е стратегическа катастрофа за Европа. Тя унищожи стремежът на Европа за постигане на истинска стратегическа автономия, напълно подчини ЕС на Съединените щати. Конфликтът буквално сгромоляса Европа, отслабвайки я до най-ниските й нива от края на Втората световна война насам. Независимо от това как ще се развие конфликтът в Украйна, Европа – особено Западна Европа – е големият губещ, без възможност да се възстанови през следващото десетилетие.

Тогава защо европейските лидери продължават да са толкова враждебни към дипломатическите усилия за прекратяване на войната?

През последните седмици френският президент Еманюел Макрон стигна дотам, че предложи разполагане на европейски или натовски войски в Украйна, а след като забележките му предизвикаха критики, той удвои залога, настоявайки, че войната е „екзистенциална“ за оцеляването на Европа и скорошна пълномащабна война между НАТО и Русия не трябва да се изключва като вариант.

Твърденията от типа, че превземе ли Украйна, Русия ще нападне Европа, обаче не се основават на реалността. Европейската сигурност не е „застрашена“: Демографски и всякак Русия може да превземе Украйна, но не е в състояние да завладее и задържи Европа. Да не говорим, че в това няма никакъв смисъл. А разпространеният на Запад мит, че Путин се стреми да възстанови съветската империя, е точно това: хиперболична митология, откъсната от реалността. Европа няма ресурси и е пренаселена- за какво й е на Русия?!

Въпреки това ангажиментът на елитите на ЕС към Украйна, независимо от тежката икономическа цена, която страните им плащат, е твърде целенасочен и систематичен, за да го сметнем за лудост, глупост или заради некомпетентност. Войната дава основание на Брюксел опорната точка за европейското единство. А зад това се крие големият план за установяване на наднационален суверенитет на ЕС – тоест превръщането му в една голяма европейска държава – проект, който надделява над всички други съображения, включително стратегическата автономност на Европа. Притеснението на Макрон, че руската победа в Украйна (държава извън ЕС) ще заличи „доверието“ в Европа, има смисъл, когато признаем, че той и други лидери са ангажирани с цялостен проект за превръщането на Европа в една централизирана държава, която в момента Брюксел изгражда отгоре надолу. И в този проект украинската съдба играе основополагаща роля.

Украйна се превърна в централен елемент от програмата за трансформиране на Европейския съюз от регионално и институционално сдружение на множество нации в суверенна административна свръхдържава – „Съединени европейски щати“. Европейският естаблишмънт има онтологична привързаност към Украйна: В съзнанието на много европейски технократи „Европа“ винаги е включвала Източна Европа, но е изключвала Русия. По този начин конфликтът в Украйна потвърждава концептуалните териториални граници на тяхната въображаема континентална държава. Но още по-важно е, че наративът, изграден около трагичната ситуация в Украйна, е инструмент за етатистките амбиции на Европейския съюз и стремежа му към политическа легитимност.

Като се има предвид разпространението на модела на националната държава и вярата в народния суверенитет като основа за държавна легитимност, всички съвременни държави – дори привидно транснационалните и имперските – трябва да се легитимират чрез установяване на идентичност с народа. Съвременният Левиатан е паразит, който се храни с мита за демоса. Той не може да съществува без гостоприемник, от когото да живее и когото в крайна сметка да погълне.

В модерната епоха, когато суверенитетът и политическата легитимност зависят от „идентичността“, властта се оправдава по-скоро от това кой е управляваният, отколкото от специфичните качества на управляващите. Инвазивните, постоянно растящи пипала на модерната държава са загнездени зад хипостазираното, самолегитимиращо се „Ние“ (народът), конструиран или проектиран монолит, който управляващата класа ритуално и рутинно обожава, за да даде зелена светлина на всяко превишаване на правомощията. По този начин съвременните държави са не само безлични и безлики, но и формирани върху мрежа от митове и истории за народа.

И все пак не само че няма исторически европейски „народ“, който да бъде въплътен в проектираните Съединени европейски щати, но и технократите от ЕС презират романтичната идея за нация, която изковава модерните държави от съществуващите традиции и култури на Европа през XIX век. Вместо това късномодерният опит за изграждане на европейска нация се основава на изграждането на обща гражданска идентичност. С други думи, за да утвърди своята легитимност, амбициозната управляваща класа на новата свръхдържава трябва да използва и социално да конструира псевдомитичен, абстрактен и аисторически демос, основан на либерални космополитни ценности – тези, в които са били социализирани след войната.

Осъзнавайки емоционалната сила на борбата на Украйна срещу руското господство, европейските елити си присвояват тази борба, за да проповядват идеологическите предписания, които за тях означават „европейскост“ и всъщност самата цивилизация. Привидно за една нощ Украйна стана символ на просветените „европейски ценности“ – свобода, демокрация, толерантност, добро управление и т.н., а Русия се превърна в противоположност на цивилизована Европа, във варварска орда пред портата. Както пише социологът и сътрудник на Compact Франк Фуреди, Украйна сега е извор на морален авторитет и източник на колективно изкупление, при което „вярата в „Запада“ се потвърждава от „героите в Украйна“.

По-дълбокият източник на фиксацията на европейския естаблишмънт върху Украйна е именно позицията ѝ на жертва на „агресия“ от страна на по-голям и по-могъщ враг. Както Ницше пръв схваща, модерността е епоха, в която светът се преживява предимно през призмата на потисничеството, а идентичностите се формират от „етиката на ресентимента“: Потиснатите се смятат за изначално праведни и им се приписва висша морална стойност. При това положение защитата на „потиснатите“ се превръща в основна идеология на държавното управление, служеща на управляващата класа като средство за придобиване и укрепване на властта, освещаваща нейното превъзходство и посяваща семената на бъдещата ѝ власт като велика освободителка.

Този „виктимизъм“ е организационният принцип на голяма част от социално-политическия дневен ред на Европейския съюз: Насърчаването на мултикултурализма, многообразието и правата на ЛГБТК, политиките му по отношение на речта на омразата, имиграцията и образованието – всичко това се основава на идентифицирането на изкупителни жертви и сакрализирането на социално уязвимо и „непривилегировано“ малцинство. Спасяването на добродетелната жертва генерира морална валута и служи като механизъм за легитимация на Брюксел, осигурявайки му непрекъснато институционално и бюрократично овластяване. Украинското страдание предлага нова възможност за разширяване на виктимистичния наратив, който вече е в основата на формирането на политиката на ЕС. „Украйна“ (като митология) започва да играе важна роля в схемата за определяне на границите на нова Европа с изключване на Русия; и във формирането на идентичността – основата, върху която европейските неофеодални елити се стремят да изградят своите нови, космополитни европейски буржоа.

Желанието да се измисли и произведе такъв демос изисква да се демотивират, изравнят и в крайна сметка ресоциализират реалните исторически народи, които вече обитават Европа, но чиято сложна история и редовното настояване за различие и особеност ги правят неприятни, некултурни и остарели в съзнанието на истаблишмънта на ЕС, който предпочита една по-изоморфна и хомогенна Европа. Въображаемата от тях държавна уредба е абстрактна, транснационална и легалистична „национална държава“, чиито граждани са обвързани преди всичко с универсални ценности и са одухотворени от глобалната социална справедливост и утопичния стремеж за премахване на потисничеството като такова.

С избледняването на историческия спомен за нацистките зверства, които първоначално са вдъхновили космополитния съюз в Европа, емоционалният образ на беззащитните украинци, които се борят храбро за своята самостоятелност и свобода срещу фашистките потисници, в много отношения е идеалният основополагащ мит за една амбициозна имперска нация, която се надява да покръсти своя нов демос в пречистващите води на човешкото страдание. В качеството си на потиснати жертви, които трябва да бъдат спасени от просветения хуманизъм на „добрите европейци“ от надигащата се империя, украинците са идеалният обект за този трагичен митопоезис и измислено единство.

Европейският ангажимент към Украйна е колосална стратегическа грешка, която европейските елити защитават от убеждението, че продължаващата там трагедия може да бъде използвана за осъществяване на трайните им политически стремежи за федерална европейска държава и за създаване на „европейско“ държавно устройство отгоре надолу – най-амбициозното и абсолютистко упражнение в ерзац-национално изграждане и формиране на идентичност, което някога е било опитвано. Въпреки това цената за постигането на такъв безспорен политически суверенитет в Европа изглежда е отказът от друга дългосрочна цел на Европа: геополитическата независимост от Вашингтон.

Разказът за „западното единство“ по отношение на Украйна винаги е бил мираж, „благородна лъжа“, предназначена да прикрие имперския характер на американската съюзна система, нейните заложени дисбаланси, насочени срещу Европа, и нейните изисквания към европейските икономики. Следователно европейският етатистки проект е парадоксален на пръв поглед: Нито една съвременна държава не може да претендира, че е истински суверенна, докато е подчинена на друга – дори ако тази друга държава се е развила по подобен начин в пропозиционален, имперски и идеологически план. Засега обаче амбициозните лидери на ЕС изглеждат готови на тази жертва, вярвайки, че създаването на солидна основа за тяхната нова континентална „национална“ държава си струва да станат де факто протекторат на Вашингтон за едно-две десетилетия, докато придобият основните възможности да определят своя собствен курс.

В крайна сметка управляващите елити на Европейския съюз се стремят да централизират властта в Брюксел и да лишат от права държавите членки. Ако преследването на тази бюрократична и тоталитарна амбиция за политически суверенитет е за сметка на икономическия просперитет и стратегическата автономия, това очевидно е цената, която те са готови да платят. В това вътрешно съревнование Украйна е просто пешка: Украинците може и да са мотивирани от защитата на собствения си национален суверенитет, но в действителност те са пожертвани, за да се издигнат новите господари на Европа и да се осъществят утопичните им мечти за европейска свръхдържава.

Арта Моеини е изследовател в Института за мир и дипломация и старши сътрудник в Mathias Corvinus Collegium (MCC) – водещата институция за насърчаване на таланти в Източна и Централна Европа.

Източник – Compact

Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук: