Република Грузия е една от бившите 15 федеративни субекта на СССР. Нейните отношения с централната власт в Москва в последните месеци на съветската федерация не бяха цветущи. Още на 17-ти март 1991 г. по време на референдума за запазване на Съветския съюз, Грузия, заедно с Литва, Латвия, Естония, Армения и Молдова отказва да участва и малко след това обявява независимост. Впрочем, редно е да се посочи, че останалите републики : Русия, Украйна, Беларус, Казахстан, Узбекистан, Туркменистан, Таджикистан и Киргизстан гласуват с огромно мнозинство за запазването на СССР като “обновена федерация на равнопоставени суверенни републики, в която правата и свободите на хората от всяка националност ще бъдат равно гарантирани“. Исторически погледнато нещата не се развиват спрямо резултатите от референдума и Съюза се разпада на 15 суверенни страни.

Но ако се върнем на отношенията в постсъветското пространство след 1991г. между Русия и Грузия, те са или открито враждебни или неутрални. Дъното беше войната от 1-ви до 16-ти август 2008, когато след упорито настояване от американска страна Грузия да започне преговори за членство в НАТО, започнаха пограничните инциденти. Кой е започнал военните действия пръв, едва ли ще се разбере, но резултатът беше стотици ранени и убити за няколко дни. Тогава на власт беше разбира се най-антируското правителство подкрепено от президента Михаил Саакашвили, който точно като Зеленски, дойде на власт в Грузия с обещания за мир и просперитет, а вместо това докара война и мизерия на народа си, както и териториални загуби. Нещо повече, по време на режима на Саакашвили, Грузия се превърна в държавата с най-много затворници (много от тях по политически причини) в Европа. Радио Свобода в свой материал оприличи режима по следния начин : “Почти нулеви случаи на оправдателни присъди в наказателни процеси, масово наблюдение, подслушване на телефони и голям натиск върху бизнесмените, включително сплашване, така че те да допринасят за правителствени проекти.“ Това доведе до неминуемата поява на движението Грузинска мечта, която се превърна в основната опозиционна партия на Саакашвили и неговите съюзници.

След териториалните загуби и политическата деструкция, последваха години на напрежения между Русия и Грузия и скъсването на всякакви дипломатически и търговски отношения. Грузия, която беше изоставена от своите западни покровители и пострада икономически след като руския пазар беше затворен за нейните вина, минерални води, селскостопанска стока и др., а руските туристи спряха почивките си в курорти като Батуми, беше вкарана в политическа и икономическа безизходица. Последва отрезвителна оценка на вътрешната и външна политика на страната и размразяване на отношенията с Русия, чиято кулминация дойде по време на второто правителство на Гарибашвили и текущото на Иракли Кобахидзе от Грузинска мечта, когато се възстановиха редовни полети между двете държави и границите бяха отворени отново.

В контекста на текущия украински конфликт едно нещо прави впечатление – опозицията в Грузия, съставена от повече от 15 партии, се активизира с постоянни масови протести и то при положение, че правителството не взима никаква страна в конфликта между Русия и Украйна, а се придържа (поне официално) към неутралитет, въпреки че цял свят знае, че за Украйна се бият грузински “доброволци“. Една от официалните причини за масовите надигания е проектозаконът на управляващото мнозинство за чуждестранните агенти. Той изисква от неправителствените организации, които получават повече от 20% от финансирането си от чужбина, да се регистрират като агенти на чуждестранно влияние. Опозицията веднага брандира текста като “Руския закон“, само защото подобен съществува в Русия. Западните медии, които отразяват събитията, оприличават проектозакона като “потискащ неправителствените организации и слагащ им етикет на чужди агенти“. Изниква въпросът : Ако получаваш пари от чуждо правителство (държава) и ако чрез НПО се опитваш да влияеш на обществения и политически живот в друга суверенна страна, тогава какъв си ? Логично, а и правно погледнато отговорът е само един : “чужд агент на влияние“.

Впрочем подобен текст има и в една друга държава. Той е под наименованието “Закон за регистрация на чуждестранни агенти“, а държавата се казва САЩ. Приет е през далечната 1938 г. и изисква следното : “определени агенти на чуждестранни принципали, които се занимават с политически дейности или други дейности, посочени в устава, да правят периодично публично разкриване на връзката си с чуждестранния принципал, както и дейности, постъпления и плащания в подкрепа на тези дейности. Разкриването на необходимата информация улеснява оценката от страна на правителството и американския народ на дейностите на такива лица в светлината на тяхната функция като чуждестранни агенти“. В своето естество, законът е подобен на грузинския. Защо тогава подобен закон на американския се разглежда като подкопаващ свободата в Грузия ? Защо това е причината за масови протести, подкрепяни от същите тези НПО-та ? Защо западните медии мълчат за американския закон, а сочат с пръст грузинския ? Отговорът е много ясен. Определени държави са си присвоили монополът за налагане на разбирането за демокрация над други.

Под претекст на битка за демокрацията в Грузия, следващите стъпки на опозицията ще бъдат да се опитат всячески да съборят предсрочно редовното грузинско правителство на Иракли Кобахидзе и това да им даде превъзходство в предстоящите парламентарни избори през Октомври 2024 г. Впрочем, в грузинския политически живот вече е имало подобни сътресения като например Розовата революция през 2003 г., когато Михаил Саакашвили предаде своя политически ментор Едуард Шевернадзе и го свали от власт. Розовата революция беше организирана активно от западни НПО-та. Както през 2003-та, така и сега, Грузия ще бъде обект на чуждо вмешателство оот страна на Запада с цел да отслаби Русия, а претекста ще бъдат евроатлантическите ценности. Дано само цената не бъде платена от изстрадалия грузински народ.

Автор: Веселин Киров

Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук: