Най-популярната тема на Запад през последните дни е тази за заплахите за убийство, които уж Москва отправила към висши западни държавници. Първи преди седмица темата подхвана Борис Джонсън, който изневиделица изстреля как преди месеци в разговор по телефона Владимир Путин заплашил Великобритания и него лично, че ще ги приключи за нула време с няколко ракети.

Вярно е, че изказването на бившия британски премиер и отявлен клоун, който в момента се стреми с всички сили да се върне на власт, не предизвика желания шокиращ ефект сред британците и европейците. От всички страни заваляха коментари, пряко или косвено обвиняващи го в лъжа. Вчера обаче две забележителни мнения изскочиха, за да подкрепят тази нова западна опорна точка. Германският канцлер Олаф Шолц заяви, че руският президент никога не е „заплашвал нито него, нито Германия“. Само час след него бившият израелски премиер Нафтали Бенет разказа увлекателна история за това как по молба на Владимир Зеленски по време на официален разговор помолил Путин да не убива украинския президент. И му дал честната си дума, че украинският президент няма да бъде убит. Щом Бенет съобщил това на Зеленски, онзи се успокоил, излязъл от бетонното си укритие и се върнал да работи спокойно в кабинета си.

Откъм Русия тези дискусии изглеждат доста странни, да не кажа налудничаво. Не само в Русия, а и по света вече 20 години Путин е известен с педантичното си отношение към юрисдикцията, с придържането си към традициите на дипломатическата и външнополитическата дейност, както и с изключителната сдържаност в изказванията си, особено в разговорите с чуждестранни колеги. Съответно целият този западен шум около това дали тези думи на руския лидер са истински или измислени, изглежда като някакъв цирк, особено неразбираем у нас поради очевидната истерия по тази тема за Запада. Така или иначе през последните години под една или друга форма тя все по-често се вади на дневен ред и експлоатира от западните медии, което показва, че е болезнена за местната политика.

Обяснението на този феномен изглежда просто: Западът днес се поглежда в огледалото – и това, което вижда там, го плаши все повече и повече.

Често сме чували мнения, че всички тези външнополитически правила и норми са празни и безсмислени церемонии, от които вече никой не се нуждае. Това обаче не е вярно. И по-точно, част от дипломатическия протокол наистина вече има до голяма степен ритуален характер, но в основата си дипломатическите правила, развити и усъвършенствани през вековете, са вид техника за сигурност на международните отношения и, като всяка техника за сигурност, те са написани и установени вследствие на пролети реки от кръв.

Ето защо във външната политика от незапомнени времена се отдава такова значение на точността на формулировките – защото винаги се плаща за думите, при това много скъпо. Ето защо в международните отношения се е установил цял набор от норми, които на пръв поглед могат да изглеждат ненужни и дори глупави.

Например, защо е невъзможно (неразумно, опасно) да убиете главата на друга държава, ако вашите страни са във вражда и дори във война?

Ами, първо, в повечето случаи просто няма смисъл, защото освободеното място на простилия се с живота си ще бъде заето от друг лидер, който почти сигурно ще продължи същия враждебен към страната ви курс. Между другото, в този смисъл ситуацията около Зеленски е изключително показателна. Той е типичен представител на украинските глобалистки елити, които ентусиазирано осребряват унищожаването на собствената си страна. И така, какъв е смисълът да го премахваме? Смъртта на Зеленски няма да реши нито един проблем на Русия с Украйна, но пък може да създаде допълнителни.

И второ, възмездието може да падне лично върху главата на ръководителя на държавата, организирала убийството, и дори върху цялото му семейство. В старите времена да се стигне до който и да е монарх или президент не е било особено трудно нещо, така че табуто върху убийството на геополитически съперници е, наред с други неща, проява на здрав разум.

И точно тези възпиращи средства в един момент напълно спряха да работят на Запад. Защо това се случи в общи линии е ясно – в много отношения това е наследството на отминалата колониална, прехвърлено в настоящата им неоколониална система. По принцип САЩ и Европа не възприемаха – и все още не възприемат – значителна част от света като пълноправни суверенни държави. И трябва да се признае, че имаха причини за това свое пренебрежение. Във всеки случай тези елити често демонстрираха явна държавна незрялост и тежки вътрешни противоречия. В резултат на това имаме много примери от миналия век, когато Западът вдъхновява и дори директно организира преврати и убийства на лидери на държави на страни от третия свят, за да бъдат заменени от про-западни креатури, които да провеждат „правилната“ политика в угода на Запада. В същото време практически няма риск от възмездие за подобни решения за западните лидери – ръцете на потенциалните отмъстители бяха къси.

С разпадането на СССР и съответно на двуполюсната система в света, която остана с единствения полюс Вашингтон, ситуацията се влоши. Пред очите на света в продължение на три десетилетия Западът вече прави наистина каквото си поиска, не само с другите страни, но и с техните лидери. Физическото унищожаване на неугодните чужди държавници се превърна в доста обичайна и открита практика – от смъртта на Милошевич в Хага до бруталното убийство на Кадафи.

Толкова много години безнаказаност се отрази и на обществената позиция и реторика на Западния свят. Стана обичайно западни представители редовно да произнасят еретични, нагли и арогантни послания, които са просто немислими според установените дипломатически стандарти, включително откровени лъжи (като „епруветката на Пауъл“, чиято двадесета годишнина беше отбелязана онзи ден) както и директни заплахи за убийство към лидер на ядрена сила като Владимир Путин. Те наистина загубиха представата си за добро и зло, както и навика да носят отговорност за думите си. И в този смисъл Борис Джонсън е доста типичен представител на Запада.

Там обаче има и по-далновидни хора, които започват да осъзнават по какъв опасен път е поел Западът. В края на краищата през последните години Западът не може да се похвали с особен успех в прилагането на тази своя колонизаторска политика, дори и по отношение на страни, чиито елити в продължение на десетилетия бяха безропотни марионетки на Вашингтон. Внезапно се оказа, че независимо от политическата и идеологическата позиция на силите, които са на власт, държавите от Латинска Америка, Африка, Югоизточна Азия и Близкия изток проявяват упорито „своеволие“. Местните елити внезапно започнаха да демонстрират желание за независимост и видимо нараснала държавническа зрялост. Опитите на американците и европейците да използват обичайните си силови методи за решаване на проблеми често водят до още по-лоши за тях последици, както например по време на опита за военен преврат в Турция през 2016 г.

И това кара човек да се чуди как може да завърши подобно поведение на Запада, който въпреки неуспехите си все повече се държи като слон в стъкларски магазин. От няколко години насам той напълно отказа да се съобразява с основните правила и норми на международните отношения, той демонстративно нарушава всички исторически установени табута на световната политика. Възниква естествения въпрос: ще продължи ли останалия свят да спазва същите тези установени принципи по отношение на САЩ и Европа, когато окончателно унищожи тяхната хегемония?

Не е изненадващо, че отделни представители на Запада са уплашени от отговора, който са намерили за себе си на този въпрос, и затова се опитват да сложат спирачки на собствените си обезумели колеги в евроатлантическия лагер.

Ирина Алкснис

Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук: