„През март догодина влизам в Кремъл, ще ви разстрелям и ще ви обеся! Негодници и подлеци!“ Това звучи ли ви познато? Не, това не са думи Евгений Пригожин, актуалната суперзвезда в западните новинарски канали, това го казва Владимир Волфович Жириновски в руската Дума през 2017 година. А знаете ли кои думи са на Пригожин? Ето тези: “Имам въпрос, кой е този Слуцки, че да се меси в мислите на Жириновски? До колкото знам, Жириновски там не е оставил камък необърнат заради това, което се случва днес в Русия, а Слуцки кастрира всичко това, за да изглежда всичко това като Слуцки.” Пригожин произнася тези думи в ТВ интервю тази година, по адрес на Леонид Слуцки, който е актуалния председател на партията на Жириновски. Хората, които знаят руски и следят събитията в руската държава вече сигурно се досещат каква е темата на тази статия, която пиша от петък вечерта и бях решил да не дописвам. Но „метежа“ на Пригожин и най-вече последвалите го „анализи“ у нас, ме накараха да внеса определени разяснения в хаотичните мисли особено на по-младите българи, които ежедневно падат жертви на българските новини, българските сутрешни блокове и българските анализи на главно пребоядисани български комунисти, техните деца, внуци и други знайни и незнайни апологети на евроатлантическия строй и трансполовото равенство с дипломи от Москва.

Руската политика винаги е била не по-малко забавна от западната или българската. Подобно на нашенските балкански циркове, руският политически живот е изпълнен с още по-големи превратности, междуособици и препирни. А колкото и да са съмнителни или нечестни руските избори, въпреки всичко, те също отразяват настроенията в обществото и балансът на мненията в него. И понеже Русия е преди всичко европейска страна, в нея също има едни около 10%, които в Германия представляват ядрото на „Алтернатива за Германия“, във Франция това е ядрото на Марин Льо Пен, а в България това е ядрото на т.нар. „патриотичен вот“. В Русия това са същите хора – патриоти, националисти, крайни националисти и откровени радикали. На много от тези хора там им е лепнато прозвището „ура-патриоти“, макар че голяма част от тях са същите носталгици по миналото като нашите в България, само че са много по-радикални и крайни в желанията и емоциите си, в сравнение с електората, да речем, на Комунистическата партия на Русия (да, тя още си съществува и даже е парламентарно представена всеки път), оглавявана от Генадий Зюганов. На Зюганов избирателите са умерени, със силно изразен социален и ляв профил – същото, което би трябвало да представлява твърдото ядро на БСП у нас, докато БСП все още съществува. Но тези 10%, които имам предвид, са меко казано консервативни и изключително войнствено и реваншистки настроени, желаещи ревизионизъм на всички нива и са готови на откровена саморазправа с всеки, който смятат за виновен за бедите им. И знаете ли за кого гласуват тези хора? Точно така, гласуват за Либерално-демократическата партия на Русия, основана и дълги години оглавявана от Владимир Жириновски. Правилно прочетохте – крайните националисти и консерватори в Русия гласуват за „либерална“ и „демократична“ партия. Както ви казах, руската политика е по-забавна дори от тази у нас. А в случая на Жириновски – наистина много забавна.

Сам по себе си Владимир Волфович беше изключително силен образ, с ярък и запомнящ се стил на говорене, с изключително остър език и човек, склонен на всякакви клоунади в името на това да отговори на  чувствата, вълнуващи неговите избиратели. При него празно нямаше: можехте да го видите от гост на вечерно ток-шоу, облечен като Дядо Коледа, до псуващ в ефир пропагандатор на моменталното започване на ядрена война с Америка, та да се разправи Русия веднъж за винаги с враговете си. Естествено, Жириновски и ЛДПР имат и партии-посестрими по света. В България, например, такава е… партия „Атака“. Всъщност, най-точното описание на Жириновски е това – руския Волен Сидеров. С една голяма разлика: колкото и да звучеше като опозиционен критик, Жириновски никога не си позволяваше да атакува фронтално Путин и статуквото. Нещо повече, от един момент нататък той дори започна официално да призовава за възстановяване на монархията и Руската империя, а Путин да застане начело като цар или император. Нали ви казах, руската политика е по-забавна и от българската.

Владимир Жириновски до Волен Сидеров при посещение на Сидеров в руския парламент в Москва, 2014 г.

За съжаление, през февруари 2023 руският политически театър загуби завинаги яркия образ на Жириновски, а партията му ЛДПР бе оглавена от неговия заместник – Леонид Слуцки. За разлика от Жириновски обаче, Слуцки е меко казано далеч от ораторските и артистични заложби на своя предшественик, като през годините се постара да се забърка и във всевъзможни малки, средни и големи скандали: от нарушения на правилника за движение по пътищата, през класически корупционни скандали, та чак до сексуално посегателство над опозиционна журналистка. Не е нужно да си особен политически гений, за да се досетиш, че такъв тип човек трудно би задържал вота и електората на ЛДПР. И, ако сте на мястото на Путин, КГБ и цялото политическо статукво в Русия, всъщност, имате сериозен проблем. Проблем, който е сравнително прост за разбиране, но достатъчно сложен за разрешаване: ако нямате ваш човек, който да замести Жириновски, ще ви го заместят „партньорите“ от Запад, като ви инсталират радикално-патриотичната версия на Навални, който от сутрин до вечер ще призовава към кървави бунтове.

Точно тук на сцената излиза основният герой на тази статия – бившият затворник Евгений Пригожин. (Казах ли ви вече, че руската политика е по-забавна от българската?) Роден в Санкт-Петербург (тогава Ленинград), завършва спортно училище, през 1981 г. влиза в затвора с 13-годишна присъда за грабеж и измама, но през 1988 година е помилван. В хаоса на 90-те успява да се ориентира бързо и създава успешен бизнес с луксозни ресторанти в Санкт-Петербург, а през общи приятели и познати на по-късен етап успява да се сближи и с набиращия сила Владимир Путин, а Путин започва да води високопоставени гости в ресторантите му, сред които и самия президент на САЩ Джордж Буш.

Дружбата му с Путин изтласква Пригожин бързо към върховете на бизнес елита в Русия и той успява да се сдобие с най-престижната от всички руски бизнес титли – „олигарх“. Благодарение на Путин, той получава възможността да развие и редица специални, странни или просто тайни частни проекти под скритата опека на руската държава – от продуцентство на патриотични филми, през ферми за тролове, та чак до станалата вече световноизвестна ЧВК „Вагнер“. Като бивш затворник, Пригожин е особено подходящ за последния проект, тъй като перфектно познава бита и душевността на руските затворници: когато си осъден на 30 години в колония, след 8-мата си много по-склонен да приемеш каквато и да е възможност, само и само да получиш втори шанс и да се върнеш обратно в обществото предсрочно. Тези си специфични познания Пригожин успява умело да използва при вербуването на бойци за „частната“ си войска от наемници – нещо, което прави вече от доста години, а през това време руската власт не се посвени да приеме редица законодателни изменения, за да се оформят рамките на тази особена бизнес ниша и да се превърне бизнеса на „Вагнер“ в напълно легален. Друг въпрос е до колко може да съществува понятие като „частна армия“. Ако в западния свят това е по-скоро философски въпрос, то в Русия изглежда още по-абсурдно като концепция при положение, че всички самолети, танкове, военни летища и заводи за снаряди и бойна техника са изключително и само държавна собственост и са под прякото подчинение на руското Министерство на отбраната, руския министър на отбраната и на главнокомандващия на руските въоръжени сили – Путин. Тоест, ако имаш „частна армия“, задължително ти трябва подпис и разрешение от държавната власт, с които буквално да ти бъдат прехвърляни единици бойна техника, амуниции и въобще всичко, от което имаш нужда и което се произвежда в държавните предприятия от руския военно-промишлен комплекс. А това поставя и съвсем резонния въпрос: тази армия „частна“ ли е наистина или е по-скоро вътрешен отдел „Наемници“, изнесен във външно дружество-подизпълнител на мръсни поръчки, под директния контрол на същото Министерство на отбраната?

Ако в миналото Евгений Пригожин беше по-скоро обвит в мистика олигарх, то войната в Украйна го извади на светло, за да се превърне в звездата, за която всички днес говорят. Тук е редно да споменем и една особеност на т.нар. „специална военна операция“ в Украйна. Тя и фронтовата й линия е разделена на нещо като „сектори“ или направления, като отделни войскови формирования отговарят за отделните направления, а всички те се намират под шапката на общо командване. Така например, в обсадата и последващото превземане на град Мариупол, главни действащи лица бяха чеченците от батальоните „Ахмат-сила“, а техния предводител – Рамзан Кадиров, ежедневно, но по-често по няколко пъти на ден, бълваше всевъзможни изявления, обръщения, видеа със заплахи и всякакви съобщения как ще превземе Украйна. Дори пусна видео със спорна достоверност как дава указния на бойците си в бункер в покрайнините на Киев. След превземането на Мариупол, Кадиров млъкна, чеченците се прибраха в казармите си да се възстановяват и прегрупират, а по последни данни една част от тях май са дислоцирани в Запорожието и Приазовието, където чакат следващото си назначение. Назначение, което може би в скоро време всички ще видим, но това е друга тема.

Някъде след този момент, към средата на лятото на 2022 година, Пригожин излезе от дълбоката сянка, в която се беше настанил удобно през всичките тези години, и се появи първото видео с негово участие изобщо някъде. Всички сигурно сте го гледали: това беше двора на един затвор, а Пригожин, без да му се вижда особено много лицето, държеше пламенна мотивационна реч пред наобиколилите го затворници, на които той им обясняваше принципите и условията на наемничеството във „Вагнер“, както и рисковете, които ги очакват в Украйна, но за сметка на това пък щяха да получат свободата си след само 6 месеца служба на фронта. Малко по-късно, някъде в късната есен на 2022 година, започна и Бахмутската офанзива, в която вече ясно си личеше главната роля на ЧВК „Вагнер“ като основната ударна сила, на която е възложено да превземе този участък.

С всеки успех в това направление, самочувствието на Пригожин и „Вагнер“ се увеличаваше и той зае ролята на Кадиров от Мариупол – основно лице на руската офанзива изобщо, генериращо по подобие на Кадиров същите количества изявления и видеообращения, а понякога дори повече. Освен всичко останало, успехите на „Вагнер“ принудиха Пригожин и да започне да говори по-алтернативно на официалната руска власт, която не можеше (или не искаше) да обясни защо няма движение по останалите участъци на фронта в Украйна и нещата там сякаш бяха в замръзнали. Нищо, че по това време май беше започнало изграждането на отбранителните линии в Запорожието, с които днес украинската армия не може да се справи в започналото наскоро тъй дългоочаквано „украинско контранастъпление“. Шефът на „Вагнер“ говореше алтернативно, но никога с имена и никога директно. А срещу Путин – възможно най-никога от никога. Разбира се, публичните изяви на Пригожин бързо му спечелиха огромна популярност, особено сред руснаците, които редовно следят и най-силно преживяват военните действия в Украйна. А голяма част от тези руснаци са именно ура-патриотите и крайните националисти, гласуващи за ЛДПР и Жириновски. Нарастващата слава на Пригожин бързо насочи и прожекторите на западните медии към шефа на „Вагнер“, а официалните американски власти дори се принудиха да отричат абсолютно всичко, което той казва. Върховата точка беше, когато на американския министър на отбраната – Лойд Остин, му се наложи да омаловажава значението на агломерацията Бахмут-Соледар, обявявайки я за незначителна и безсмислена за превземане, макар че, ако дадете картата на Донецка област дори на обикновен човек без военно образование, той веднага би забелязал централното разположение на двата града в рамките на цялата област, както и множеството пътища и железопътни линии в района им. Ако пък дадете картата на някой българин, той по-скоро ще забележи, че тези два града удивително много приличат на Велико Търново и Горна Оряховица. Сами може да си направите изводите: колкото са важни Велико Търново и Горна Оряховица за транспорта в Северна България, толкова са важни Бахмут и Соледар за логистиката в Донбас.

Всички вече знаем как приключи операцията в Бахмут и кой е победителят там, но някъде тогава, около американските изявления как падането на тези два града не е особено важно, се случи може би най-важното нещо в контекста на събитията от последните дни. Тогава почина Владимир Жириновски. Имаше погребение, на него бяха и Путин, и Шойгу, и целия руски политически елит, както и самия Пригожин. Всички се видяха, всички се здрависаха и нямаше абсолютно никакви метежи, караници или дори дребни закачки помежду им. И, ако се чудите защо направих тези дълги очерци на Жириновски и Пригожин по-горе, ще ви кажа един-единствен факт: шефът на „Вагнер“ стана критикът, който всички вие гледате в новините по телевизията, буквално една седмица след смъртта на Жириновски. А цитатът в началото на статията, относно безличния Леонид Слуцки, заместника на Жириновски в ЛДПР, е точно от този период.

Бях решил да напиша няколко реда за въпросния „метеж“, „преврат“ и „революция от 1917 година“, но мисля, че Асен Генов, Евгени Дайнов, Иво Инджев, Асен Агов и останалите бояджии и демонтажници на различни видове паметници са казали достатъчно по темата тези дни. А и всички видяхте как приключи „метежа“. Затова ще завърша с няколко въпроса:
Възможно ли е един от най-близките хора на Путин, човек, който дължи на руския президент целия си статут, финансовото си състояние и дори гащите на задника си, да се обърне срещу самия Путин и да иска да го свали от власт?

Смятате ли, че човек, който получава танкове, самолети, гаубици, снаряди за тях, както и получава всичките си задачи директно с подпис на ръководството на руското Министерство на отбраната, ще тръгне да прави метеж срещу същото Министерство на отбраната?

Вярвате ли, че 12-милионен град може да бъде овладян с войскова част от 20-30 хил. души, като дори само агитките на ЦСКА Москва и Спартак Москва са няколко пъти повече?

Вие, ако тръгнете да правите метеж, дали ще пускате ли изявления в Интернет по три пъти на ден, или ще гледате да си свършите „работата по метежа“ максимално бързо и ефективно?
А, ако бяхте Путин, щяхте ли да оставите САЩ и ЦРУ да сменят лидера на радикалната опозиция или щяхте да се обадите на някой приятел и да му кажете да напусне работата си, защото имате по-важна задача за него?

Ето, вече знаете какво се случи на 24 юни 2023 година. Евгений Пригожин напусна „Вагнер“ по възможно най-атрактивния (а за мен – и забавен) начин. Путин великодушно му „прости“ за непростимото – възможно най-тежкото от всички тежки престъпления във всяка една държава, и спокойно го „командирова“ при най-близкия си президент в последно време – Лукашенко. От там, като един същий националистически Ленин, другаря Пригожин ще преживява „изгнанието“ си със смартфон в ръка, чрез който ще снима всевъзможни видеа и ще ги публикува в десетките си комуникационни канали в Интернет. И грижливо ще чака да дойде 2024 година, когато има избори в Русия, за да се кандидатира на тях и да заеме мястото на неизменно участвалия в тях – Владимир Жириновски. Защото никой в Русия, още по-малко пък Путин, би допуснал избирателите на ЛДПР да гласуват за който и да е предложен им от враговете в чужбина кандидат. Разбира се, ако Пригожин искаше реално да събори руската власт, надали щеше да „избяга“ в съседен Беларус, а по-скоро щеше да се скрие възможно най-дълбоко в противниковия лагер – Лондон или Вашингтон, защото от Христо Грозев ще е научил, че руските шпиони са много, а във Виена, например, те са навсякъде.

А какво ще стане с ЧВК „Вагнер“? „Вагнер“ по принцип никога не е била толкова голяма. Това също е проблем. Големите неща се управляват трудно, особено трудно пък се управлява един голям корпус от въоръжени и обучени каторжници с тежки присъди. Бъдещето на „Вагнер“ е нейното минало: назад към Африка, да сваля вражески или да помага на приятелски диктаторски режими там със сравнително скромен, но много добре трениран и оборудван контингент. В последната седмица преди „метежа“ руската държава прие експресно поредица от законодателни актове, чрез които разреши на Министерството на отбраната директно и напълно легално да предлага контракти на затворници срещу реабилитация. Така, че процесът по „изсмукване“ и смаляване на „Вагнер“ вече започна. Дори мога да направя обосновано предположение кой ще ръководи тази структура след Пригожин и когато бъде смалена до стандартните си равнища. Това ще бъде генерал Михаил Мизинцев, който западните и съответно нашите свободни медии кръстиха – „касапина от Мариупол“. Интересен детайл за него е, че Мизинцев беше основния отговорник за логистиката и доставките за войната в Украйна. Точно така, това реално е човекът, заради когото на Пригожин не му достигаха снарядите, не му даваха достатъчно артилерия и заради когото „Вагнер“ щеше да се изтегля от Бахмут на 10 май. Разбира се, след толкова много вопли и критики от страна на Пригожин, някак си беше нормално руското Министерство на отбраната да „освободи“ Мизинцев от поста му. Но не беше нормално Пригожин да го назначи в ЧВК „Вангер“ буквално на следващия ден. Както и не беше нормално на 11 май Пригожин да долкадва във видео обръщение, че почти е превзел Бахмут, след като до вчера е искал да го напуска, защото не е имал снаряди. Снаряди, които на 11 май чудодейно бяха пристигнали отнякъде и проблемът беше изчезнал магически. Предполагам, няма нужда да ви казвам, че това беше „психологическа операция“ от страна на руската армия и тези неща явно не са му чужди на Пригожин, но, както ви казах, руската политика е по-забавна дори и от българската. Така, че най-интересното там тепърва предстои.

Автор: Димитър Маринов

Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук: