България се превръща в безполезна абстракция, разпаднала се на поне три различни страни, които живеят по собствени правила и в различни времена. Днес е трудно да се съчини оптимистична теория за българския народ. Държавата се е оттеглила от цели региони, училища и болници изчезват, а партиите търсят „младежи на 60 години“ за кметове. Страната е болна от рак със социални и политически метастази. Изборите отдавна не са волеизявление на суверена, а пазар, в който гласовете се купуват и продават. Президентът Радев остава единственият политически фактор с обществено доверие, но откъде ще намери хора, с които да изгради политическо движение?

В този пейзаж на деградация, на върха ролите се разменят: Делян Пеевски управлява, но играе опозиция, а Бойко Борисов е уж на власт, но действа като сърдит опозиционер. Това управление ще продължи да си съществува стабилно. Пеевски — няма нужда да сменя правителството, то е негово. Борисов иска нещо да се смени, за да стане негово, но то вече не е за продан. Истината е, че от него все по-малко зависи. Колкото и да разиграва сценки, те са тъжна картинка на застаряваща рок звезда. Вече все по-трудно събира публика. На финала той ще търси журналистите, а не те него.

Явор Дачков разговаря със социолога Живко Георгиев за разпада на българското общество, за новите роли на Пеевски и Борисов, за войната и отношенията между Путин и Тръмп, както и за мястото на Европа в един свят, който се пренарежда.

„Украйна беше замислена като проект Анти-Русия, но се превърна в Анти-Украйна и в Анти-Европа — Анти-Русия не стана“, казва Георгиев. По думите му няма кой да спре Русия — тя ще изпълни целите си, а Доналд Тръмп отлично знае, че Америка е загубила тази война. Украйна е само средство, а Европа — жертва, която се опитва да прикрие края на своя „златен период“ чрез военна реторика и изкуствено поддържан страх.  

Преди Перестройката, когато имаше криза в селското стопанство на СССР и те внасяха царевица, пшеница, пилешко от САЩ, дисидентски икономисти твърдяха: „Ние направихме САЩ аграрен придатък на СССР.“ Сега Щатите се превръщат в суровинен придатък на Европа, защото се деиндустриализираха. Щатите могат да изнасят горива, газ и петролни продукти, оръжие и високи технологии в областта на услугите. Те друго за износ нямат. И Тръмп е разколебан — хем му е нужно някъде да изнася нещо, хем му е нужно Русия да не се върне в Европа с газ и нефт.

Интервюто с Живко Георгиев е взето на 21 октомври 2025 г.

ВИЖ ВИДЕОТО:

Пеевски и Борисов

Пеевски — няма нужда да се сменя правителството, той си има правителство. Да, Бойко искал нещо да се смени, за да стане негово, но то вече не е за продан. Истината е, че от него все по-малко зависи. Колкото и да разиграва сценки, те са тъжна картинка на застаряваща рок звезда. Вече все по-трудно събира публика. На финала сигурно той ще търси журналисти, а не журналистите него.

Влиянието на Делян Пеевски е малко хипертрофирано. Да, има го в съдебната система, в някои местни власти, в някои държавни агенции, министерства, но това влияние е консумативно. Сигурно има добра банка от компромати, но той не е в състояние да управлява. Аз не го виждам някой ден като управляващ тази страна. Това ще бъде краят. Няма такъв капацитет — неговата сила е в задкулисието. В момента е позициониран възможно най-добре. По-добра ситуация от тази няма да намери. Имаше един мексикански политик, който се хвалеше, че най-доброто е да си в опозиция и на власт едновременно. Пеевски реално е във властта, но играе опозиция. Има златния пръст, крепи, но по-добро няма да намери. Това е идеално за него. Това управление ще продължи да си съществува стабилно.

Бойко Борисов е в обратна ситуация. Той уж е на власт, а всъщност играе опозиция. Те са си разменили ролите. Пеевски е на власт, но е формална опозиция, Борисов формално е на власт, а де факто е сърдит опозиционер. Тъжна картина. Сигурно някой ще намери основания да се усмихва, но това е задънена улица и човек почва да си мисли, че обществото е наистина поразено от рак с много метастази и не е ясно дали този рак е операбилен, както казват лекарите. 

Победата на Пеевски в Пазарджик не е особено изразителна. Тя изглежда фрапираща в този сегашен политически контекст, но реално Пеевски и ГЕРБ си деляха там местната власт в предишните години. Истината е, че ако тези 30–40% от гласовете са купени или силно контролирани — дирижиран вот, който преди се разпределяше между ГЕРБ и Пеевски — сега са на служба при „Новото начало“. Кой не иска нещо ново?

Половината от тези кметове, бизнесмени, публични личности, които се снимат с Пеевски, с удоволствие ще го предадат при първи удобен случай. Това открай време в България е така. Никой не е лоялен към този, който му е давал. Лоялността се пренася автоматично, когато се появи нов кандидат с надеждата, че ще даде. Никаква идея за оставане в историята. 

Но ако всичко това го търпим, то е защото голяма част от избирателите са развили потребителско отношение към политиката. Ние сме потребителско общество поне от 1989 година. Дефектен пазар, дефектна демокрация, но че станахме потребителско общество — това е факт.

Президентът Радев е единствената институция, единственият остров, човек, който се ползва с някакво доверие. В някакъв смисъл той единствен може да бъде в момента някаква алтернатива на това статукво. Само че аз си давам сметка какво значи да се направи силно политическо движение. Даже не е толкова проблем да се представиш силно, дори да спечелиш избори, а как ще управляваш после? Ние се нагледахме на предателства. Трудно е да направиш партия. Трябва да намериш поне 2–3 хиляди читави хора. Къде ще ги намериш тия 2 хиляди? И като ги намериш, те да бъдат склонни да се занимават с политика.

България се превръща в безполезна абстракция

В българското общество тече процес на атомизация, дезинтеграция. Има поне три Българии, които се движат по различни траектории, по своя собствена логика. Имаме София и още два по-големи града, които горе-долу вървят постъпателно урбанистично, като жизнен стандарт, технологично, даже като визия — те се развиват. Има една друга България, тя е голяма част от Южна България и съвсем малко от Северна, която се удържа над водата, все още плува, но тенденцията е към деградация. И накрая има една трета България, която върви на задна скорост — не просто се движи бавно, а деградира. Голяма част от Северна България, за жалост, беше само Северозападна, но и северният център не е много по-добре. И Лудогорието не е по-добре. И даже отделни анклави от Южна България също деградират. България като едно цяло вече започва да става безполезна абстракция.

Имаше една идея — Европа на две скорости, срещу която много протестирахме, а сега какво да кажем за България на три скорости, една от които е задна? Как се удържа такова общество в едно цяло? И тези процеси, които текат, особено в третата и втората България, са деградация на социалната тъкан — това е некроза. Там държавата се оттегля, като започва с училищата, със здравните структури, с полицията. Какви инвестиции — то няма работна ръка.

Там се създава деградирала социална тъкан, депопулация, деградация на общности и се произвеждат в доста голям мащаб хора, които са изцяло зависими — няма значение дали от публичен ресурс, дали от местна власт, дали от местен бизнес, дали от криминални групи. Осъждаш голяма част от своите граждани буквално на изчезване.

Партиите търсят младежи на 60 години да се кандидатират за кмет. Това е трагично.

Мисля, че не всичко е загубено, но е много трудно в България да съчиниш оптимистична теория за българския народ. Когато изпадна в по-мрачни чувства, се питам: „Каква искаме да стане България?“ Това е все едно да питаш 80-годишен човек: „Ти какъв искаш да станеш, дядо?“

Разделят ни и идейно-ценностни разминавания, до голяма степен и поколенчески дефинирани. Ние сме разделени на леви и десни все още, макар че някои твърдят, че в тази бедна страна всички трябва да са леви. В същото време на политическата сцена почти няма лява партия.

Разделени сме геополитически — проевропейски, проруски, русофобски, русофилски, американофобски, американофилски. Разделени сме по оста консервативно-либерално — силно разделение. Либералите са малко, но публично ги има малко повече, отколкото би трябвало. Консерватизмът ни е някакъв особен консерватизъм — не е американски, не е православен. У нас господстващата менталност е ляво-консервативна. Тя е левичарска в щенията и претенциите си към държавата.

Нашият консерватизъм не иска минимум държава по западната рецепта. Тук искат силна, социално отговорна държава, но в същото време са консервативни, защото имат някакъв пиетет към традиционните ценности, към националната идентичност, което може да се дължи на комплекс за малоценност, но частично и на усещане, че със загубен суверенитет нямаме никакви шансове да оцелеем като някаква заедност. Нищо розово не се случва в такова фрагментирано общество, разделено по десетки принципи.

Русия няма как да бъде спряна

Мисля, че войната ще има край — в най-лошия случай, когато Русия си изпълни целите. Не виждам там как може да има ревизии с „Томахоук“ или с друго. Още когато бях в казармата, имаше как да се унищожават. Сега това не е проблем. „Томахоук“ са скъпи и с 200 хиляди долара може да свалиш ракета за 2 милиона. Така че това е по-скоро блъфиране, игра на нерви. И е много рисково репутационно за самите САЩ — ако започнат да ти свалят „Томахоук“, изстрелваш десет и нито една не стигне целта — кому ще продаваш?

Не виждам как може да бъде спряна Русия. Може би начинът е да се изпълнят техните предложения. Очевидно Русия няма да спре, ако не се достигнат и някакви по-дълбоки договорености, свързани със стратегическите причини, които доведоха до този бунт.

Тръмп е с по-тежка задача. Той иска да бъде медиатор, иска да бъде равноотдалечен от двете страни. И в Русия много добре знаят, че тази война започна под диригентската палка на САЩ. Да, демократи, но САЩ. Европа със скърцане се включи, Америка я насили да се включи в отбора. И това се превърна в конфликт между Русия и Запада. Украйна е само средство. Именно САЩ още от 2014 година преследваха целта да превърнат Украйна в проект „Анти-Русия“. Засега успяха да го превърнат в проект „Анти-Украйна“ и донякъде „Анти-Европа“. „Анти-Русия“ не става.

Те САЩ какво направиха в Афганистан? Някакви пастири ги изгониха накрая — ядосаха се пастирите и ги изгониха, така че да не се правят на много велики.

Онези демократи американски политици, които насъскаха Украйна срещу Русия, търсеха и друга цел. Те искаха да разкъсат всяка опция за съвместно битие на Европа и Русия. Тях проектът „Европа от Лисабон до Владивосток“ не им вършеше работа. Те постигнаха това.

Този конфликт ще се свърши, проблемът е наистина с трайното мирно решение и да се намери начин в този мирен процес да се включи Европа. Това ще е най-трудната задача не толкова на Русия — това е задача на първо време на Тръмп да убеди Европа. 

В крайна сметка Китай, Русия и САЩ ще намерят някакъв модус, ако не за спиране на конфронтацията, то поне за баланс.

Европа може да бъде друга

Аз вярвам, че Европа има бъдеще, но друго — не това. Европа се нуждае от ново бъдеще. Тя няма потенциал да бъде хегемон, но да бъде един от полюсите на света. Европа изостана технологично, тя изостана индустриално. Естествено, има и тежки проблеми в политическата организация и процедура. Аз очаквам, че на първо време ще има сериозни трусове между ключови европейски държави и европейските институции. Може би и без много радикални политически промени ще се стигне до някаква нова формула за организация на Съюза. Във всички случаи бъдещето не е в инвестиции във въоръжаване, а по-скоро в конкурентоспособност. И на трето място — нормализация на отношенията с Русия. Аз мисля, че и това е възможно, само че трябва да отидат на заден план най-яростните хиенчета. Те не са ястреби — какъв ястреб е Естония или Латвия?

Не се плаша от световна война, дори от конфликт между Европа и Русия. Не виждам някой искрено да го желае. Подозирам, че цялата тази войствена риторика е не толкова от страх, колкото от желание да се подпомогне през военната заплаха реиндустриализацията на Европа. На второ място — да се обясни проблемът с икономическите трудности, които се дължат на свръхзадлъжнялостта.

Европейците се хванаха като удавници за тази заплаха, за милитаризма, за да си решат вътрешните проблеми, тъй като златната епоха на Европа свърши.

Тяхното време беше преди 10, 15, 20 години, когато с минимални разходи за сигурност САЩ осигуряваха чадъра, имаше достъпни и евтини енергоносители от Русия и немалък руски пазар, достъпна работна ръка и огромен пазар в Китай.

Преди перестройката, дисидентски икономисти в СССР твърдяха, тъй като имаше криза в селското стопанство и те внасяха царевица, пшеница, пилешко от САЩ: „Ние направихме САЩ аграрен придатък на СССР.“ Сега Щатите се превръщат в суровинен придатък на Европа, защото се деиндустриализираха. Щатите могат да изнасят горива, газ и петролни продукти, оръжие и високи технологии, най-вече в областта на услугите. Те друго за износ нямат. И Тръмп е разколебан — хем му е нужно някъде да изнася нещо, хем му е нужно Русия да не се върне в Европа с газ, нефт. Хем му е ясно, че войната е загубена, а американците хич не обичат да бъдат побеждавани.

Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук: