Автор: ВОЛФГАНГ МЮНХАУ

Ако искате да разберете, към какви възгледи се придържат политически активните европейци, попитайте ги, как се отнасят към Израел и Палестина. Най-вероятно, центристите – както левите, така и десните – ще ви отговорят, че подкрепят Израел.

Крайно левите подкрепят палестинците. А крайнодесните мразят и палестинците, и израелците. Десетилетният конфликт между Израел и войнствните пропалестински групировки в течение на дълги години беше сред ключовите въпроси на европейската политика за много страни членки на ЕС.

Дори ако не сте част от еврейската или мюсюлманската общност, или не поддържате никакви връзки с тях, най-вероятно имате категорично мнение по този проблеми. В първите месеци на войната в Украйна европейските политици и медии успяха да обединят европейците в подкрепата им за Украйна. Поне за известно време, след което много от тезисите на Запада – защо Русия води тази война, кога започна тя (през 2014 г. или през 2022 г.) и наистина ли ръководството в Киев няма вина за нейното избухване – рухнаха. Това раздели европейското общество на подкрепящи Украйна и подкрепящи Русия. Конфликтът Израел и Палестина обаче, очевидно ни разделят изначално. Въпреки официалната позиция на Брюксел, която подкрепя Израел, в момента цели правителства на държави от ЕС открито подкрепят палестинската кауза.

Разногласията в политиката на ЕС се проявиха само два дни сред терористичното нападение на ХАМАС, когато европейският комисар по разширяването и политиката на добросъседства Оливер Вархели обяви за незабавното прекратяване на помощта за палестинците от страна на Съюза. Заявлението му обаче срещна съпротива както от страна на страните членки, така и на други еврокомисари. В резултат спирането на помощта беше отложено.

Междувременно, коалицията на френската левица „Непокорената Франция” (La France Insoumise), начело с Жан-Люк Меланшон, публикува декларация, в която се говори за „въоръженото настъпление на палестинските сили под ръководството на ХАМАС”. Както се очакваше, това провокира остри критики в Националната асамблея на страната. Тоест, в Близкия Изток избухва война, а европейците са заети яростно да спорят помежду си най-вече за това, какви думи да използват за да характеризират ситуацията.

В тази връзки ми се струва интересно, ако този въпрос действително е важен за нас, защо ЕС разполага с толкова слабо политическо влияние в Близкия Изток и Северна Африка? Изглежда че европейската дипломация е заета най-вече с това да плаща на тамошните правителства за да не пускат потоците от бежанци и нелегални мигранти към ЕС. Докато другите действат, дипломацията на Съюза често се оказва заета с търсене на правилните думи в съвместните декларации: съгласни ли сме, че Израел има право да отговори на терористичната атака на ХАМАС, без каквито и да било условия? Или все пак държим да добавим и фразата „в съответствие с международното право”? Или пък следва да обвържем съгласието си с условието Израел да не ескалира военните действия? Именно подобен тип дебати се водеха в ЕС през първите дни след палестинската атака? Сякащ това има някакво значение.

Докато външните министри на ЕС се мъчат да намерят правилните думи, истинската дипломация се осъществява другаде. САЩ са единствената западна сила, разполагаща с някакво влияние върху израелското правителство. Реджеп Тайип Ердоган предложи своето посредничество. Владимир Путин стори същото. И двамата имат контакти с участниците в конфликта. Путин очевидно ще спечели от война в Близкия изток, която отклонява вниманието от Украйна и променя природата й, превръщайки я в конфликт между Запада и Изтока.

Контрастът между липсата на реално влияние на Брюксел в Близкия изток и значимостта на региона във вътрешноевропейските дебати предполага, че във външната политика на Съюза има нещо фундаментално сбъркано. ЕС е военно зависим от САЩ. Въпреки размера и богатството си, той не може сам да поддържа потока от финансова помощ, която се налива в Украйна. Амбициите на ЕС са да създаде единен пазар, митнически съюз, единна валута и обща селскостопанска политика.

Сред примерите, как Европейският съюз използва силата си за постигане на геополитическа цел, беше налагането на санкции срещу Русия. Тези санкции имаха някакъв ефект, но в крайна сметка нанесоха много повече вреда на ЕС, отколкото на Москва. Западните лидери подцениха, колко бързо се адаптират глобалните вериги за доставки и колко е трудно да се изолира държава с размерите на Русия. Според последната прогноза на МВФ, през тази година темпът на растеж на руската икономика е бил три пъти по-висок от този на икономиките на Германия, Франция, Италия и Обединеното кралство, чийто растеж всъщност е близко до нулата, а в много европейски държави дори отрицателен. Всъщност, западните лидери оцениха погрешно и възможностите си за намеса в самия украински конфликт. Спомняте ли си гръмките им изказвания, че биха приели само пълната победа над Русия?

За някои, подходът на ЕС към геополитиката, залагащ на използването на европейската „мека сила”, е изначално характерен за тази организация, а не грешка. И това е така. Лично аз разбирам „меката сила“ като евфемизъм за „дипломация на чековата книжка“. Което действително пасваше добре на сравнително благоприятния геополитически климат през последните трийсет години. Само че военният конфликт в Украйна демонстрира границите на тази геополитика. Някои европейски страни имаха големи трудности да балансират между нуждите на Украйна от оръжия и поддържането на собствения си отбранителен капацитет. За разлика от САЩ, много членове на ЕС нямат възможност, да не говорим за желание, да водят две прокси войни едновременно.

Това, което се случва в момента, е крайният резултат от десетилетията на „геополитическо самодоволство“. Истината е, че ЕС е напълно неподготвен за завръщането на Доналд Тръмп или който и да е бъдещ президент на САЩ, освен Джо Байдън. Европейските лидери нямат обща стратегия за излизане от военния конфликт в Украйна (всъщност такава стратегия въобще липсва).

Очаквам обаче, че когато дойде моментът да сключим сделка с Москва и да платим огромните разходи за възстановяването на онова, което остане от Украйна след като Русия сложи ръка на териториите, които смята че й принадлежат етнически и исторически, европейското единство ще се пропука. Защото в крайна сметка средствата за възстановяването на Украйна ще се окажат много по-големи от текущите оценки. Малцина се замислят за въздействието на високите лихвени проценти върху всяка такава програма, ако тя е финансирана за сметка на трупащи се дългове. А тя със сигурност ще се финансира по този начин. Най-големите „нетни донори“ на ЕС като Германия и Холандия ще бъдат принудени да инвестират огромни суми в това. А много страни членки на Съюза, които в момента са нетни получатели на средства от ЕС, като Полша и Унгария, ще станат нетни донори на Украйна.

В тази връзка, в съзнанието ми изникват илюстрациите от една любима книжка от ранното детство – германска детска книжка, издадена преди повече от половин век. Един от второстепенните герои в нея е измислен великан, който изглежда огромен само отдалеч, но става все по-малък, когато се приближите до него. В момента Европейският съюз е точно такъв фалшив геополитически гигант. Затова не се опитвайте да се доближавате прекалено до него.

*Авторът е директор на Eurointelligence и анализатор на британското издание New Statesman