Европа е на дъното и няма никакви сили за суверенитет. ЕС прекрасно разбира, че цената на тази независимост ще е крайно непоносима, защото ще доведе до унищожителен за ЕС конфликт с менторът и създател на съюза САЩ, както и до вътрешен разкол, а самите европейските държави ще попаднат под влиянието на Китай, Русия и Великобритания. Обективно, това би довело до война в Европа, която веднага може да прерасне в Трета световна. А освен това ЕС не може и да се разпадне, тъй като тясно е интегриран от САЩ в единна глобална икономическа система, в която държавите понасят щети, но в замяна на това назначените им от САЩ лидери получават политически изгоди. А подконтролните на Вашингтон европейски държави, за да бъдат издържани, си обменят субсидии срещу лоялност.

Кризата на Евросъюза е многоаспектна и всеобхватна и най-вече системна. Тя включва и кризата с имигрантите, и конфликтът на Франция и Гърция с Турция, и набиращата обороти „зелена“ сделка, гарантираща енергийна, а с нея и икономическа и политическа кризи, както и явно изразената конкуренция за лидерство между няколко европейски претенденти (Германия, Франция, напусналата ЕС Великобритания и силно про-американската Полша), и липсата на единен център (изразена в конфликта между Западната „Стара“ и Източната „Нова“ Европа), както и това, че менторът на ЕС, САЩ загуби позицията си на лидер в еднополюсния свят, съчетано с колебанията на същите при арбитриране на европейските политики, а като допълнение към всичко това е и липсата на силни лидери във всички, без изключение, европейски държави.

Не подлежи на съмнение и фактът, че зоната на кризата включва в себе си не само ЕС, а и асоциираната към съюза Украйна. Каквито и да било контакти с ЕС вече стават проблематични за търговските му партньори. Като проблематични се очертават невъзможността на ЕС да се дистанцират от американските санкции към трети страни, някои от които бяха много изгодни търговски партньори на Европа…., слабостта на европейската валута спрямо долара, зависимостта на европейската политика от прищевките на Вашингтон да се конфронтира с която и да е неевропейска държава, търгуваща с ЕС, и наличието на мощно консервативно евроскептично крило в самия ЕС. Още един проблем за ЕС е, че след края на Втората световна война всички политически институции на Европа- от ЕП и ЕК до Европейския съд се оказаха под пълния контрол на САЩ. Та самият ЕС е американско отроче. Това доведе до въвличане на европейския бизнес в търговски и военни съюзи със САЩ, с което се бетонира подчинеността на Европа на американските външнополитически цели. Създаде се пълна зависимост на Европа от американската военна машина под формата на НАТО. Безопасността на Европа се озова в ръцете на САЩ, което изключи каквато и да е възможност за политически и военен суверенитет на Стария континет.

Ограничената субектност на Европа генерира много рискове, тъй като самата Европа е нееднородна по икономическо развитие, по конфесионален, етнически и културен състав, по арсенала от достъпни средства за защита и по интереси на нейните членове. Източна Европа, особено Полша, е явен противник на Западна Европа, което позволява на САЩ и Великобритания да използват тези противоречия, за да контролират по-плътно Германия и Франция, ако някои техни решения по някакъв начин застрашат англо-американските интереси. Южна Европа е беден регион, принуден да следва във фарватера Западна Европа и САЩ. Там са страните Италия, Испания, Гърция, Португалия, Малта, Кипър, Балканите и европейската част на Турция. Северна Европа е по-силно ориентирана към САЩ, отколкото към ЕС. Да не говорим, че две от Скандинавските страни не членуват в НАТО (Швеция, Финландия), а към тях трябва да добавим и Ирландия. Великобритания пък напусна ЕС и провежда самостоятелна политика.

Извън сферите, които се регулират от регламентите на ЕС, съществува зона на разминаване, която се формира от конфликта на интереси между европейските държави. Този конфликт е нерешим от регулациите в ЕС и не води до консенсус по никакви общи процедури. Тук всичко решава силата и способността на отделните държави да провеждат собствената си политико-икономическа линия, без да се поддават на натиска на останалите от съюза и най-вече от САЩ. Проблемите на Украйна и свързаният с нея „Северен поток-2“ усилват конфликта вътре в самия ЕС по-силно от обичайното. Консолидацията между Полша и Прибалтика, заедно с подкрепящите ги България и Чехия против Германия, и съюзната с нея Франция, засилват разкола между проевропейските и проамерикански елити в Европа. От 2015 г. в ЕС се добави и мигрантската криза, възникнала след началото на войната в Сирия.

Франция е в конфликт с англосаксонските сили в лицето на Великобритания и САЩ по критично важния за нея въпрос за военно-стратегическо присъствие по планетата и относно износа на военна продукция. Това поражда проблеми за Франция с източноевропейските васали на САЩ и Великобритания. Полша, Украйна, Прибалтика, Грузия, Молдавия и „многовекторната“ Белорусия са насочили ресурсите си повече към САЩ, отколкото към ЕС. Армения, под натиска на американската и френска диаспора във войната си с Азербайджан, се опитва да угоди както на САЩ, така и на Франция. В резултат на това, самата тя се е превърнала в поле за съперничество на американската и френска дипломация, което дава възможност на Великобритания чрез играта й с Турция да пречи на Армения да играе ролята на награда за всички участващи в борбата за Закавказието, по отношение на овладяването на което територията й е ключова. Това противостоене между Русия, Турция, Франция, САЩ и Великобритания в Закавказието и участието на европейски държави в конфликт далече от границите на ЕС е допълнителен фактор за дестабилизирането на ЕС.

„Зелената“ енергетика, отношенията с Русия и Китай, нарасналите военни амбиции на Германия и Франция, стремящи се да създадат собствена, европейска армия и да се откъснат от САЩ, усложняват мисията на Брюксел като арбитър в Евросъюза. ЕС провокира нарастваща турбулентност в прехода от еднополюсен към многополюсен свят, а в допълнение, поради своята икономическа и политическа слабост Русия не е в състояние да предотврати преминаването на Украйна в зоната на влияние на Запада.

Не трябва да мислим, че наложената силово на Европа от САЩ антируска външна политика, не създава и противоречия вътре в самия ЕС, а така също и между ЕС и САЩ. Сред западните сили битува мнението, че всички отделили се след 90-та година от Русия съветски републики ще станат плячка на този, който успее да ги включи в своята сфера на влияние. В рамките на НАТО, в схватка за влияние в Закавказието вече се създаде съперничество между САЩ, Турция, Франция и Великобритания. Схватката за Украйна и Белорусия е между Германия и Полша, Великобритания и САЩ. Вътре в НАТО нараства конфликтът по повод членството на Украйна и Грузия в Алианса. Това на свой ред ще засилва натиска на САЩ, което пък ще подтикне Германия и Франция към форсиране на своя отдавна замислян военен проект.

Политическата подчиненост на Европа от САЩ тласка Германия в качеството й на европейски лидер, макар и под васалитета на Вашингтон, да налага силово неизгодния и за самата нея климатичен дневен ред, за да съхрани съюзните си отношения и едновременно с това да прикрие енергийните си проекти с Русия.

ЕС се съгласи на неизгоден за него ултиматум за съкращаване на сътрудничеството си с Китай и на увеличаване делът на „зелената“ енергия в своя енергобаланс – за да намали количествено вноса на руски газ. Направи го под натиска на САЩ за да спаси своя бизнес, изцяло зависим от политиката на САЩ. Дори гигантския ръст на цените на ел. енергията не може да спре изпълнението на американските директиви от страна на европейския елит. Разногласията в ЕС нарастват, но се замитат под килима и не им се дава гласност. поне на този етап успяват.

Европа е на дъното и няма никакви сили за суверенитет. ЕС прекрасно разбира, че цената на тази независимост ще е крайно непоносима, защото ще доведе до унищожителен за ЕС конфликт с менторът и създател на съюза САЩ, както и до вътрешен разкол, а самите европейските държави ще попаднат под влиянието на Китай, Русия и Великобритания. Обективно, това би довело до война в Европа, която веднага може да прерасне в Трета световна. А освен това ЕС не може и да се разпадне, тъй като тясно е интегриран от САЩ в единна глобална икономическа система, в която държавите понасят щети, но в замяна на това назначените им от САЩ лидери получават политически изгоди. А подконтролните на Вашингтон европейски държави, за да бъдат издържани, си обменят субсидии срещу лоялност.

Европа е мощен технологичен клъстер, изпитателен полигон на глобалисти, където по изкуствен начин е потиснат тлеещият национализъм. Този национализъм обаче се засилва по време на системни кризи като днешната. Миграционната криза, като следствие от идеологическата, засили национализма и изведе десните партии от маргиналната сянка. Европейският нелиберализъм премина в отбрана и все повече губи легитимност.

Тук трябва да добавим и кризата с депопулацията – демографския срив на Европа. Демографията на Европа няма шанс да премине към растеж в рамките на разлагаща семейните ценности неолиберална диктатура и под управлението на слаби и водена от крайно зависими от глобализма лидери. Към средата на настоящото столетие намаляването на европейското коренно население ще стане необратим процес, съпроводен с налагане от местните имигранти на неевропейски културни кодове. Технологичното господство на местното население, което нече ще бъде малцинство в Европа, ще бъде невъзможно да се запази при размиване на етническото и културно ядро на научната общност. Науката е феномен на европейския вектор на развитие на културата.

И както са изчезнали носителите на културата в древните цивилизации, така ще изчезне и слоят на носителите на европейската научна култура под натиска на политкоректната толерантност и депопулация. Китайските, индийските, иранските и пр. учени няма да работят в Европа и за благото на Европа. Качеството на европейската наука сега все още остава високо, но до голяма степен това се дължи на инерция от предишната система на възпитание и образование, формирано в ХХ век, но за съжаление намиращо се в момента в процес на ултралиберална трансформация.

Технологичният упадък вследствие на демографската катастрофа в Европа е един от отложените проблеми на Запада. Той ще се прояви в края на втората половина на настоящия век. Смяната на поколенията в ЕС ще доведе до още по-дълбок конфликт. Младите европейци ги очаква война между глобалистите и националистите. Ще укрепнат ултрадесните и ултралевите движения след отслабването на центъра. Борбата за субектност на Европа ще завърши с неуспех поради това, че европейските младежи ще бъдат малцинство, а и онези, които ги има, ще загубят чувството за пасионарност и ще се сблъскат с разкола в обществото.

Ръст на популярност ще имат германските „зелени“, защото към това върви немският социум. Европейският капитал, разделен още преди това на национални и транснационални сегменти, ще загуби относителната си консолидираност и всяка от страните ще налага своите лидери, които ще водят война за електорат. На този етап няма нито една предпоставка, която да доведе до неутрализиране на системната криза в ЕС.  В хода на тази деструктивна криза, тъй като не се изработват някакви съгласувани механизми и не се тушират противоречията чрез синтез на изходните позиции, ЕС се намира в състояние на стагнация, която създава опасност от деградация на елитите и обществото.

Демократичните институции се израждат, тъй като не са способни да решат проблемите. А те са системни и на практика нерешими. Дори фашистка диктатура не е способна да дойде на власт в това блато. ЕС е превърнат в полигон на глобалистките практики в стила на Шваб и Сорос и от това в съвсем близко бъдеще ще последва загуба дори на неговата днешна символична геополитическа, политическа, икономическа и културна субектност. Skandalno.net

Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук: