Путин никога не се стреми да притисне противника в ъгъла, той винаги му оставя възможност да излезе от положението и да спаси достойнството си. Но самият той в безизходна ситуация мигновено напада първи и върви до края. Операцията по връщането на Крим в Русия е реализация именно на този уличен опит, придобит в детството. Путин не търси сбивания, той с всички сили се стреми да избегне стълкновенията, но когато боят е неизбежен, Путин не разсъждава, той удря първи. Ефектът от такъв внезапен удар винаги е съкрушителен. Березовски, Гусински и Ходорковски са едни от тези, които със съдбите си показаха, че да приемаш липсата на реакция от страна на Путин за слабост е фатална грешка. На тези, които са отраснали в семейства на интелигенти, не им е по силите да се мерят с този, който е отраснал на суровите ленинградски улици. Различна е школата на живота, различни са рефлексите, различна е издръжливостта на изпитания.

Църквата правилно казва, че смъртта на тялото е предшествана от смъртта на духа. А тези, които са способни да виждат човешкото биополе, казват, че там знаците на смъртта могат да се разчетат една година преди тя физически да настъпи. Началото на смъртта на социализма в СССР е прието да се отнася към епохата на Хрушчов. Но в действителност това начало се заражда в апотеоза на сталинската епоха. Постепенно в СССР се обособява голям слой от деца на висшата партийна номенклатура, които напрегнато попиваха задграничните впечатления на бащите си и с ужас мислеха за перспективата, която ги очаква след години. И тъй като те лично не очакваха от системата нищо повече в своя полза, ненавистта им към нея се превърна в естествен елемент на тяхното мислене. С нарастването на на номенклатурата, растеше и броят на децата на елита, търсещи напрегнато изход от бъдещата кариерна и житейска безизходица. Заедно с роднините и приятелите им този кръг постоянно се разширяваше. Образува се каста, която търси изход от положението. Елитът постепенно намали риска от репресии, но съветският строй както и преди не оставяше никакви шансове за предаване на социалния статус по наследство. Да получиш власт не бе възможно, а пък да превърнеш властта в собственост беше още по-малко възможно. Така първите и главни врагове на системата станаха нейните висши жреци.

Дори дъщерята на Сталин и синът на Хрушчов се оказаха зад граница. Какво да кажем пък за тези, които обкръжаваха трона на всеки съветски цар? Всички сили на съветския номенклатурен елит бяха насочени към получаването на образование и професия, свързани със задгранични командировки, от децата им. Социалното разслоение фактически започна да расте пред очите на изненаданото съветско общество. Фалшът на официалната пропаганда, разминаваща се с живота, ставаше все по-непоносим. Следвайки стъпките на партийния елит, научната, творческата и техническата интелигенция също започна да презира съветския строй. След тях в противопоставянето на реалността се присъедини и управленският корпус, а най-късно след всички се включи и народът. Отначало по-образованите, а след тях и по-малко образованите. Тези, които продължаваха да вярват в идеалите и не можеха да се разделят с илюзиите, бяха подложени на остракизъм, като умствено непълноценни субекти.

Ерозията на морала се разпространяваше като маслено петно във вода.

На рибата, на която вече се беше вмирисала главата, започна да гние и тялото. Децата на обикновените съветски граждани виждаха какво става около тях и какво става с техните родители. Те бързо се ориентираха и започнаха да търсят място за себе си в новата реалност. Фалшът на официалната власт и необходимостта от лъжа в името на социалната еволюция се превърнаха в привична реалност за тях. Те бързо усвоиха номера, че за успех в живота трябва да имаш съответстваща на стандартния идеал биография. Отначало трябва да влезеш в Комсомола, след това в партията, после да получиш престижна диплома, да не си разваляш отношенията с ръководството и да правиш това, което очакват от теб. Но, тъй като и това особено не помагаше в живота, децата до известно време растяха напълно свободно според уличните правила. А това беше съвсем друга реалност. Уличното възпитание създаваше съвсем други норми.

Улицата стана школа за живот.

Тя не търпеше предателства, ненавиждаше страхливците и не приемаше фалша. Улицата веднага определяше кои са своите и кои чуждите. На улицата се държаха така, както четяха в книжките, гледаха във филмите и слушаха от своите по-големи братя и бащи. Израсналото на улицата следвоенно поколение момчета и момичета влезе в непримирим нравствен конфликт с морала на системата, то външно я приемаше, но вътрешно я отхвърляше. Създаде се поколение, привикнало да живее в конфликта между това, „както е в живота“, и това ,както е „по съвест“.

Едно от милионите такива деца беше и бъдещия президент на Руската федерация Владимир Путин.

Ленинградската улица е особена категория улица, отличаваща се от улиците на Москва или на който и да било друг руски град. В края на 50-те г. Ленинград все още не бе се възстановил от последствията на блокадата и шока от ХХ конгрес на КПСС. На това поколение се падна такава съдба, която не се пада и на три други поколения, взети заедно. Това бяха години на уморените до смърт майки и припадащите от умора след смяната бащи. Това бяха преминалите през затворническите коридори и лагери по-големи братя и жестокия футбол с момчетата от съседния на асфалта. Това бе невъзможността да плачеш от ударите и да изпитваш страх пред жестоките и коварни сбивания, в които побеждава този, който удря първи, а да се бие падналия се счита за най-големия позор. Но най-страшното, което може да си представиш, е да те обвинят в донос или клевета. Виновните в това въобще не получаваха прошка. Предателството от свои също не се прощаваше при никакви обстоятелства. Когато Владимир Путин си спомня как веднъж притиснал един плъх в ъгъла и той, чувствайки се в безизходица, се нахвърлил върху него, той всъщност даде пример за един от важните жизнени уроци, които е получил.

Путин никога не се стреми да притисне противника в ъгъла,

той винаги му оставя възможност да излезе от положението и да спаси достойнството си. Но самият той в безизходна ситуация мигновено напада първи и върви до края. Операцията по връщането на Крим в Русия е реализация именно на този уличен опит, придобит в детството. Путин не търси сбивания, той с всички сили се стреми да избегне стълкновенията, но когато боят е неизбежен, Путин не разсъждава, той удря първи. Ефектът от такъв внезапен удар винаги е съкрушителен. Березовски, Гусински и Ходорковски са едни от тези, които със съдбите си показаха, че да приемаш липсата на реакция от страна на Путин за слабост е фатална грешка.

На тези, които са отраснали в семейства на интелигенти, не им е по силите да се мерят с този, който е отраснал на суровите ленинградски улици. Различна е школата на живота, различни са рефлексите, различна е издръжливостта на изпитания. Детството, плавно преминавайки в младежка възраст, отвежда Путин в секцията по джудо. Спорт, борба, дисциплина, това е средата, в която се формира характерът на уличното момче. В борбата Путин си създава навика да бъде търпелив и да участва в схватки с противници, които значително го превъзхождат, както по сила, така и по ръст. Той се е научил да се справя с противника, като му позволява да започне битката както той прецени, а след това използва това против самия него. Това се оформя като негова философия, която той прилага впоследствие, както в специалните служби, така и в политиката. Прекарвайки детството си в епохата на нарастваща морална криза на социализма, Путин разбира, че не трябва напълно да се вярва на никого, даже и на този, с когото си израснал и  си преминал през различни изпитания. Да те предадат са способни само своите.

Той не вярва в идеите, защо те са добър повод за вербовка на агенти.

Той не вярва в идейните съмишленици, знаейки как в специалните служби намират път към душите им и пречупват предишните им убеждения с неотвратимата логика на фактите. Путин вярва единствено в ситуацията, която може сам да контролира. И това единствено е в основата на неговото политическо дълголетие. Вътре в Путин е монтирано стоманено острие. Той не вярва в идеологеми и лозунги, но е верен на клетвата и кодекса на честта. Когато в Дрезден тълпата отиде да разруши зданието на резидентурата на КГБ, Путин излиза сам срещу нея с пистолет в ръка и успява с думи да я упокои. В този момент той рискува живота си, въпреки че никой не би го упрекнал, ако бе останал в сградата. Но от дете той не може да търпи страхливците и предателите, защото така е възпитан. Той би предпочел да умре, отколкото да живее опетнен като страхливец.

Началото на политическата му кариера започва в атмосферата на всеобщо предателство и във времето на най-голямата геополитическа катастрофа на ХХ век. Кариерата му протича подобно на правилата на специалните операции за внедряване на агент под прикритие в банда или на резидент в щаб-квартирата на вражеска специална служба. При връщането си в Русия той получава студен душ. Всичко, което е било опора на държавата, се оказва унищожено. Откровени бандити, явни агенти на чужди разузнавания и прекрасни по душа интелигенти дилетанти наводняват коридорите на властта, а от страна на  специалните служби няма и намек за противодействие на тази вакханалия на разрухата. Липсва само да се развеят бели знамена от всички учреждения и да се обяви капитулация. КГБ е в нокаут и търпи една след друга кадрови промени, като стремително се наводнява с поколение от дребни бизнесмени с пагони, които веднага влизат в конфликт с все още крепящите службата професионалисти.

Първият рефлекс на Путин в тази ситуация е да се слее с оперативната среда докато се ориентира в обстановката. И

той старателно започва да играе ролята на свой сред чужди.

Започва с това, че първо си набелязва ключовите лица, на които може да се опре. Само крайно наивните глупаци могат да си мислят, че Путин е „предания ученик на Собчак“, само защото се държи почтително с човека, който му е помогнал да започне работа след връщането си от „студа“. Но в оперативната психология е известно, че няма място за благодарности. Там има оперативни комбинации и различни схеми на прикритие. В тях се използва всичко – от саката с малинов цвят до умението да станеш необходимия сив кардинал, без когото на шефа в нищо не му върви. Участвайки в уреждането на конфликтите на местния петербургски елит по това време, Путин се изявява като принципен и неподкупен човек. Той не предава и не лъже, държо в тайна компроматите и не допуска да изтичат в пресата, не се мести от един лагер в друг, но поддържа дистанция с всички и не позволявал да го поставят в зависимо положение. Поради тази причина лица с нееднозначна репутация, като кмета на тогава все още „бандитския Петербург“ Анатолий Собчак и фигуриращия в съдебното дело за фирмата „Мабетекс“ Павел Бородин, въвеждат Путин в кръга политици тежка категория. Те го придвижват стъпка по стъпка в кариерата му по служебната стълба и без да се опасяват му предоставят все по-широки пълномощия. И той никога не ги подвежда, каквото и да му струва това.

На 9 август 1999 г. Владимир Путин е назначен за изпълняващ длъжността министър-председател с перспективата скоро да стане президент на Русия. Никой тогава не може да предположи, че този мълчалив и незабележим чиновник от втория ешалон, който никога не се е стремял към власт и публичност и никога не е преминавал границата на служебните си пълномощия, ще стане най-значимият световен политик в края на ХХ и началото на XXI век. На никого и през ум не му минава, че този, който ще приеме димящата от гражданската война в Кавказ, разпадаща се, гладна и бедна Русия, след 20 години ще я превърне в монолитна геополитическа свръхдържава, възстановила в своите граници Крим, започнала интеграция с Белорусия, разрушила в Сирия цялото близкоизточно господство на САЩ и станала водеща сила в противопоставянето си на финансовия глобализъм.

Така започва епохата на Путин, превърнала се в събитие, съпоставимо само с прелома във Великата отечествена война след Сталинградската битка.

Все още предстои обаче този прелом да се превърне в победа. Първото, което предприема Путин за спасението на страната, е консолидирането на елитите. На шеговитата му забележка по време на срещата с висшия команден състав на ФСБ, че „внедряването е минало успешно“, никой тогава не обръща внимание. Но в шегата му има само малка част хумор. Путин се зае да изгради нов баланс на системата на сдържане, въвеждайки в групата от елцински олигарси хора, които някои започнаха да наричат „приятелите на Путин“ и „олигарсите на Путин“. Всъщност това бяха неговите лични агенти, които той направи отговорни за редица стратегически отрасли, които успя да откъсне от ръцете на старата елцинска олигархия, свързана с американския истаблишмънт. Паралелно с това, тези отрасли и ключови предприятия, станали впоследствие държавни корпорации и поставили основата на икономическата политика на Путин, бяха запазени в руски ръце от преминаването им в ръцете на транснационалните корпорации и финансовата олигархия. И даже изнесените от тези агенти на Путин пари в офшорни сметки служеха за прикритие на различни начинания, които Западът блокираше, преди всичко в областта на Военно-промишления комплекс и въглеводородните инфраструктурни проекти. А когато след 2014 г. темата за офшорките се оказа под въпрос, първи в Русия върнаха парите си именно тези, които либералите наричаха „олигарсите на Путин“.

Докато „олигарсите на Елцин“ досега нищо не са върнали и нямат намерение да го правят

с изключение на три знакови личности, които просто нямат друг избор. След като неутрализира главните олигарси на Елцин, Путин вече имаше възможност да консолидира елита в партия на властта, която през всичките тези години беше политическото острие на вертикала на властта. Въпреки всички претенции към партията „Единна Русия“, тя свърши главното: чрез единната партийна дисциплина обедини разноцветния елит, откъснал се от властта на КПСС, като едновременно с това го направи гръмоотвод за всички инициативи на либералите в правителството.

Най-рисковият период в епохата на Путин беше периодът, когато заемаше длъжността министър-председател и за президент бе избран Дмитрий Медведев. Това беше периодът, в който бе възможен незабавен либерален реванш и отчасти той стана. След връщането си на поста президент на Русия, на Путин му се наложи дълго време да прочиства държавните институции, ключовите отрасли и правителството от фаворитите на Медведев. По време на своето управление Медведев загуби Либия, предавайки я бездарно на американците, подари огромна акватория от Баренцово море на Норвегия, а операцията срещу Грузия през 2008 г. показа, че при Медведев в армията цари такъв бардак, че в случай на война с по-сериозна страна от Грузия тя може да бъде загубена. Именно тогава бяха приети всички основни решения по отношение на армията и Военно-промишления комплекс и то не от Медведев, а от Путин.

Най-страшният проблем, който наследи Путин след Елцин, беше системната корупция, която Елцин използваше, за да консолидира елитите и да ги откупи от САЩ. Дълго време корупцията беше условие за лоялността на тези елити към властта на Путин. След 2014 г. обаче ситуацията започна да се променя и след многобройните си предупреждения към елита, Путин започна чистка, която все още не се е превърнала в „огън по щаба“, защото на него му е ясно, че отсичането на главата не лекува главоболието. Системната корупция се нуждае от системно лечение и само с популистки репресии този проблем няма да се реши. С всяка година корупцията става все по-опасна за държавата и все повече чиновници стават квартиранти на затворите с обвинения по съставите за корупция в Наказателния кодекс.

Управленският апарат от времето на Брежнев беше тотално заразен от корупцията и затова въпроса за отделянето на мухите от котлета ще бъде дълъг и сложен процес. Но при всички проблеми в това направление, Русия успя значително да разшири сферата си на суверенитет и да засили борбата на този фронт. В страната се реши проблема с продуктовата безопасност, въпрос, който само допреди няколко години изглеждаше нерешим. Макар и трудно, но върви техническото превъоръжаване на някои промишлени отрасли от тежкото машиностроене, селското стопанство, строителната индустрия и сферата на високите технологии. Русия напълно се откъсна от САЩ в областта на високите технологии и стратегическите оръжия. Отбранителната способност на страната е толкова висока, колкото никога не е била през последните 20 години.

Най-големият проблем обаче си остава проблемът с кадрите.

В ситуацията на изострящо се противопоставяне със Запада, практически Путин няма с кого да планира и да провежда политика за излизане от Вашингтонския консенсус. Кадрите, които трябва „да решават всичко“, са в основата на стратегията на Путин по подготовката на Русия за следващия исторически период на връщане към загубените през 90-те години позиции на световна свръхдържава. Идвайки в политиката, Владимир Путин създаде нова представа за имиджа на политическия лидер. Със спортната си фигура, стегнатата офицерска стойка в елегантен костюм, спокоен и земен, с тих глас и остър поглед на контраразузнавач, с усмивка, с която еднакво награждава героите от сирийската кампания и размазва Порошенко на преговорите в Минск, Путин въведе в политиката нов стандарт. Образът на политика, привнесен от Путин, разби господстващия в нея образ на американския Супермен, с който толкова се гордееше Збигнев Бжежински, написал книгата „Великата шахматна дъска“, в която се твърди, че всички политици в света подражават на маниерите на американските президенти. Днес да се подражава на американския президент е смешно. Нелепо е да ходиш издул гърди и с фалшива 32-зъба усмивка, изобразяваща безкрайната радост на идиота. Даже японците някак си престанаха да подражават на американците, с което се занимаваха през 80-те години.

Сега е модерно да се подражава на Путин.

В Русия образът на Путин е особено популярен. Страната беше уморена от политическите недоносчета от типа на хуторския Хрушчов, маразматичния Брежнев, полумъртвите Андропов и Черненко, страхливия Горбачов и постоянно пияния Елцин, дирижиращ оркестър на летището. За първи път стана модно да се гордееш с Путин. Неговият образ в офисите и върху тениските се считаше за шик и признак на стил. Путин въведе практиката да се работи непрекъснато и сътрудниците му трудно следват неговия работен режим. Той работи постоянно, даже когато си почива, т.е. неговият отдих е разновидност на работата му. Именно по време на почивка той общува с различни политици и с пресата, прави информационни обръщения и решава сложни въпроси. Въпреки че Путин сам по себе си представлява новия образ на политика, самият той е обкръжен от безнадеждно „вчерашни“ лица. Те са застинали в 80-те години и са остарели, носейки през живота закостенелите си комплекси. Опитът от допуснатите грешки не ги е научил на нищо и сами по себе си те са един парадокс на епохата. Това е нашето „очевидно и невероятно“, което изгражда скелета на либералния елит, а в опозиционните персонажи още по-колоритните и нелепи хора. Да се обвинява Путин, че е отстранил всички ярки персонажи от обкръжението си е още по-нелепо обвинение. Яркото не можеш да отстраниш, то отвсякъде ще се вижда, а изпъкващата посредственост, сложила някакъв грим, няма шанс да стане по харизматична.

Проблемът с качеството на руския елит отдавна престана да бъде тема на анекдотите, а стана въпрос от националната сигурност.

Деградацията на елитите е обективен процес, засягащ не само Запада, а и Русия.

Нито един цар, колкото и да се старае, не е в състояние да замени стотиците руски губернатори и министри. И ако те са интелектуално ограничени, което често си личи даже по лицата им, тогава качеството на управление никога няма да бъде адекватно. При всички опити за обучение на новоназначените, особени резултати в тази посока няма. Работата е там, че за 50 години обществото като цяло забележимо деградира и отникъде няма как да се подберат умни ръководители. Деградацията на обществото започна през постсъветското време и продължава и сега. Никакви усилия на КПСС и заменилите я елити не успяха да спрат процеса на глобално оглупяване на населението, живеещо в атмосферата на глобална масова култура и потребителски ценности. Никаква реформа в системата на образованието не е способна сама по себе си да замени средата, в която се формира съвременният човек, както на Запад, така и в Русия. И това, че образователните системи стават все по-лоши, също е следствие от това, че ги създават вече деградирали продукти на обществото.

Проблемът за ротацията на елитите, не е в това, че старите не пускат новите, а в това, че нови практически не съществуват. А това, което съществува, е още по-лошо, отколкото това, което има в момента. Няма никаква гаранция, че тези които искат да управляват, няма утре да хвърлят страната в още по-дълбока пропаст, отколкото омръзналите ни системни либерали в правителството. В действителност, това е най тревожното. Сега администрацията на президента е изправена пред най-важната задача – да използва парламентарните и президентски избори за обновяване на политическия елит на Русия. Всеки друг начин ще бъде авантюра, а

епохата на Путин е характерна с това, че не допуска авантюри.

И този принцип трябва да стане водещ за Русия през всички следващи епохи, независимо от това с какъв лидер те ще се асоциират. Ако това ни се удаде, то може да считаме, че главната задача на епохата на Путин е изпълнена. Skandalno.net

източник

Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук: