Както отбеляза проницателният автор Хънтър С. Томпсън, „Когато нещата вървят странно, идва часът на странните хора“. Безспорно странно е положението на Великобритания, където Лиз Тръс, сочена за кух и лишен от дарба премиер-министър, е аут и за малко да бъде заменена от нейния също толкова кух предшественик Борис Джонсън.

Подобна странност обаче не е чужда и на американските политици. Индикатор за това колко странен е станал Вашингтон е явният интерес към неотдавнашното предложение на генерала от запаса Дейвид Петреъс Вашингтон и неговите съюзници да се намесят в продължаващия конфликт между Москва и Киев.

Според Петреъс, военните действия, които той застъпва, няма да бъдат интервенция на НАТО, а ще бъдат „мултинационални сили, водени от Съединените щати, не като сили на НАТО“. С други думи – мултинационални сили, водени от Съединените щати по иракския модел, съставляващи сухопътни, въздушни и морски сили.

Петреъс не обяснява защо е нужна американска военна акция. Но не е трудно да се отгатне. Интервенцията е замислена, за да спаси украинските сили от поражение и потенциално да принуди Москва да преговаря при условията на Вашингтон, каквито и да са тези условия. Разбира се, цялата работа изглежда странна, но предложението на Петреъс не трябва да се отхвръля. И не защото военната експертиза на Петреъс заслужава внимание – не тя не заслужава. По-скоро се нуждае от коментар, защото Петреъс никога не би направил такава препоръка, освен ако не е бил принуден да го направи от влиятелни фигури във Вашингтон и Уол Стрийт. И както Джефри Сакс казва на американците – глобалистите и неоконсерваторите явно искат директен въоръжен конфликт с Русия.

За Петреъс това е бизнес, както обикновено. Той се издигна през ранговете, допитвайки се до всеки на властова позиция, преди да направи каквото и да било. Търсенето на позволение, за да е сигурно, че няма да се засегнат интересите на някой властимащ, както в „коалицията на желаещите“ (коалицията на силите обединени за нахлуването в Ирак – б.пр.) е ключово за издигането. Това работи добре в мирно време или по време на избирателни войни срещу слаби, неспособни врагове, които не предтсавляват екзистенциална военна заплаха за западните сили. Но Украйна не е Ирак, нито руските сили са подобни на иракските, биещи се с пикапи, допълнително пригодени с оръдия.

Независимо от тези съображения, предложението на Петреъс потвърждава две важни предположения:

Първо, гибелното положение на украинските въоръжени сили. Без чуждестранните бойци и полските войници, биещи се в украински униформи, на Украйна не ѝ остава много, с което да издържи руските зимни офанзиви. Серията от украински контраатаки през последните 60-90 дни струваше на Украйна десетки хиляди жертви– човешки капитал в униформа, който Киев не може да замени;

Второ, това е единайсетият час. Руският ковашки чук, програмиран да се стовари върху режима на Зеленски в рамките на ноември-декември – или когато земята замръзне – ще разбие каквото е останало от украинските сили.

С други думи, истинското съобщение на Петреъс е, че единственият начин да се продължи животът на режима на Зеленски, е Вашингтон и неговата коалиция на желаещите да се намеси директно, преди да е станало твърде късно. Обичайните военни ястреби в Белия дом, Пентагона, ЦРУ и на Хълма, вероятно предполагат, че кроткият американски електорат ще повярва на аргумента, че ангажирането на американски военни сили в Украйна без обявяване на война ще спомогне за запазваща достойнството сделка с Москва.

Опасно и глупаво е да се мисли така, и американците трябва да отхвърлят тази идея, но не е неоснователно да се предположи, че това заблудено мислене е преобладаващо във властовия кръг. Джордж Ф. Кенан, американски дипломат и историк, настояваше преди 30 години, че „Ние [американците] имаме склонност да наблягаме на военния фактор за сметка на политическия и като следствие да свръхмилитаризираме нашия отговор“. Резултатът, според Кенан, е хроничният провал на Вашингтон да свърже развитието и употребата на американската военна мощ с постижими цели на националната стратегия.

В коридорите на властта във Вашингтон предположението, че „работата отива на“ винаги предполага определени условия: подчинен Конгрес, който ще игнорира отговорността си да се позове на Закона за военните действия*, неограничени финансови ресурси за военни действия, и висши военни лидери, готови да се подчинят на всяка глупава идея на управляващите политици. На Петреъс и неговите приятели има голяма вероятност да е обещана и някаква материална награда под формата на бъдещи назначения или финансова печалба.

Въпросите за бойните операции в Източна Европа и Украйна, за които САЩ ще трябва да отделят човешки ресурси, логистична инфраструктура, боеприпаси, медицинска помощ и евакуация, остават на втори план. Един пример – за 11-те месеца след десанта в Нормандия, когато американската армия дава около 90-100 хиляди жертви месечно, дивизиите, които се приземиха в Нормандия, бяха принудени да заменят 100 до 300 процента от бойната си сила.

Ангажирането на сухопътни сили на Съединените щати за бой, в комбинация с разпръснатите американски военни сили по края на 5000-километровата фронтова линия през цяла Украйна – район с размерите на Тексас – неизбежно ще отслаби и ще разпръсне бойната сила на атакуващата армия.

Накрая, важното предположение на Петреъс, че президентът Путин иска да избегне по-обхватна война, е без съмнение валидно, но това не бива да се интерпретира в смисъл, че руският военен противник ще третира американските бази в Западна Европа или американските военни кораби, прекосяващи Атлантика, като неприкосновени. Не Вашингтон, а Москва се радва на ескалацията.

Както беше отбелязано в началото, странностите в политиката не са новост. И все пак, бележките на Петреъс са знак за нещо много повече тревожно, отколкото странно. Интелектуалният и професиналният калибър на американските висши военни е плачевен. В своята основополагаща творба „Август, 1914“ Александър Солженицин описва Александър Самсонов, руският генерал, който в началото на войната е признат за водещ стратег на руската армия: „Истината е, че неговото чело беше твърд кокал, умът му се движеше със скоростта на охлюв и мислите, които минаваха през него, бяха безполезни.“ Думите на Солженицин са тежки, но не и неточни.

В Украйна пътят на Вашингтон е ясен. Конгресът трябва да изпълни дъга си и да даде знак за готовността си да се позове на Закона за военните действия*, като същевременно настоява администрацията на Байдън да посредничи за мир, а не да разширява войната.

* Законът за военните действия (1973 г.) има за цел да ограничи възможностите на президента за ангажиране на американски военни сили по света. Смятан за мярка, предотвратяваща „бъдещ Виетнам“, този закон все пак среща съпротива или е игнориран от следващите президенти, много от които го смятат за противоконституционно узурпиране на изпълнителната им власт. След приемането на този съвместен закон (известен основно като резолюция – б.пр.), президентите по-скоро предпиремат действия, които са „в съответствие“, а не „съгласно“ разпоредбите на закона – в някои случаи търсят одобрението на Конгреса за военни действия, без да се позовават на самия закон.

Дъглас Макгрегър е полковник от запаса, старши сътрудник на American Conservative, бивш съветник на Секретаря по отбраната в администрацията на Тръмп, ветеран от войните с множество отличия и автор на пет книги.

Източник: theamericanconservative.com