Ако премахнете измерението на небето, ще получите човек. Ако премахнете измерението на земята, ще получите Бог. Но именно в героя има пресечна точка на земята и небето.

Отначало има само човек (някакво земно създание), след това грък, после герой, след това Бог. Т.е. гръкът е пътят към героя (гръцката цивилизация е героична цивилизация), а героят е пътят на човека към Бога. Така е при Омир, така е чак до неоплатониците, а след това с известни промени премина в християнството.

Героят е пътят на Бога към човека и на човека към Бога. В героя Бог може да познае нещо необичайно за него, например страданието.

Оттук и идеята, че душите на героите са сълзите на боговете. Защото Бог е безстрастен, спокоен, вечен, нищо не го ядосва, а човекът, той е страстен, болен, страдащ, измъчван, изпитва бедност, унижение, слабост, съмнения.

 

Бог никога няма да познае страстта, болката, загубата, няма да познае същността на човека, ако той няма свой собствен героичен син или дъщеря, които ще позволят на Бог да изпита кошмара, ужаса и дълбините на бедността, лишенията, присъщи на човек.

Бог не се интересува от проспериращи и успешни хора, техните постижения в сравнение с Него са незначителни. Но човек, страдащ, измъчван, борещ се със съдбата, е загадка за Бога.

И Бог може да иска да преодолее Себе Си, Своето собствено безстрастие, Своето собствено блаженство и вкус от бедността – от липсата на блаженство, преживяване на страдание (πάθος на гръцки), нещастие. Героят е този, който позволява на Бог да почувства болка и, напротив, отваря опита на блаженство, величие, безсмъртие и слава на човека.

Следователно героизмът е онтологична и същевременно антропологична инстанция, той е вертикал, по който се осъществява диалогът на божественото и човешкото (или небесното и земното).

А където има герой, винаги има и трагедия. Героят винаги носи страдание, болка, разрив и трагедия. Няма щастливи герои, всички герои задължително са нещастни. Героят е нещастие.

Защо? Защото да си едновременно вечен и временен, безстрастен и страдащ, небесен и земен, е най-непоносимото преживяване за всяко от създанията, това е състояние, което не би пожелал на врага си.

В християнството мястото на героите заемат аскети, мъченици, светци. По същия начин няма щастливи монаси, щастливи светци. Всички те са човешки дълбоко нещастни. Но според друг небесен разказ те са благословени. Колко благословени са тези, които скърбят, тези, които са преследвани, тези, които търпят клевети, тези, които са гладни и жадни в Проповедта на планината. Блажени са нещастните.

Това, което прави човека герой, е една мисъл, която се втурва към небето, но пада на земята. Това, което прави човека герой, са страданието, нещастието, което го разкъсва, измъчва, тормози, калява и така винаги става. Това може да се случи във война или при болезнена смърт, но може и без война и без смърт.

Самият герой търси собствената си война и ако не я намери, отива в килия, при отшелници и се бие там с най-истинския враг. Защото истинската война е духовна война.

Артюр Рембо пише за това в „Илюминации“: битката на духа е също толкова жестока, колкото битката на воюващите армии (Le combat spirituel est aussi brutal que la bataille d’hommes). Тук той знаеше какво говори.

Един герой, както казва неоплатоникът Прокъл, е равен на сто или дори хиляди обикновени души. Той е по-велик от човешката душа, защото кара всяка душа да живее вертикално. Това е героичното измерение на произхода на театъра и всъщност етиката на нашата вяра е най-важното нещо, което не трябва да губим, което трябва да ценим в другите и да възпитаваме в себе си.

Нашата задача е да станем дълбоко, фундаментално и необратимо нещастни. Колкото и страшно да звучи. Само по този начин можем да се спасим.

Александър Дугин

Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук: