Българската икономика загуби инерция. В сегашния си вид еврото не е нищо повече от един зле изпълнен, макар и интересен замисъл. Сегашната данъчна система не постига нищо друго освен запазване на чудовищното неравенство при доходите у нас. Оптимистичните темпове в бюджета за 2024 г. будят известно недоумение. Това коментира икономистът доц. Григор Сарийски пред вестник „Дума“.

– Как ще оцените икономическата 2023 година?

– Изтеклата година може да се определи най-общо като преходна. Година в която българската икономика не постигна почти нищо друго освен загуба на инерция, отслабване на умерените темпове, постигнати през периода на така нареченото постпандемично възстановяване и подготовка за задаващия се нулев период. Видяхме как темпът на икономически растеж намаля от 3,8% през 2022 г. до 2,0% през първата половина на 2023 г., а след това продължи да се забавя, достигайки 1,8% през третото тримесечие на т.г. Външното търсене изчерпи иначе скромния си потенциал за възстановяване и видимо отслабна под действието на санкциите.

Това беше донякъде компенсирано от частното потребление, подсилено от една страна от запазения кредитен импулс, а от друга страна – от благоприятните условия на пазара на труда (дължащи се предимно на устойчивото развитие на негативни демографски процеси).

Проблемът е че кредитният импулс тепърва ще отслабва, тъй като увеличението на лихвите и затягането на критериите на банките при отпускане на заеми не могат да бъдат избегнати и успоредно с малко позакъсняла проява на вторичните ефекти от санкциите ще доведе до общо охлаждане на икономическата активност, доходите, пазара на имоти и т. н.

– Реално колко още обедня българинът?

– Според официалната статистика българинът е забогатял, тъй като неговите доходи – поне според НСИ, нараствали по- бързо от цените. За второто тримесечие, например, според данните, които те ни представят, потребителските цени се били увеличили с около 10% спрямо съответния период на миналата година, докато разходите на работодателите за възнаграждения (т. е. парите, които трудещият се получава под формата на заплата) за същия период нараснали с 14,2%. Ако данните им бяха верни, то действително щом нарастването на доходите изпреварва това на цените, то българите ще живеят по-добре. Подобна констатация обаче не се връзва по никакъв начин с наблюденията на бюджетите на българските домакинства.

Първото, което прави впечатление при тях е изпреварващият темп на разходите (които за второто тримесечие се увеличават с 21,3% спрямо съответния период на 2022 г. срещу 20,9% увеличение на приходите). Но нека да предположим, че забогателите българи са решили да поразвържат кесиите и да го ударят на живот. Това не може да обясни защо потреблението на повечето основни хранителни продукти средно на лице от домакинство намалява. Така например през второто тримесечие на 2023 г. в сравнение със същото тримесечие на 2022 г., потреблението на хляб и тестени изделия пада от 18,9 на 17,7 кг, на кисело мляко – от 7,4 на 6,8 килограма.
Това показва същинската картина на българското семейство. То в буквалния смисъл на думата е принудено да пести от залъка си, за да оцелява.

– В анализи на Икономическия институт на БАН се твърди, че с тези темпове на растеж ще стигнем средния жизнен стандарт в ЕС най-рано след 50 г. Промени ли се нещо в това отношение?

– За оценка на жизнения стандарт най-често се използва показателят брутен вътрешен продукт по стандарт на покупателна способност, отнесен към средното ниво за ЕС. От този показател можем да разберем какво количество произведени стоки и услуги се пада на един българин и как то се отнася към кошницата, произведена от „средния граждани на Европа“, след като елиминираме влиянието на цените. Показателят е интересен защото доходите ни зависят именно от количествата, които произвежда местната икономика. Ако проследим тяхното изменение през периода след присъединяването ни към ЕС, можем да видим, че до 2021 г. България догонва средния за Съюза стандарт с около 1 процентен пункт годишно. На тази база, при положение че до 2021 г. сме до стигнали ниво от 57%, лесно можем да направим сметка, че при поддържане на подобна скорост ще бъдат необходими около 45 години, за да достигнем европейски стандарт.

Единственото което се промени от 2021 г. насам е броят на хората, върху които разпределяме количеството на произведените стоки и услуги, в резултат на последното преброяване на населението. Затова и през миналата година беше отчетено по-бързо от обичайното нарастване на показателя, който през 2022 г. се повиши от 57% на 62%. Не защото българите получават по-достойно възнаграждение за труда си, а защото изчезват по-бързо отколкото предполагахме досега.

– Любима Ваша тема е еврото. Сега напъните на правителството са да приемем единната валута от 2025 г. Постижимо ли е това?

– Бюрократичният гений е способен на всякакви чудеса, така че не бих се изненадал ако през 2025 г. България осъмне като член на еврозоната независимо че има сериозни проблеми с покриването на номиналните критерии за конвергенция (да не споменаваме за реалната, която според официалните данни е едва 62%). Хърватия, например, влезе при положение, че нарушава критерия за публичен дълг и тя далеч не е изключение. Ако проследим историята на валутния съюз от неговото възникване досега, можем да кажем, че нарушенията там са нещо като обичайна практика и от тази гледна точка напъните за присъединяване са просто необясними. В настоящия си вид единната европейска валута не е нищо повече от един зле изпълнен, макар и иначе интересен замисъл, за който времето в което можеше да бъде приведен в режим на ефективна работа отдавна изтече. Предстои един доста неприятен период, а България прави неистови усилия да седне на масата точно преди да започнат пазарлъците.

– Оценката Ви за бюджет 2024?

– Той не изпъква с нищо повече от миналогодишните бюджети, освен с паника и неоправдан оптимизъм – изкуствено завишени темпове в прогнозата за данъчните приходи, целенасочените опити за санкциониране на приходите от самостоятелни форми на заетост посредством увеличаване на данъчната им тежест. Ако направим сравнение на постъпленията от данъци до края на октомври със същия период на миналата година, можем да видим един не особено висок прираст от порядъка на 1,9 млрд. лв., което означава че за да изпълни закона за бюджета за 2023 г., през ноември и декември хазната трябва като минимум да го дублира, така че да достигне планираните 4,1 млрд. лв. увеличение на данъчните приходи.

Проблемът е че ако отнесем остатъка от сумата към данъчните постъпления за последните 2 месеца на миналата година излиза, че за да се изпълни плана, сега те трябва да бъдат увеличени с над 1/3. Това очевидно няма да стане и за да не превиши заложеният в закона дефицит правителството ще ореже разходите за инвестиции. На този фон оптимистичните темпове в бюджета за 2024 г. будят известно недоумение. Още по-голямо недоумение буди отсъствието на дългосрочните политики. Липсва така необходимата система от стимули и санкции, която да насочи българската икономика в една по-благоприятна посока за развитие.

– Не е ли време за смяна на данъчната система?

– При положение че делът на преките данъци върху доходите и корпоративните печалби в България е двукратно по-малък от средното за ЕС можем да кажем че разполагаме с една не особено „европейска“ данъчна система. Имахме достатъчно време да се убедим, че сам по себе си плоския данък няма абсолютно никакъв ефект върху икономическия растеж и качеството на инвестициите през изтеклите 16 години от неговото въвеждане. Ако той действително беше панацея за икономиките в преход, то вече би трябвало да имаме достатъчен обем на изпълнени проекти, които да осигуряват високоплатени работни места и да задържат младите българи в родината им. В действителност наблюдаваме точно обратното.

Според редовните анализи на КНСБ доходите на над 2/3 от работещите българи понастоящем не могат да покрият разходите за издръжка на живота. Сегашната данъчна система не постига нищо друго освен запазване на чудовищното неравенство при доходите у нас. В този смисъл може да се каже че е крайно време за смяна, но не и при сегашната данъчна администрация. Не и при сегашното ниво на контрол.

– Икономиката сякаш „преглътна“ войните в Украйна и Израел и се приспособи към тях?

– Първите трусове от наложените санкции и блокирането на голяма част от веригите на доставки действително бяха в известен смисъл поети от икономиката, отчасти чрез пренасочване на доставките, отчасти чрез пренасяне и закриване на производства, а в немалко случаи – чрез шунтиране на ограниченията. Износът на санкционирани стоки от Европа за трети страни изведнъж скочи неколкократно, а интересът за внос на горива от страни, които не се славят като големи производители, рязко се засили. Този режим на работа обаче не може да продължи до безкрай по чисто технически причини и в този смисъл не бива да смятаме че земетресението е отминало.

– До какво ще доведе продажбата на „Лукойл Нефтохим“?

– Тази компания изглежда като монопол и функционира като монопол, извличайки свръхпечалби от иначе отънелия джоб на българина и докато това продължава, за нас няма никакво значение кой ще бъде нейният собственик. Според мен би трябвало да се интересуваме повече от въпроса защо толкова дълго време органите на държавната власт не предприеха нищо, което ефективно да доведе до промяна на това положение, въпреки че идеи имаше. Достатъчно е да си припомним заявките за ефективни санкции срещу трансферното ценообразуване, които по някаква причина не сработиха. Или пък инициативата за създаване на Държавна петролна компания, която беше блокирана, обявена за „неработеща“ и закрита. Само че освен на въпроса кой и защо блокира тези иначе продуктивни идеи, вероятно ще трябва да си отговорим и на още един: Кой сериозен инвеститор би стартирал мащабен проект в държава, която преследва собствениците на най-големите си компании по чисто политически причини?

Източник: „Дума“