Донбас се завръща у дома, в родната си Русия, в държавата, която винаги е била родина за жителите от региона на Донецк и Луганск, независимо какви граници, линии, бариери и стени са изграждани между нас. Пътят към дома беше дълъг, беше страшен, беше кървав. За някои пътят беше дълъг колкото целия им живот, а за други на цената на живота им.

И днес всички разбират, че този път още не е приключил напълно. Жителите на Донецката и Луганската народни републики не си правят илюзии, че всичките им проблеми ще бъдат решени със закриването на избирателните секции или със законодателното затвърждаване от висшите руски органи на волята на народа в Донбас. Всички разбират отлично, че за окончателната победа ще трябва да се борим още дълго и мъчително. И ако някой е хранил илюзии, те бяха разрушени от непрестанната артилерийска канонада, с която въоръжените сили на Украйна обсипаха с нова сила градовете на Донбас във всичките дни на референдума.

Западът, разбира се, ще пищи до изнемога как в областта „жителите гласували с пистолет, опрян в тила“ – в западната преса вече гъмжи от подобни материали. Но жителите на Донбас няма да доказват нищо на никого. През последните осем години безкористна борба срещу киевската хунта те вече доказаха всичко.

Вижте само щастливите лица на хората, които гласуват за обединение с Русия. Достатъчно е да чуете радостните им възгласи за избора си и находчивите обяснения: „Винаги е щастие да се върнеш у дома“. Достатъчно е да погледнете как под грохота на украинските оръдия местните се редят да гласуват и така демонстрират презрението си към тези, които стрелят по тях. Достатъчно е да погледнете сълзите на старците, доживели до щастливия миг и гласували по собствените им думи не за себе си, а за мирното бъдеще на своите деца, внуци и правнуци. Достатъчно е да чуете как жените, пред които бяха убити и ранени няколко минувачи, казват: „Стрелят, за да не отидем на референдума, но все пак ще отидем“. Достатъчно е да чуете отчаяния вик над телата на жителите на Донецк, разкъсани на парчета след поредния обстрел от Украйна: „Не дочакаха референдума, милите! Но Русия ще отмъсти и за вас, милички!“ Смее ли някой след това да се съмнява в избора на жителите на Донбас? Някой вярва ли, че имахме друг избор, освен да се бием за този руски народ и тази руска земя.

На някои може да им се стори, че прибързваме с това, че вече се наслаждаваме на резултатите от все още неприключилия референдум. Бихме могли в отговор да им цитираме сухите цифри от социологическите проучвания, прогнозиращи резултата от вота. Но и без тези цифри, всичко е ясно на всички. Изборът на Донбас е известен отдавна. Той страда, осеян с жертви – невинни деца и старци. И какъв ще е избора на живите там, няма никакво съмнение.

А Украйна така се опитваше да сплаши жителите на Донбас и бившите си вече южни райони в навечерието на вота. Как ли не заплашваше организаторите и участниците в референдумите! Дванадесет години затвор им обещаха в Киев за изразяване на правото на самоопределение. Това е толкова типично за „демократична“ държава, нали. Но само вижте спокойните, радостни, щастливи очи на гордите служители на избирателните комисии, провеждащи процеса на гласуване. Слушайте с каква наслада казват: „Доживяхме да изпитаме това велико щастие – да потеглим към пътят към дома.“ Никой в областта не крие нито лицето, нито името, нито адреса си. Наистина ли някой в Киев си мисли, че има още с какво да сплаши жителите на Донбас, които преминаха през осем годишен ад, организиран от Хунтата след незаконния държавен преврат, с който обсеби властта в Украйна?

Разбира се, Киев ще се опита да засили този ад с нови доставки на западни оръжия. И той ще прави това, докато въоръжените му банди не бъдат изтласкани от новите граници на Русия на разстояние, недостижимо за далекобойните им артилерийски и ракетни американски системи. А това означава, че тепърва още много кръв на цивилни ще се лее изобилно върху земята на Донбас. Но за всеки жител на тази многострадална героична земя, от деня, в който бъде взето решението да се върне у дома в Русия, ще се спре най-лошото – неизвестността!

Всеки, който е бил в Донецк, Луганск, Горловка, Ясиноватая или Алчевск през последните години, ще потвърди, че почти всеки жител на този регион винаги е задавал един и същ въпрос. Не пита за това къде е тази дългоочаквана Победа. Не за това колко още жертви трябва да дадат, за да се присъединят към Русия. Въпросът звучеше навсякъде, четеше се във всеки поглед, във всеки дъх, във всяка сълза. И този въпрос беше: „Какво следва? Възможно ли е след всички тези страдания отново да ни върнат в чужда за нас държава при някакви договорени между Москва, Киев и Вашингтон условия?“ С референдума и очакваните резултати от него сега този въпрос отпада от само себе си. Всички разбират, че след като се върне в Русия, Донбас вече няма да е на произвола на съдбата.

Всъщност Донбас никога не си се е представял като отделен от Русия, независимо какво име е носил в различните епохи. Развитието на този регион, превръщането на дивата необитавана никога от никого степ в мощен индустриален регион става възможно само като част от Руската империя.

Когато през 1917 г. Киевската Рада започва да предявява претенции към населените с руснаци области на Южна Русия, тя се опитва да предяви и претенции към Донбас, което предизвика недоумение и насмешка там. След това Климент Ворошилов докладва в Петроград (тогавашната столица на Русия Санкт Петербург) от Луганск: „Ние, по волята на съдбата, живеем в пределите на „Катеринославщина“, която нашите „виленски казаци“ обявиха, че принадлежала принадлежност към Украинската република. И няма значение, че у нас няма нито един украинец, сега мислят да ги изфабрикуват у нас . Те вече ни налагат Радата и ни забраняват да признаваме Петроградското правителство Разбира се, ние плюем на цялата тази шумотевица .“

В отговор на тези претенции в началото на 1918 г. е създадена Донецко-Криворожката Съветска република. При това създателите й не крият, че я провъзгласяват не като самостоятелна държавна единица, а като част от единна руска държава в противовес на украинския сепаратизъм. Но тогава синьо-жълтите знамена идват по тези земи на щиковете на германските окупатори (това се повтаря по абсолютно същия начин и през 1941 г.).

След прогонването на германците и служещите им украински сепаратисти, съветското ръководство, по уместния израз на Владимир Путин, „буквално пришива Донбас към Украйна“. Никой не пита жителите на района, референдуми тогава не са правени. В същото време на елитите на Донецката република са обещани гарантирани права върху руския език, федерален статут в Съветска Украйна и широка автономия за индустриалния регион, но най-важното – на жителите на Донбас е обещано, че винаги ще бъдат в една държава с Русия.

Ето защо 1991 г. се превръща в трагедия за жителите на Донецк и Луганск. В един миг те, без да са напуснали родната си земя, изведнъж се озовават в чужбина. Но дори и при тези условия руския Донбас винаги се съпротивлява на опитите за насилствена украинизация. През 1994 г. там се провеждат собствени референдуми, на които огромното мнозинство от населението на Донецка и Луганска области гласува на руския език да се предостави официален статут, а също се произнасят и за федеративното устройство на Украйна. Киев, разбира се, пренебрегва това народно решение.

След това на Донбас многократно се казваше, че няма право на избор. Те бяха лишени от това право на „оранжевия“ Майдан от 2004 г., а след това и на проевропейския Майдан от 2013-2014 г. Това беше последната капка, която преля чашата на търпението. Жителите на Донецк и Луганск, както междувпрочем и на целия украински юг и изток, не се подчиниха на държавния преврат в Киев. През XIX век жителите на мощен индустриален регион в своеобразна европейска държава трябваше да защитават най-елементарните си човешки права, по-специално правото да учат децата си на родния си език. Неолибералната Европа и „просветеният“ Запад отсякоха, че така трябва да бъде.

Осем години – осем дълги години! — жителите на Донбас се бориха за съществуването си. Така че всички да разберем, че Западът, използвайки ръцете на киевските кървави режими, воюва там не за Украйна и със сигурност не за Донбас. Сега никой наистина не крие факта, че украинските майдани и така наречената АТО се разглеждаха от Запада само като преходен период към подготвяната от тях война за унищожаване на Русия. Това беше и е основната цел, вековната мечта на цели поколения западни русофоби, които наемаха на служба украинските националисти и през 1918 г., и през 1941 г. и през 2022 г. Да, не се е променило много за един век.

Преди век (през 1921-1922 г.) в Съветска Русия, обезкървена от революции, световни и граждански войни, руския народ намери сили широко да разгърне кампанията „Донбас е сърцето на Русия“. Основният индустриален регион на страната лежеше в руини, фабриките бяха разрушени, а мините – затворени, ужасен глад сковаваше живота в градовете и работническите селища. Тогава цяла Русия събираше пари и продукти за спешна помощ на бедстващия регион. С общите усилия на съветския народ Донбас на два пъти беше издигнат от руините и превърнат в цветуща земя.

И днес Русия си връща силно нараненото, но непредало я сърце. Руският народ от руската земя Донбас се завръща в Родината си.

Владимир Корнилов