Автор: Джордж Фридман, cicero.de
Американската национална стратегия за сигурност и европейската илюзия
Публикуването на новата Национална стратегия за сигурност на САЩ изведе на преден план едно фундаментално напрежение, което тлееше още преди встъпването в длъжност на президента Доналд Тръмп: предполагаемото съгласие между Съединените щати и Европа, че геополитическата система, възникнала след Втората световна война, е трайна.
Националната стратегия за сигурност по същество заявява, че тази геополитическа връзка е остаряла – което създава впечатлението, че САЩ са предали Европа. Именно тук се корени европейската криза. Изхождайки от предпоставката, че гаранциите за сигурност на САЩ са трайна характеристика на глобалната геополитика, континентът като цяло направи твърде малко, за да осигури собствената си защита.
Гаранциите на САЩ и наследството на Втората световна война
Гаранциите на САЩ бяха пряк резултат от Втората световна война. След 1945 г. Съветският съюз окупира Източна Европа и установи там комунистически режими. САЩ и техните британски съюзници окупираха Западна Европа и създадоха различни демократични системи. Това разделение направи Западна Европа изключително уязвима за военни действия от страна на Съветския съюз.
Влизането на САЩ в Първата световна война
Съединените щати не желаеха Съветите да поемат контрола над Западна Европа – нещо, което Москва след 1945 г. би могла лесно да постигне – отчасти по идеологически причини. Западният капитализъм беше в пряко противоречие със съветския комунизъм. Но отхвърлянето на Съветския съюз имаше и стратегически основания.
Основата на американската национална сигурност, убедително формулирана от стратега Алфред Тайър Махан, беше контролът над Атлантическия и Тихия океан. Самите САЩ не бяха изправени пред военни заплахи в Западното полукълбо; единствената опасност се намираше на половин свят разстояние.
Да си припомним, че САЩ влязоха в Първата световна война едва след като германски подводници потопиха „Лузитания“. Смъртта на американците на борда предизвика, разбира се, силна емоционална реакция, но също толкова важно беше, че тя изведе на преден план германската заплаха в Атлантика.
Британският флот вече контролираше Атлантическия океан, без да застрашава САЩ или техния търговски обмен. Ако германската морска стратегия беше успяла, това щеше да създаде сериозен икономически проблем, тъй като Вашингтон не можеше да разчита, че Берлин ще позволи свободна търговия. Поради това САЩ се включиха във военните усилия.
Втората световна война и дилемата на морската мощ
Втората световна война – в известен смисъл продължение на Първата – постави същата дилема. Ако Германия беше победила Великобритания, германският флот (вече притежаващ британските военноморски активи) можеше да вземе Атлантика за заложник. Дори би могъл да го използва за нахлуване на американския континент.
Законът за ленд-лийза се основаваше на тази дилема. Той предвиждаше САЩ да не влизат във войната, но да подпомагат Великобритания с въоръжение, за да може тя да победи Германия и да запази морското си надмощие. Решаващото бе, че ленд-лийзът включваше и тайна гаранция: ако Великобритания бъде победена, нейният флот няма да попадне в германски ръце, а ще отплава към Канада, за да защитава САЩ.
Атаката срещу Пърл Харбър
След това последва нападението над Пърл Харбър. Япония изглеждаше готова да поеме контрол над Тихия океан, а ден по-късно Берлин обяви война на САЩ. Америка се изправи пред война на два океана, което разби илюзията, че океаните сами по себе си я защитават. Господството над моретата вече не беше пасивна даденост на географската дистанция, а въпрос на стратегическа целесъобразност.
Студената война и стратегическата логика на САЩ
Така изглеждаше стратегическата основа на Студената война от американска гледна точка. След като се сблъскаха едновременно със заплахи в Атлантическия и Тихия океан и се опитаха да избегнат участие във войната, американците осъзнаха, че трябва да поддържат постоянна военна сила, способна да контролира и двата океана.
Този принцип определяше и американската опозиция срещу Съветския съюз. Ако Москва беше окупирала Западна Европа, тя щеше да контролира западноевропейските пристанища на Атлантика. Ако Съветите бяха изградили адекватен военноморски флот, САЩ щяха да се изправят пред още една екзистенциална заплаха. Следователно предотвратяването на съветското завладяване на Западна Европа беше фундаментална стратегическа необходимост. В този смисъл ангажиментът на Вашингтон към Европа беше едновременно морален, идеологически и стратегически проект.
Концепцията за взаимно гарантирано унищожение правеше ядрената война малко вероятна, но конвенционален конфликт винаги оставаше възможен. Да се гарантира сигурността на Европа беше далеч по-лесно, отколкото да се подготвя за евентуална морска война за надмощие в Атлантика. Затова Вашингтон с готовност подкрепи създаването на НАТО и други колективни институции. Предвид опустошението на Западна Европа, която беше икономически съсипана и военно безпомощна, САЩ трябваше да създадат нова стратегическа реалност. Оттук – разполагането на големи военни сили в Западна Европа и финансовата подкрепа за икономическото ѝ възстановяване.
В Украйна Студената война приключи
Тази реалност продължи и след разпадането на Съветския съюз, но не преживя руската инвазия в Украйна. Руското нашествие безспорно беше провал. Русия възнамеряваше да окупира цяла Украйна, но успя да завземе само източните ѝ територии. От гледна точка на САЩ войната разкри военната изостаналост на Русия. Впрочем тя разкри и военната изостаналост на САЩ. Но най-важното, което разкри беше, че съвременните способи и начини за водене на война не позволяват да се превземе бързо една територия. В тази нова ситуация американските гаранции за сигурност на Европа също вече са остарели и без смисъл. Казано просто: в Украйна Студената война окончателно приключи.
Икономическата реалност на Европа днес
Разбира се, има и паралелно измерение на тази нова реалност. През 1945 г. Европа икономически не беше в състояние да се защитава сама. Днес това не е така. През 2024 г. брутният вътрешен продукт на Европейския съюз възлизаше на около 19 трилиона долара – повече от БВП на Китай.
Фактът, че ЕС не желаеше да харчи средства за отбрана, означава, че не беше готов да признае излишността на американските гаранции. Твърдението, че Вашингтон изоставя Европа, предполага, че САЩ са имали постоянен ангажимент да защитават Европа дори при липса на идеологическа, военна или икономическа заплаха.
Русия може да се превърне в заплаха в бъдеще, но ако това стане, Европа все още разполага с време да се подготви за собствената си отбрана.
Няма държава, наречена „Европа“
Проблемът е, че не съществува държава с името „Европа“. Европейският съюз се състои от 27 суверенни държави. Те говорят различни езици, имат различни култури и исторически изпитват недоверие една към друга.
Когато се задава въпросът „Какво ще направи Европа?“, се предполага, че Европа е единен субект, който взема решения от името на всички свои членове. В действителност Европа винаги е била и остава просто континент – абстракция в атласа.
Отделните европейски държави са относително слаби в сравнение с континента като цяло и представляват съвкупност от бивши и потенциални бъдещи врагове, които образуват старо и враждебно геополитическо пространство от различни икономически и военни сили.
Тези нации би трябвало в значителна степен да се обединят в една-единствена държава, в която всяка страна е организирана като провинция с известна автономия, но над тях да има централно правителство и законодателна власт. Големият проблем обаче е че европейските държави, по ред причини, не са способни на това.
Освен това Европа изглежда не е в състояние и дори не желае да създаде обща армия, която да бъде под командването на централна власт, говореща от името на всички и действаща от името на всички държави на континента.
Основата на европейската криза
Това е основата на европейската криза. Докато Съединените щати имаха национален геополитически интерес да защитават Европа (въпреки че Европа не успя да изгради система за самозащита), европейците пренебрегнаха два фундаментални факта.
Първият е, че отношенията между европейските държави се променят с изменението на геополитическите реалности. Вторият е, че европейските нации трябва да вземат фундаментални и в голяма степен колективни решения за това какво означава да си европеец.
Дали Европа е просто континент от малки, взаимно подозрителни държави, или нейните нации ще се обединят в многонационална държава, чиито общи съдби са икономически и военно свързани и която преодолява различията в интересите?
Ако второто беше вярно, Европа би разполагала с втората по големина икономика в света и – предвид населението си – би могла да изгради армия, способна лесно да отблъсне руски или други заплахи.
Европейците трябва да направят избор
Отговорът на Европа на този въпрос беше създаването на Европейския съюз – икономическа общност, по-слабо организирана от една национална икономика и напълно независима от военен съюз. Европа осъзна, че отделните държави не могат да бъдат значими играчи в международната система, особено когато преследват собствени, често несъвместими цели.
Сега Европа е достигнала точка, в която трябва да реши какво иска да бъде. Бездействието също е избор. Континентът трябва да осъзнае, че изразът „да си европеец“ е лишен от смисъл, ако Европа е просто името на по природа уязвим и нестабилен геополитически регион.
Или Европа може да избере да бъде сама по себе си велика сила. Историята показва, че най-вероятният изход е Европа да продължи по сегашния си път и да се превърне в силно уязвима структура: богата, но слаба и лесно ранима.
Това беше изходната позиция в края на Втората световна война – и това е въпросът, на който Европа оттогава насам отказва да отговори. Сега, когато интересите на САЩ са се променили, Европа е изправена пред кризата, която от 80 години се опитва да избегне.
Заключение
Подозирам, че европейците ще отричат съществуването на криза или, ако я признаят, пак няма да направят нищо. За Съединените щати, които се сражаваха в две европейски войни и пазеха реда по време на Студената война, дистанцирането от Европа е неизбежно.
И все пак, предвид значението на Атлантическия океан за САЩ, е възможно Вашингтон отново да се ангажира в бъдеще с Европа. Същевременно предстоящото американско оттегляне може да принуди европейците да направят нещо, което днес изглежда малко вероятно: да рационализират собственото си положение чрез обединение. Европа обаче вероятно ще се изправи пред факта, че съюзите са въпрос на избор и не може насила да държиш държавите вътре. В това отношение Съединените щати в буквалния смисъл са далеч по-стабилни.
Джордж Фридман, роден през 1949 г., е един от най-известните геополитически анализатори в Съединените щати. Той ръководи основаната от него аналитична платформа Geopolitical Futures и е автор на множество книги. Най-новата му книга е „Бурята преди затишието: Разделението на Америка, надвисналата криза и последвалият триумф“, издадена от Plassen Verlag.
Източник: cicero.de
Коментирай първи