Джон Дж. Миършаймър е професор по политически науки в Чикагския университет, носител на отличието „Р. Уендъл Харисън“ за заслуги. Американският политолог смята, че безразсъдното разширяване на НАТО е провокирало Русия. Статията е публикувана в The Economist.

Войната в Украйна е най-опасният международен конфликт след Карибската криза през 1962 г. Разбирането на неговите първопричини е от съществено значение, ако искаме да предотвратим влошаването му, и вместо това да намерим начин да го приключим.

Няма съмнение, че Владимир Путин започна войната и е отговорен за начина, по който тя се провежда. Но защо го направи е съвсем друг въпрос. Основната гледна точка на Запада е, че той е ирационален, откъснат от реалността агресор, устремил се към създаването на Велика Русия по модела на бившия Съветски съюз. С тази своя натраплива и натрапвана от всички западни медии теза, Вашингтон нтушава, че само Путин носи пълната отговорност за украинската криза.

Но тази постановка е грешна. Западът, и особено Америка, носи основната отговорност за кризата, която започна през февруари 2014 г. Сега тя ескалира във война, която не само заплашва да унищожи Украйна, но и има потенциала да прерасне в ядрен конфликт между Русия и НАТО.

Проблемите около Украйна всъщност започнаха на срещата на върха на НАТО в Букурещ през април 2008 г., когато администрацията на Джордж У. Буш накара Алианса да обяви, че Украйна и Грузия „ще станат членове“. Руските лидери реагираха незабавно с възмущение, определяйки това решение като екзистенциална заплаха за Русия, след което обещаха да го осуетят. Според уважаван руски журналист г-н Путин „е избухнал в ярост“ и е предупредил, че „ако Украйна се присъедини към НАТО, ще го направи без Крим и южните и източните региони, които са рускоезични. Просто Украйна ще се разпадне.“ Америка обаче пренебрегна червената линия на Москва и продължи напред, за да превърне Украйна в своя военизирана западна крепост на границата с Русия. Тази стратегия включваше два други елемента: доближаване на Украйна до ЕС и превръщането й в проамериканска демокрация.

Тези усилия в крайна сметка доведоха до военни действия през февруари 2014 г., след като цветната революция (осъществена с активната подкрепа на Америка) принуди проруския президент на Украйна Виктор Янукович да избяга от страната. В отговор Русия взе Крим и помогна за разпалването на гражданска война, която избухна в района на Донбас в Източна Украйна.

Следващата голяма конфронтация дойде през декември 2021 г. и доведе директно до настоящата война. Основната причина беше, че Украйна де факто ставаше член на НАТО. Процесът започна през декември 2017 г., когато администрацията на Тръмп реши да продаде на Киев „отбранително оръжие“. Това, което САЩ обявиха за „отбранително“, беше определено като нападателно оръжие от Москва и нейните съюзници в района на Донбас. Други държави от НАТО също се включиха в акта, доставяйки оръжия на Украйна, обучавайки нейните въоръжени сили и позволявайки й да участва в съвместни въздушни и военноморски учения. През юли 2021 г. Украйна и САЩ станаха съвместно домакини на голямо военноморско учение в Черноморския регион с участието на военноморски сили от 32 НАТОвски държави. Операция Sea Breeze провокира Русия да стреля по британски военноморски разрушител, който умишлено навлезе в руските териториални води в района на Азовско море. Провокация, целяща да демонстрира на Русия, че Западът не признава Крим за руски.

Връзките между Украйна и Америка продължиха да се засилват и при администрацията на Байдън. Този ангажимент е отразен във важен документ – „Харта за стратегическо партньорство между САЩ и Украйна“ – който беше подписан през ноември от държавния секретар на САЩ Антъни Блинкен и неговия украински колега Дмитрий Кулеба. Целта беше да се „подчертае ангажимента за прилагането от Украйна на дълбоки и всеобхватни реформи, необходими за пълната й интеграция в европейските и евроатлантическите институции“. Документът се основава изрично на „ангажиментите, поети за укрепване на стратегическото партньорство „Украйна – САЩ“ от президентите Зеленски и Байдън“, а също така подчертава, че двете страни ще се ръководят от „Декларацията на срещата на върха в Букурещ от 2008 г.”

Не е изненадващо, че Москва определи развиващата се ситуация като непоносима, и през миналата пролет започна да мобилизира армията си на границата с Украйна, за да сигнализира своята решимост пред Вашингтон. Но това нямаше ефект, тъй като администрацията на Байдън продължи да се доближава до Украйна. Това накара Русия да предизвика пълно дипломатическо противопоставяне през декември. Както каза руският външен министър Сергей Лавров: “ Достигнахме точката на кипене“. Русия поиска писмена гаранция, че Украйна никога няма да стане част от НАТО и че Алиансът ще премахне военната техника, разположена в Източна Европа от 1997 г. насам. Последващите преговори се провалиха, като Блинкен ясно заяви: „Няма промяна. Няма да има промяна.” Месец по-късно Путин влезе в Украйна, за да премахне заплахата, която произтича за страната му от плътното доближаване на НАТО до нейните граници.

Тази интерпретация на събитията е в противоречие с преобладаващата мантра на Запад, която представя разширяването на НАТО като нямащо отношение към кризата в Украйна, а вместо това обвинява за това Путин и го обяснява с експанзионистичните му цели. Според скорошен документ на НАТО, изпратен до руските лидери, „НАТО е отбранителен Алианс и не представлява заплаха за Русия“. Наличните доказателства обаче противоречат на тези твърдения. Като начало, въпросът не е в това какви според западните лидери са целите или намеренията на НАТО, а как гледа на тях Москва и как разчита действията на НАТО.

Путин със сигурност знае, че разходите за завладяване и заемане на големи територии в Източна Европа биха били непосилни за Русия. Както той веднъж каза: „На който не му липсва Съветския съюз, няма сърце. Който обаче го иска обратно, няма мозък.“ Въпреки неговата вяра в тесните връзки между Русия и Украйна, опитът да си върне цяла Украйна би бил като опит да погълне таралеж. Вярно е че източните и южни области на страната биха се присъединили към русия на драго сърце, но не така стоят нещата с централните и западните. Освен това руските политици – включително и г-н Путин – не са говорили почти нищо за завладяването на нови територии, за да възстановят Съветския съюз или да изградят Велика Русия. По-скоро след срещата на върха в Букурещ през 2008 г. руските лидери многократно заявяваха, че разглеждат присъединяването на Украйна към НАТО като екзистенциална заплаха, която трябва да бъде предотвратена. Както г-н Лавров отбеляза през януари, „ключът към всичко е гаранцията, че НАТО няма да се разшири на изток“. В същото време Русия нямаше нищо против влизането на Украйна в Европейския съюз, например. И това е много показателно.

Показателно е също така, че преди 2014 г. западните лидери рядко описваха Русия като военна заплаха за Европа. Както отбелязва бившият посланик на САЩ в Москва Майкъл Макфол, превземането на Крим от г-н Путин не беше продължително планирано; това беше импулсивен ход в отговор на преврата, който свали проруския лидер на Украйна. Всъщност, дотогава разширяването на НАТО имаше за цел да превърне цяла Европа в гигантска зона на мира, която не цели да сдържа една опасна Русия. След като кризата започна обаче, американските и европейските политици не можеха да признаят, че са я провокирали, опитвайки се да интегрират Украйна в Запада. Те обявиха, че истинският източник на проблема е реваншизмът на Русия и желанието й да доминира, ако не и да завладее Украйна.

Моят прочит за причините за конфликта не би трябвало да бъде оспорван като се има предвид, че много видни американски експерти по външна политика предупреждават срещу разширяването на НАТО още от края на 90-те години на миналия век. Американският министър на отбраната по време на срещата на върха в Букурещ Робърт Гейтс призна, че „опитът да се вкарат Грузия и Украйна в НАТО беше наистина прекомерен“. Всъщност на тази среща на върха и германският канцлер Ангела Меркел, и френският президент Никола Саркози се противопоставиха на продължаването на усилията за членството на Украйна в НАТО, защото се опасяваха, че това ще вбеси Русия.

Резултатът от това мое тълкуване е, че сме в изключително опасна ситуация и западната политика изостря тези рискове. За руските лидери това, което се случва в Украйна, няма много общо с осуетяване на техните имперски амбиции; Те гледат на войната в момента като на справяне с пряка заплаха за бъдещето на Русия. Г-н Путин може да е преценил погрешно военните способности на Русия, ефективността на украинската съпротива и обхвата и скоростта на отговора на Запада, но никога не трябва да се подценява колко безмилостни могат да бъдат великите сили, когато вярват, че са в тежко положение и националната им сигурност е застрашена. Америка и нейните съюзници обаче засилват действията си , надявайки се да нанесат унизително поражение на Путин, и може би дори да предизвикат отстраняването му. Те увеличават военната помощ за Украйна, като същевременно използват самоубийствени за самите тях икономически санкции, само за да накажат жестоко Русия – стъпка, която според Путин е „равносилна на обявяване на война“. Америка и нейните съюзници може да успеят да предотвратят руската победа в Украйна, но Украйна ще бъде сериозно засегната, ако не и разчленена. Освен това има сериозна заплаха от ескалация отвъд Украйна, да не говорим за опасността и от ядрена война. Ако Западът не само пречи на Москва по бойните полета на Украйна, но и продължи да нанася сериозни, трайни щети на руската икономика, той на практика тласка една велика сила към ръба на пропастта. Тогава Путин може да посегне към ядрените оръжия.

В този момент е невъзможно да се знаят условията, при които ще бъде разрешен този конфликт. Но ако не разберем дълбоката му причина, няма да можем да го приключим, преди Украйна да бъде разбита и НАТО да влезе във война с Русия.

Източник: The Economist